„Тъгувам за Киото. Разкази“, Деян Енев, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
При Деян Енев отново няма изненади и той наново ни изненадва със съдби, истории и словесни фотографии на странно красивия и жесток живот. От неговите къси разкази, десетки сборници наред, сякаш научихме, че майсторството може да бъде и рутина, но рутина предизвикваща себе си, разломна и възвисяваща в нови и нови каскади на прочитите.
Баш новото в случая е осмисленият фокус, даже болезненият прицел с перото като свален автомат, още отказът от откос и патос по темата за зловещата сянка на Войната, надвиснала насред общото ни жизнено пространство. Войната, която извадихме от документалните черно-бели ленти и оцветихме и въплътихме обратно в реалността тук и сега. Първият раздел на книгата е за нея като извънредно мрачно събитие (или по-добре небитие), нахлуло и дори разсякло вертикално хоризонталния ход на времето ни. Като самопричинен Кръст, който сме понесли…
Войната е разпадът на човешкото – гаврата с пленените и новобранците, жестокостта на наемниците. Човечеството е майката, която безуспешно и безутешно дири трупа на сина си и неслучайно последният разказ в сборника е за Майката на Бога, която приема поклоните и молитвите на хората. Войната още е замлъкналата селска камбана, уморена от смърт. Катастрофата на красивия приказен сюжет за Доброто, в която оживелият дървен герой Пинокио военновременно също отива зян, похарчен в огромната, чугунена, червена гарова печка. Войната в последна сметка е тоталното разомагьосване на света, крушението на високите идеали и илюзорните надежди. Или снежнобялата топка тополов пух, която пада, потъмнява и се топи в локвата от кал и кръв.
Разказът „Пазачът“ е христоматиен в тази първа част на книгата. В него природата – вода, растения и животни – постепенно съхне, вехне и умира от поразата на Войната, а накрая нейният стопанин с красноречивото име Теофил, който досега е отглеждал и погребвал гадинките, сам е погребан от мнимия си враг – къртиците. Пазачът на живота в някаква неумолимо разгръщаща се литературна „Герника“, в която преживяваме развалата през страданието на целокупното Творение, последен пада мъртъв, за да затвори безжалостно логичния цикъл на Световната смърт.
Във втората част на сборника четем добрия, стар и винаги изненадващ с проникновения Деян Енев в плеяда от истории отвъд конкретна обща тема. Нека цитираме пасаж от вътрешната сцена на героя клоун в един от разказите, защото той е твърде показателен и за писателското верую на автора, за това как той гледа, чете и пише заобикалящата го действителност:
… човек живее едновременно на две скорости. Едната е свързаната с ежедневието, където си дребнав, нервен, невротичен, злобен, сякаш са изсипали в тялото ти един чувал кабарчета. Живееш, а не виждаш, живееш, а не чуваш.
Другата скорост е онази, която обикновено се отключва у нас, когато ни сполетят големите житейски събития. Те имат тази привилегия, че ни правят цялостни. Тогава ежедневната суетня изчезва като изтрит с гъба тебешир от черната дъска и ти разбираш, че достойнството, великодушието, благородството, онова, с което постоянно кичат като с еполети човек в празничните слова, не са празни черупки на думи, че красотата наистина е пръсната в целия свят около нас, има я и в отразения за миг в локвата летеж на птицата, и в примижаването на котката, излегната на припек върху оградата, и в гласа на далечния петел в зори, и в постоянството на Вечерницата. Тогава например, тъкмо тогава, осъзнаваш изведнъж, че камъните мълчат, защото знаят, че от тях се правят паметници.
Нестихващото любопитство на Деян Енев по отношение на Човека го превръща в 65-годишно момче, което си взима кафе в картонена чашка от автомата или от кварталното кафене (толкова присъстващо в разказите му) и застава/присяда до някой от неговите неизброими герои – работника по строежите, търговеца книжар на сергията, продавача на семки и стихове, пощальона, портиера, които обикновено вадят от вътрешния си джоб патронче долнопробен алкохол и неизменно, пак от там, току-до сърцето – зацапания бисер на жизнената си траектория. И писателят пали и пуши цигара от цигара, слуша, разпитва и сетне – претворява суровия живот в литература.
В тази втора част разказите (по вече установена традиция при Деян Енев) могат да бъдат обособени в три категории. Едни са с класическа драматургична структура, други са описание на житейски картини и минималистични ситуации, а трети са съвсем иносказателни, мистифицирани и имплицитни. В последните читателят е изправен пред своеобразен въпросителен знак, пред някаква Тайна, към която вратата за разбиране е широко отворена пред читателските възприятия, фантазия и култура. И понеже вече заговорихме за животните в текстовете на автора – можем да отличим един троичен архипелаг от разкази в контекста именно на Тайната („Котката“, „Торбалан“ и „Зара“), в които тъкмо Тя – Котката – е дом на човешкостта. До степен накрая самият писател или пък неговото алтер-его (допускаме, по-реално и от него самия) пита ветеринарния лекар: „Докторе, котките имат ли душа?“.
Да, това са истории за хора, но и за животни – освен котки има още битово нашествие от мравки, щурци от детството на село, вярното куче Сара (бг версия на японското Хачико), един паяк с четири чифта очи като образ на Всевиждащото око и един кон-вихрогон от сънищата, което ще рече отново от детството.
Помня една серия от разкази на Деян Енев, в чиито финали като котва на смисъла прозвучаваше името на знаков герой от историята. Емблематичен в това отношение е текстът, в който това даже беше изведено като заглавие – „Казвам се Ангел, отче“. Прилагам горното като сравнение, защото в цяла нишка от разкази в „Тъгувам за Киото“ този път поантата се реализира през интегрирано стихотворение. Така на страниците на книгата срещаме стихове на Езра Паунд, Ласло Наги, Румен Денев, Олав Хауге и Башо (отделно за него след малко). Засякох тази тенденция във финализирането на Деян-Еневите разкази преди време, когато той почна да ги пуска начесто такива в редовната си седмична колонка в Портал Култура. Очевидно той обича поезията в различните ѝ гласове, култури и епохи, да припомним, че сам той има и стихосбирка (с разменени роли ведно с разкази на поета Бойко Ламбовски, истинска антикварна рядкост), но тук привнесената поезия е по-скоро вдъхновение за белетриста, тя провокира повествованието или поезията окончава и увенчава прозата му.
Няколко думи за стила и езика, отново със спомен, този път от разговор с Деян Енев, който имах в един видео формат неотдавна. И пак ще си позволя да цитирам почти дословно казаното тогава от него, защото го считам за определящо и в контекста на новия му сборник:
В книгата ми, която наскоро преведоха в Италия – „Всички на носа на гемията“ (преводач Джорджа Спадони, б.а.), – аз съм много различен. Там някак си използвам всичките писателски фойерверки, трикове, маймунджулъци на младостта, ако щеш, желанието да се покажеш и блеснеш. Много си харесвам тази книга, но това е книга, която аз вече не мога да напиша. Наистина движението на автора може би върви по един път, който стига до все по-голяма простота. Или както казва моят приятел писателят Красимир Димовски: „Не е нужно да пишеш сложно за сложните неща. По-добре е да пишеш простичко за сложните неща“.
И действително в „Тъгувам по Киото“ този стремеж или пък естествена тяга към простота като че ли стига връхна точка до степен на обраност, войнишка дисциплина в боравенето с думите, съвсем в духа на важната първа част, липса на словесна разточителност, значения зад паузите и тишините, смисъл в пропуснатото, неназованото и неизказаното. Но парадоксално – именно чрез тази аскетика на езика провиждаме богатия репертоар от възможни послания и сме оставени сами да си отговорим, да дочетем, дори – да допишем.
Но нека непредубеденият читател, който още не е посегнал към книгата, не остава с погрешно впечатление. И тук авторът, без да е самоцелно, не пропуска да вкара в употреба образи и метафори от най-дълбокия ред на писателското си сандъче със сечива и инструменти. Само чуйте това:
… варта по перона се лющеше и падаше на големи бели пеперуди, а релсите бавно се покриваха с дебела като кадифе ръжда.
Или…
Женският дъх търкаляше във фургона сребърни обръчи.
Или…
Цветовете на розовите храсти, засадени в окопани гнезда от двете ѝ страни, грабваха погледа със свежата си руменина като лицата на благородни девици, потопили пръстче в греха.
И хайде последно…
Беше много игриво коте, сякаш всеки ден палеше огънче в хола, на което ние се греехме.
И тук съвсем на място идва още един цитат от вече споменатия Бойко Ламбовски (възпроизвеждам по спомен, защото става дума за думи, изговорени и чути на живо): „Деян Енев се е разпънал между това да бъде майстор на разказа и калфа на Словото“.
И за да завършим, да се завърнем в Началото. Книгата започва с един различен текст, изведен пред скоби. Той не е класически разказ, а някаква особена изповедна импресия или по-скоро въздишка на автора, който казва, повтаря и утвърждава, че никога няма да отиде в Киото, града-витрина на японската култура, изваден от списъка с ядрени цели от американския секретар по отбраната Хенри Стимсън през Втората световна война. Непотвърдената легенда гласи, че там последният е прекарал своето споделено щастливо време – медения си месец. Та в края на този вдигащ завесите на сборника текст четем хайку на Башо, цитирано от Карл Денис в стихосбирката му „Практични богове“ – уговорката е на Деян Енев:
Дори в Киото
чувайки гласа на кукувицата
тъгувам за Киото
Защо авторът навлиза в такава чак конкретика, посочвайки номинално толкова много далечни азиатски забележителности: Златния павилион Кинкаку-джи, Сребърния павилион Гинкаку-джи, храма Шинкойн, императорската вила Кацура, Парка на маймуните „Иуатайма“ и много, много други, които никога няма да посети.
Защото така, струва ми се, той неуловимо ни връчва ключ за разбиране на разказите си. За това, че можем само деликатно да се доближаваме до странно красивия и жесток живот, но никога не можем да го осмислим изцяло. Че можем да го пишем, но не можем да го опишем. Да го четем, но не и да го прочетем. Да го живеем, но не и да го преживеем. В крайна сметка – да се опитваме да го разбираме, но никога да не го разберем.
Изкуството, литературата (на Деян Енев и изобщо) е… Киото.
И още фантазни, пасторални, алегорични (и в тоя смисъл съвсем реални) пространства като Аркадия, Нарния, Планетата от съня на смешния човек, Утопия на Томас Мор и Държавата на Платон, в която не само поетите, но вероятно и късите разказвачи са на почит…
Или, де да знам – Небесното Царство – място светло, място злачно, място прохладно, където няма болка, скръб и въздишка…
Няма и Война. Няма и тъга. Дори по Киото.
Ангел Иванов е роден в Габрово през 1988 г. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, където е един от създателите на студентското радио „Реакция“. Работил е като надничар в завод за метали, гардеробиер в НДК, рецепционист в хижа, пазач в склад за топло- и хидроизолации, телевизионен сценарист и копирайтър. Пътувал е на стоп из България, Европа и Азия. Бил е пилигрим на Божи гроб, из Светите земи и Света гора и Синай. Част от тези многобройни пътувания са описани в дебютната му книга – сборника с разкази „Техническа проверка“ (изд. Scalino, 2018 г.), отличен с наградата „Южна пролет“ през 2019 г. Понастоящем е сценарист и водещ в онлайн телевизията на Софийската света митрополия.
