0
2987

Астерий и Полковника

Борхес contra Маркес, идеологии

Различията между „астерия“ Борхес и „полковника“ Маркес начеват още от люлката, сиреч генеалогични са. Борхес е доста по-възрастен, роден е на 24.VІІІ.1899 г.; Маркес – на 6.ІІІ.1927 г. Набори на аржентинеца са сума ти знаменити писатели: гватемалецът Мигел Анхел Астуриас (19.Х.), когото мнозина припознават като първопроходец на магическия реализъм с неговите „Гватемалски легенди“ (1930); Владимир Набоков (22.ІV., стар стил), според мен един от първите писатели-постмодернисти в световната литература; Ърнест Хемингуей (21.VІІ.), певецът на „изгубеното поколение“; Ясунари Кавабата (11.VІ.), първият японец, удостоен с Нобелова награда за литература (1968); Ерих Кестнер (23.ІІ.), големият германски детски (а и не само детски) писател. Сред връстниците на Маркес такова литературно съзвездие не откриваме, ако не броим двамата немскоезични негови събратя Мартин Валзер (24.ІІІ.) и особено Гюнтер Грас (18.Х.), колега на колумбиеца в цели три направления: и по Нобелова награда (1999), и по магически реализъм с „Тенекиеният барабан“ (1959), и по леви и демонстративно пацифистки убеждения. Без да изпадаме в някакви мистики и спекулации, бихме могли да заявим, че ако на Борхес по някакъв начин му се е паднало да утвърждава името си всред цяла плеяда прочути творци, то Маркес е някак по-освободен от необходимостта да се състезава със съродени нему гении; оттук вероятно интересът на първия към литературата; към това, което Гомбрович нарича „литература за литературата“ и „схоластики, създадени от метафори“. Докато вторият няма такива пристрастия, напротив – Маркес неведнъж е заявявал за себе си, че се чувства повече журналист, отколкото писател, казва: „Журналистиката смятам за по-зрял литературен жанр, отколкото поезията или театъра“. Пò черно на бяло няма накъде…    

Детството им също е различно: Хорхе Луис е роден в семейство от средната класа, баща му Хорхе Гийермо е завършил право и психология, майка му Леонор Асеведо Суарес е потомка на стара креолска фамилия от Уругвай. Тя често разказвала на сина си за подвизите на неговия предтеча Исидоро Асеведо (през 1929 г. Борхес го възпява в едноименна поема, включена в книгата „Бележникът на Сан Мартин“). Има сестра Леонор, наричана Нора, родена на 4.ІІІ.1901 г. Също както сина му по-късно, Гийермо тръгва да губи зрението си, затова през 1914 г. семейството се премества в Швейцария – да се лекува бащата. Лечението не е кой знае колко успешно, но фамилията се оказва заклещена в алпийската република след избухването на Първата световна война. Децата посещават училище в Женева, така че освен английския, с който бъдещият писател е закърмен от малък, Хорхе и Нора усвояват и френски. Малкият Борхес се научава да чете около четиригодишен и тази му страст си остава за цял живот: „Нека другите се гордеят с броя на страниците, които са написали. Аз се гордея с тези, които съм прочел“. Вундеркиндът-читател отрано е наясно с житейския си път – ще стане писател, за да изпълни онова, за което ослепяващият му баща е мечтал, но болестта е осуетила: „Още в детството ми, когато слепотата порази моя баща, в семейството ми се знаеше, че на мен се пада да направя в литературата онова, което обстоятелствата не позволиха на баща ми. Това се смяташе за разбиращо се от само себе си (а такова убеждение е много по-силно от което и да е изречено пожелание). Очакваше се от мен да бъда писател. И аз започнах да пиша 6 или 7-годишен“. Също като своя герой Астерий („Домът на Астерий“) Хорхе Луис с право може да заяви: „Ненапразно майка ми е била царица; не мога да се смеся с грубата тълпа, макар че скромността ми ме подтиква да го сторя. // Истината е, че съм единствен по рода си“. Да, с това убеждение, че е „единствен по рода си“ е възпитаван Борхес. С майка „царица“ и баща-сякаш-Лай, когото е длъжен да овечности, не да затрие…

Маркес не е принц и не наследява никого, ако не броим дядо му, полковника. Габриел Гарсия е най-големият от многолюдно семейство с още 15 братя и сестри. Баща му – също Габриел, – Габриел Елихио Гарсия Мартинес, е извънбрачно дете на едва 14-годишната Архемира Гарсия Патернини (която никога не се омъжва). Това не ѝ пречи почти всяка година да ражда от различни мъже. Баща на копелето Елихио е първата любов на Архемира, наследник на фамилия едри земевладелци-консерватори, учителят Габриел Мартинес Гаридо. С невръстната девойка той се среща, когато е 27-годишен, вече глава на семейство, с пет законни деца. За баба си по бащина линия Маркес си спомня: „Архемира беше удивителна жена. Не познавам човек с по-свободни нрави. […] Някои от синовете ѝ, мои чичовци, бяха по-малки от мен и ние играехме заедно – бягахме, ловяхме птици и всякакви такива… […] Моят баща, вече възрастен, се върнал веднъж в родния си град. Майка му била вече над 40 и той изпаднал в ярост, когато видял, че пак е бременна. А тя се разсмяла и казала: „Е, и какво от това? Ти как мислиш си се появил на бял свят, момчето ми?“

Момчето Габриел Гарсия обаче е свързан повече с баба си и дядо си по майчина линия, които го отглеждат до осемгодишна възраст. Всъщност тъкмо внукът е причината да се смекчи сърцето на стария полковник-либерал Николас Рикардо Маркес Мехия (внукът му го наричал Папалело) да благослови брака между бастарда Габриел Гаридо и дъщерята на почтеното семейство Луиса Сантяго Маркес Игуаран. Първоначално никак не бил съгласен, за кандидат зет му ходили всякакви клюки – бедняк, незаконно роден (и то изтърсак на консерватор), донжуан с няколко непризнати деца. Всичко това било вярно, макар че и полковникът бил не по-малък донжуан от Гаридо, да не споменавам, че се оженил за своя братовчедка – факт, тревожел в зрели години доста напрегнато Маркес; застъпен, между другото, и в „Сто години самота“. Бъдещият тъст даже стрелял по мераклията-зет, когато устройвал серенади под прозореца на своята любима. Впоследствие скроил хитър план: да изпрати Лусия на пътешествие с майка ѝ, за да я откъсне от сваляча, но ухажорът не се предал: уговорил своите колеги телеграфисти да ѝ доставят на всяка станция, където спирала при пътуването си дъщерята на полковника, изпратените от него любовни телеграми, преизпълнени с нежност и съблазън. А накрая в град Санта Марта, крайната цел на Лусия и майка ѝ, се появил с букет цветя и поискал ръката на момичето – история, която Маркес описва в „Любов по време на холера“. Прочее, самият той е достоен наследник на палавите си предци, известни са многобройните му похождения. Носят се даже слухове, че съблазнил и съпругата на Марио Варгас Льоса, заради което перуанецът го ударил, когато го срещнал в театъра в Барселона, където по онова време пребивавали доста латиноамерикански интелектуалци. Льоса разказва друга история, по-пристойна: сбили се заради кубинския писател Еберто Падиля, когото революционните власти набеждават през 1971 г. за шпионин на ЦРУ и го прибират заедно с бременната му съпруга в затвора (където тя ражда детето си). Действията на комунистическия режим на Кастро извикват възмущение по цял свят (е, без социалистическия – та нали Фидел от него се учи, неговите властови навици копи-пейства): елитни културни дейци организират подписка в защита на Падиля, а сред подписалите личат имената на Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Маргьорит Дюрас, Хулио Кортасар, Карлос Фуентес, Сюзан Зонтаг, Алберто Моравия, Октавио Пас, Марио Варгас Льоса… Маркес обаче не подписва, което Льоса обяснява с полуусмивка: „Гарсия Маркес беше много практичен човек. Смятам, че в този преломен момент е преценил, че за един писател е по-добре да бъде с Куба, а не против Куба. Така той успя да избегне помията, изляла се върху всички нас, заелите критическа позиция. Левите – продължава перуанският писател – имат реален контрол над културния живот в страните от цял свят“. Тъкмо това показно левичарство на планетарния интелектуален мейнстрийм е причина, между другото, Хорхе Луис Борхес да не получи Нобеловата награда.

Фидел Кастро и Габриел Гарсия Маркес

Историята е следната: името на аржентинеца е все по-обсъждано от мандарините на Нобеловия комитет в Стокхолм, а и няма как да бъде инак – той се е превърнал в един от най-четените и влиятелни автори на световната литературна сцена. Същият Льоса, толкова критичен към Маркес, казва за Борхес: „Борхес е паметна фигура в художествения свят на модерността; творчеството му е най-важното нещо, което се е случило на испанския език в по-ново време“. За преклонението на Умберто Еко няма нужда да споменавам, достатъчно е да припомня само слепия монах Хорхе от „Името на розата“. Италианецът истински го обожава: „Само двама писатели от ХХ в. – казва той, – Джеймс Джойс и Хорхе Луис Борхес – са ни завещали най-точната визия за новото хилядолетие; Глобалната мрежа, единственото Истинско нещо, защото всичко останало е Виртуално. Първият я е пресъздал чрез думи, а вторият – чрез идеи“. Интелектуално влияние от такъв мащаб няма как да остане незабелязано. Тогава обаче идва „грешката”: през 1976 г. Борхес приема поканата на чилийския диктатор Аугусто Пиночет и пристига в Сантяго, за да получи от ръцете му, „кървавите му ръце”, почетния орден „Големият кръст на Бернардо О’Хигинс”. Става също така доктор по философия и литература на Универсидад де Чили, както и почетен член на Чилийската Академия на науките. А това дори не е единственото му „прегрешение“ пред „левичарския hawk-eye“: приветства например инвазията в Плая Хирон, насочена срещу Фидел Кастро, заявявайки, че винаги ще бъде на страната на онези, които „спасяват свободата и реда на нашия континент, страдащ от анархия и от подривната дейност на комунистите“; на прием пък, даден от генерал Хорхе Видела през май 1976 г., почти веднага след преврата в Аржентина (24.ІІІ.1976), Борхес вдига наздравица: „Тук съм, за да ви благодаря лично, генерале, за всичко, което направихте за родината, спасявайки я от безчестието, хаоса, гнусотията, в които тя бе потънала, и най-вече – от идиотизма“. Борхес няма как да не приветства генерал Видела, тъй като е известен противник на друг важен генерал от аржентинската история, популиста Хуан Доминго Перон. Мрази го почти толкова, колкото Гомбрович мрази неговата „литературщина“. А Видела сваля от власт тъкмо Исабел Перон, бившата балерина, която след смъртта на генерал Перон (1.VІІ.1974) автоматично заела поста му като негов вицепрезидент (да не се бърка Исабел с Евита, двете са различни и по характер, и по съдба, и по възраст). Борхес е нарекъл на всеослушание Перон мошеник и – най-обидното, – че бил женен за курва; последното се отнася за Евита. (Перонистите не забравят тежките думи и когато Борхес умира през 1986 г., отказват да почетат паметта му.) Тази 1976 г. е съдбовна в политическо отношение за аржентинеца: освен срещата с Пиночет, когото възхвалява като борец срещу анархията и комунизма, освен тоста в чест на Видела, когото нарича войник-джентълмен, той пътува и до Испания, където сипе похвали за каудильо Франко. Някак го тласка към такива простъпки влизането му преди това в Консервативната партия: „Единствената партия, която не привлича тълпи от фанатици”, казва. По-късно Борхес осъзнава, че и той – аха-аха! – да го докара до фанатизъм: оправдава се, че не е бил наясно с престъпленията на Пиночет и на Видела, определя се като „аполитичен човек”, който нито чете вестници, нито слуша радио или гледа телевизия (което е вярно, Борхес няма в дома си тези два толкова шумни и обилно окъпани в политическото технически апарати). Дори подписва петиции за издирване на безследно изчезналите аржентинци по време на управлението на кървавия аржентински генерал. Но белята е сторена, членът на Нобеловия комитет Артур Лундквист заявява, че Борхес няма да получи никога Нобеловата награда заради това, че е стискал ръката и е венцехвалел Пиночет. Володя Тейтелбойм, близкият съратник на Луис Корвалан, генералния секретар на Чилийската комунистическа партия (разменен през същата тази съдбовна за Борхес 1976 г. в Потсдам за руския дисидент и писател Владимир Буковски), разказва в своята книга „Двамата Борхес”, че според Лундквист чилийските емигранти, намерили убежище в Швеция, никога не биха простили едно такова решение. Друг биограф на Борхес („Борхес: величие и падение”, 1996, и „Борхес: неговият живот и неговото време”, 1999), аржентинката Мария Естер Васкес, която за няколко месеца даже е негова съпруга, открива в мотивите на шведския поет (между другото, първи преводач на Борхес в Швеция) съвсем различни мотиви, доста по-прозаични: през 1964 г. на литературен прием в Стокхолм Борхес се отнесъл пренебрежително към стиховете на Лундквист, които шведът прочел преди официалната вечеря. Както и да е, през 1976 г. Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо, за когото всички очакват, че ще получи Нобеловата награда, не я получава; неин носител става американецът с руско-еврейски произход Сол Белоу. Оттогава насетне, както се шегувал слепият писател, той се превърнал във футурист: „Аз съм футурист. Всяка година очаквам присъждането на Нобеловата награда”.

Хорхе Луис Борхес и генерал Аугусто Пиночет

Очаква я, но не я дочаква. За разлика от Габриел Хосе де ла Конкордия Гарсия Маркес, който – добре уцелил гълфстрийма на интелектуално-литературния левичарски истаблишмънт, се пуска по течението му: не ругае Кастро и не се ръкува с Пиночет, а прави точно обратното – ръкува се с Кастро и ругае Пиночет. И не просто се ръкува, величае го: „Представите му за бъдещето на Латинска Америка са същите като на Симон Боливар и Хосе Марти – единно и автономно съ-общество, способно да влияе върху съдбините на света”. За такива, а и за още много други думи Маркес (думи безспорно талантливи, безспорно вдъхновяващи; „Ню Йорк таймс” например пише за „Сто години самота”: „Това е втората книга след Книга Битие, която цялото човечество задължително трябва да прочете”) получава в Хавана собствено жилище, а през 1982 г. и Нобелова награда за литература с мотива: „Романите и разказите, в които фантазия и реалност се смесват, за да отразят живота и конфликтите на един цял континент”. Континент, вярно, от десни управляван, но пък ляво настроен.

Фантазия и реалност се смесват и при Борхес, макар и по съвсем друг начин. Начин, който отразява живота и конфликтите не само на един континент, дори не на всичките континенти на родната планета, а на цялата необятна вселена.

Вселената, която, както знаем, е Библиотека, а съвсем не просто едно селище в джунглата, пък даже то да се казва Макондо…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЧервен глад
Следваща статияЩо е култура?