2
4800

Асфалт

Дойде един с машина за рязане на асфалт. Разгледа улицата и си плю на ръцете. Скоро очерта четириъгълници около по-големите разломи, дупки и пукнатини по асфалта.

Известно време улицата стоя така, нарязана като лицето на африкански главатар.

Един ден в горната ѝ част се появи багер. Двама с лопати сложиха знак „Минаването забранено” и багерът започна да бели със зъбите на стрелата си напукания и изронен асфалт в очертаните места. Сетне двамината с лопатите събраха натрошения асфалт на купчини и го натовариха  на един разнебитен камион, който цъфна отнякъде. По улицата се образуваха не много правилни четириъгълници, дълбоки по десетина сантиметра и с остри ръбове. Колите, които минаваха по улицата, трябваше да пълзят, за да не си срежат гумите.

Това стана преди няколко седмици. Оттогава улицата стои така, с одрания на места асфалт, а колите продължават да пълзят бавно по нея.

Преди, когато рязаха асфалта, времето беше хубаво, но сега заваля. Междувременно лястовиците си заминаха. Листата на дърветата започнаха да капят. Идваше есента.

Един ден един от живущите на улицата изрови някакъв телефон в общината и се обади там. Беше му прекипяло. Но отсреща дежурният беше опитен. „Имайте търпение – каза му. – Щом са започнали, ще асфалтират.”

Времето си вървеше. Редуваха се слънце и дъжд. Листата на дърветата капеха. Онзи, дето беше звънял в общината, искаше да звънне пак и да им каже, че той разбира всичко: толкова много ремонти навсякъде, времето не стига, работниците не стигат, техниката не стига, асфалтът не стига, трагедии, гладни стачки, магистрали, той знае всичко това, нали и той гледа телевизия, но все пак, нека да отделят ден-два и за тяхната улица, да я асфалтират, ако може, мина доста време, нали така? Ако не могат да я асфалтират, да си бяха направили сметката, да не я бяха пипали, все щяха да изкарат зимата със стария напукан и изровен асфалт. Нали така?

Накрая свикна с това положение. Явно ги бяха забравили. Бяха ги забравили и толкоз. Излизаше пред вратата и гледаше колите, които бавно пълзяха по улицата.

Един ден видя, че някой е изхвърлил до контейнера стар грамофон, както и щайга с грамофонни плочи. Грамофонът, разбира се, беше развален. А плочите начупени. Помисли си дали да не ги прибере, но се отказа. И без това вкъщи имаше достатъчно вехтории.

Шофьорите лека-полека се понаучиха и започнаха да избягват тази улица. Само циганинът с каруцата не се отказваше, а всеки ден минаваше оттук. Той прибра грамофона, той прибра и изхвърлените плочи.

Веднъж този, дето беше звънял в общината, слезе надолу в града. Седна в едно кафене. От входа на отсрещната кооперация излезе някакъв по потник и бермуди, едър като орангутан и целият татуиран, нямаше празно място по тялото му. Не можеше да се види добре, но май и петите му бяха татуирани. Навремето явно беше спортувал, но сега вече беше затлъстял.  Той отиде зад ъгъла и даде нещо на двама младежи. После се прибра. Скоро пак излезе. Този път даде нещо на едно момче със сложна лъскава прическа. Третия път – на две момичета с красиви рамене. Още веднъж се появи и дълго се разправяше с някакъв несретник, дори изпъна показалеца си и средния пръст на дясната си ръка и ги допря до слепоочието му. Накрая и на него му даде нещо. Не се искаше голяма проницателност, за да разбереш какъв е той. След около половин час татуираният пак излезе. Сега с него имаше едно момченце на четири-пет години, явно синът му. Двамата отидоха до млекарницата и влязоха вътре.

Онзи, дето беше звънял в общината, допи кафето си и стана. Взе трамвая и се прибра вкъщи. Преди да завие по тяхната улица, за миг дъхът му спря. Дали пък не я бяха асфалтирали? Не, не бяха. Всичко си беше същото. Асфалтът стоеше одран на големи неравни четириъгълници с остри като бръснач ръбове. Някой беше изхвърлил до контейнера цял куп стари вестници. Той ги разбута с крак. На страниците им можеха да се видят снимките на известни политици, прокурори, кметове, скоротечни милионери и мутри. До вестниците бяха изхвърлени, за кой ли път, и някакви книги.

Вече щеше да се прибира вкъщи, когато изведнъж зърна зад контейнера някакво животно. В първия момент му заприлича на куче, но не, не беше куче. Беше с остра муцуна и изпъната като дъска назад дебела опашка. Трябваше му време да разбере, че това е лисица. Лисицата не се плашеше от него, а го гледаше в очите. Разбира се, не се приближаваше много, всеки момент можеше да избяга.

Той се качи до кухнята и излезе с две парчета престояла баница. Хвърли ги на лисицата и тя веднага започна да яде. От време на време го поглеждаше. Като някой, с когото са само двамата в пустинята.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНесвършващата година
Следваща статияМелодията на първите години

2 КОМЕНТАРИ