0
3752

Атентатът срещу папата – версиите (III)

Четиридесет години по-късно

И до днес кървавото покушение срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г. продължава да е обвито в мистерия и да тъне във всевъзможни „следи“ – „турска следа“, „българска следа“, „съветска следа“, „италианска следа“, „ватиканска следа“, че дори и „ислямска следа“… Стотици томове с разследвания, хиляди журналистически статии, безброй книги и свидетелства на лица, повечето от които вече не са сред живите. И в крайна сметка какво? Отново сме в „нулевата точка“ на цялата тази история. Дори и след последните „признания“ на Агджа пред Даниела Тренчева от „Нова телевизия“, където той повтори неща, които е казвал през последните години, но вече с доста по-голяма категоричност – най-вече относно „българската следа“.

Ясно е само едно – всички нишки на „следите“ наистина се пресичат в личността на Мехмед Али Агджа – и тук е основното затруднение. През годините Агджа последователно „лансира“ всички тези „следи“, за да ги помете след време изцяло. Какво означава това? Че всеки път е лъгал безсрамно? Че винаги е „спестявал“ част от истината, примесвайки я в лъжи, заради собственото си оцеляване? Че самият той е само „брънка от веригата“, без да е наясно кои точно са „поръчителите“? Или че поради някакви причини самият той не смее да каже кой точно го е изпратил да простреля папата, независимо че СССР отдавна го няма, а източният комунистически блок се спомина?

Забележете само как той отговаря на въпроса на Даниела Тренчева: „Каква е истината?“: „Ватиканът знае истината. Американското правителство я знае. Кремъл – също“.

След което Агджа формулира своя „теория за двойната истина“, подобно на авероистите през Средновековието (има една истина за нещата в света, и друга – в сферата на вярата):

Два аспекта. Свръхестествена истина, свързана с пророчеството от Фатима. Има и друга истина, свързана с Кремъл. Истината е тази. Кремъл искаше да убие папата с полски произход, защото папата представляваше много голяма заплаха за съществуването, за оцеляването на Съветската империя, която беше заплашена от Полша, от профсъюза „Солидарност“. Истината е проста.

Наистина звучи съвсем „просто“ и ясно. И трябва да признаем – напълно убедително. Но защо трябваше да минат толкова много години преди светът да чуе тази истина сред поток от лъжи, увъртания и противоречия, които до ден днешен изникват в думите му.

Ако Агджа казва днес „истината“, останалите „следи“ падат. Или се групират по „специфичен начин“ – със зони на взаимопроникване, което ще се опитам да покажа, изследвайки основните версии за атентата срещу папа Войтила.

Имало ли е „турска следа“?

И все пак каква е личната мотивация на Агджа, за да стреля срещу папа Йоан Павел II? В първото си писмо (ноември 1979 г.) – далеч преди атентата – той, нека си припомним, пише следното:

Западните капиталисти, които се страхуват, че Турция и братските ѝ ислямски страни могат да се превърнат в политическа, военна и икономическа сила в Близкия Изток, изпращат в родината ми в този деликатен момент предводителя на кръстоносците, Йоан Павел, маскиран като религиозен водач. Ако тази визита не бъде отменена, аз без съмнение ще убия папата предводител.

Смесицата между „лява“ и „ислямстка“ реторика тук е очевидна. Ала изглежда, че Агджа така е мислел навремето. В интервюто си пред Даниела Тренчева той е повече от категоричен за някогашните си убеждения:

Бях сам на площада. Стрелях два пъти. Много добре си спомням този момент. Един човек беше достатъчен.

Мислех, че папата представлява капитализма, дивия капитализъм. Аз бях враг на капитализма. Сега знам, че те нямат нищо общо. Искам по-чист, по-социален свят, по-демократичен. Сега мисля, че Ватикана е хиляди пъти по-добър от дивия капитализъм.

Възможно ли е Агджа, макар и свързан със „Сивите вълци“, да е клонял доста наляво? Възможно ли е и заради това да е бил избран? Тогава убийството на левия журналист Абди Ипекчи, главен редактор на популярния в. „Миллиет“, е било по-скоро „примамка“. Агджа в интервюто пред Тренчева даже отрича да има нещо общо с това убийство, твърди, че са го натопили.

И още много въпроси остават без отговор. Коя ръка все пак го извежда от строго охранявания затвор „Картал Малтепе“? Кой му дава 40 000 марки и изключително добре изработен фалшив паспорт, за да напусне Турция?

Според съдия следователят Иларио Мартела, водил разследването по атентата, Агджа е работил за турската мафия, която му е поръчала и убийството на Абди Ипекчи (заявление на 20 юли 2005 г. пред сенатската комисия „Митрохин“). Италианският съдия Приоре пък внася уточнението, че организацията „Сивите вълци“, автор на множество атентатите в Европа, е била наета от някого (от мафията?), като Агджа просто е бил екзекуторът.

Случайно ли е тогава писмото на Агджа от ноември 1979 г., пратено тъкмо до в. „Миллиет“? Или, ако обърнем въпроса – не е ли бил избран той тъкмо заради него? Кой го е набелязал? И отново – как тогава службите на НРБ не са го „забелязали“ през онези 40–50 дни, които той прекарва необезпокояван в София? Независимо че фотографиите му са били по първите страници на турските вестници и той е бил пуснат за международно издирване?

Какво се крие зад „българската следа“?

Истината е, че НРБ е в шок след новината за ареста на Сергей Антонов и обявяването на „българската следа“. Най-абсурдното е, че новината стига до висшите етажи на властта чрез БТА, която я взема от „Франс прес“. Няма „грама“ от посолството в Рим, където Венелин Коцев и сътрудниците му пишат съобщението и го шифроват до късно вечерта.

Боян Трайков разказва в спомените си как се е свързал с началника на външното разузнаване Васил Коцев и с началника на военното разузнаване Васил Зикулов, които дълго време не могат да установят кой е „Антонов“. Твърдят, че нямат такъв „служител“ в Италия, докато разберат за кого иде реч и че той е СС „Крум“. След което партийната и държавната йерархия просто блокират. Необходими са месеци преди да се начертае някаква линия на поведение.

Интересно защо службите на НРБ не реагират още през май 1981 г.? Нима не е било ясно, че щом Агджа проговори, той ще разкаже за пребиваването си в София? И тогава логично ще се посипят тежките обвинения. Изпреварващо София е могла да формулира някаква по-приемлива версия, или поне да обяви, че сама ще проведе разследване.

Истината е, че международният престиж на НРБ – особено след „българския чадър“ и убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г., е почти нулев, а „българската следа“ в атентата срещу папата направо го досъсипва. Само един пример. Дълго време българските власти не могат да намерят адвокат на Антонов, известни италиански юристи категорично отклоняват това предложение. Тогава БКП – чрез др. Димитър Станишев, баща на Сергей Станишев, който отговаря за международните връзки – прави опит да получи помощ чрез Италианската комунистическа партия. Временният български посланик в Рим и преводачът Асен Марчевски престояват часове в централата на италианските комунисти, след което накрая ги приема някакъв второстепенен функционер, който им заявява в прав текст: „ИКП не се замесва в дела, където мирише на тероризъм“.

Объркването сред тогавашна върхушка в НРБ е огромно и свидетелствата го потвърждават. И Живков, и тогавашните ръководители на МВР се уповават най-вече на помощта на „другарите от ГДР“ (по-точно на ЩАЗИ), а не толкова на съветските другари. А защо е така? Никой до ден днешен не дава отговор на този въпрос. На групата кореспонденти на съветските медии в Италия (хора, близки до КГБ или ГРУ), е наредено да се въздържат от обширни коментари за процеса „Антонов“. Единствен Йона Андронов, известен международник от Брежнево време, прави поредица от репортажи, които излизат в брошура, за което е смъмрен от КГБ, както сам той признава след 1989 г. Външният министър на СССР Андрей Громико посещава Италия и Петър Младенов прави постъпки за негово „застъпничество“ пред премиера Бетино Кракси. Ала дипломатическият демарш не успява. „Големият брат“ мълчи. По свои си причини. Сякаш „процесът Антонов“ е изгоден за Кремъл – поне за отвличане на вниманието. Доколкото е възможно.

Онова, което особено безпокои НРБ, са редици факти и обстоятелства, които изплуват покрай „процеса Антонов“. Боян Трайков, директор на БТА, не може да обясни пред световните журналисти на безпрецедентната пресконференция, свикана на 17 декември 1982 г. в парк-хотел „Москва“, какво търсят всички тези турски мафиоти в София. И тук нещата не опират само до Мехмед Али Агджа.

Как така Абузер Угурлу, един от „кръстниците“ на турската мафия, живее необезпокояван от години на софийската улица „арх. Йордан Миланов“ 18? Защо неговата дясна ръка Бекир Челенк (посочен от Агджа като свръзка в атентата) действа оттук като международен контрабандист, явно с българска протекция? По каква причина столичният хотел „Ню Отани“ и още два подобни хотела (до Централна гара и Руски паметник) са се превърнали в истински мафиотски бърлоги на аферисти и трафиканти от цял свят? Има ли контрабанден канал, който минава през България, патрониран от държавната фирма „Кинтекс“ и хора от Държавна сигурност? И накрая – как и защо Кръстникът (Угурлу) урежда фалшив паспорт на Агджа под името Фарук Озгюн, с който той заминава за Италия?

Тези въпроси задава американската журналистка Клеър Стърлинг още през 80-те в първите си публикации в „Рийдър дайджест“ и в книгата си „Времето на убийците“. Да, тя може да е била близка до кръгове в ЦРУ и оттам да е черпила информацията си. Може много и от обвиненията ѝ срещу Антонов и „българската следа“ да са необосновани, поради което тя е и толкова „сатанизирана“ в България.

Но това не отменя другите повдигнати от нея въпроси, които подемат навремето световните медии. Защото в тях има болезнено зрънце истина за реалностите в НРБ през 70-те и 80-те години на ХХ в.

И ако някой е имал съмнения за това през 80-те години, то през 90-те години всички ние видяхме как на повърхността изплува тъкмо тази отвратителна пяна от периферията на т.нар. „българска следа“. Контрабандата, наркотиците, някогашният „канал“ на ДС, приватизиран от вече бивши ченгета; „мръсният бизнес“, въртян от бившите приятелчета на Бекир Челенк, включително и по „родствена линия“. Все неща, които трябва да бъдат изговорени и най-сетне да излязат на бял свят.

Самият Агджа не крие, че е дошъл в София по линия на контрабандата. Пред Даниела Тренчева той заяви следното: „Да, бил съм в България за 50 дни. Срещал съм се с турски контрабандисти и с хора от съветското посолство в София“.

И нека бъдем точни, той не го заявява за пръв път. В показанията си от 16 януари 1985 г. Агджа твърди: Заповедта да се убие папата дойде от съветското посолство в София. Първият секретар на съветското посолство накара Бекир Челенк да спазари „Сивите вълци“ за извършването на криминален проект.

Кой е бил първи секретар на съветското посолство в София по онова време не е трудно да се узнае. Проблемът е, че съветските архиви и до днес си остават закрити. За разлика от италианските или българските архиви, както и тези на ЦРУ, където много от аналитичните доклади по скучая са също разсекретени. Още една от „срамните тайни“ на Студената война.

Що се отнася до Агджа, той днес признава, че „българите бяха пожертвани“: Беше необходимо да го направя. За да не се разкрият имената на служителите от съветското посолство в София. България беше използвана като жертвен агнец.

Навремето почти всички са убедени в обратното – че София е „обслужила“ Москва. Досущ като в трилъра на Том Кланси „Червения заек“ (2002), посветен на атентата срещу папата, където анализатори от ЦРУ и МИ-5 обясняват, че този път София е трябвало да върне услугата за „отстраняването“ на Георги Марков и не е могла да откаже. А, както изглежда, нещата са били точно обратните.

„Италианската следа“ и действията на Йоан Павел II

Можем само да гадаем как би приключил процесът „Антонов“, ако междувременно не изникват редица съмнения и не се появяват и други обстоятелства. Италианският журналист Антонио Ферари, занимавал се през всичките тези години с атентата на страниците на „Кориере дела сера“, разказва през 2016 г. как още през 1983 г. директорът на изданието го вика при себе си и му казва, че целият атентат е „много мътна история“. Казал му го е един от високопоставените кардинали във Ватикана, съветвайки го да прати човек в София, за да проучи детайлно нещата. Впоследствие Ферари е предупреден не от друг, а от Джулио Андреоти, че „българската следа“ е „мюре“. Но за чие прикритие? Никой не иска да назове поръчителя. Ферари взима първото интервю от Бекир Челенк в София, преди да го експулсират в Турция. Челенк е тежко болен от рак и така службите на ДС се „освобождават“ от него.

За втори път Ферери идва в България, за да отрази делото на италианската двойка Паоло Фарсети и Габриела Тревизин, арестувани в НРБ – по техните думи, – защото „се били снимали край стар танк“. Обвинението обаче е в „шпионаж“. Италианските медии пишат, че България взима „заложници“ за размяната на Антонов и отношенията между двете страни още повече се влошават.

Скоро след това обаче помилват Фарсети и Тревизин. Връщайки се в Италия, Фарсети загива в пътен инцидент на магистрала, смачкан от камион. Става ясно, че той е сътрудничил тясно с ложата „Р-24“ на Личо Джели, замесена в огромни политически скандали. Между другото – без да внушавам нищо – по същия начин умира и друг от обвиняемите в процеса Антонов – Желю Василев, който през 1995 г. загива след удар на камион на автомагистралата.

Не бива да пропускаме и още един атентат, който по думите на биографа Луиджи Акатоли, засилва убедеността на папа Войтила, че Светата Дева от Фатима бди над него. На 13 май 1982 г. – точно година след атентата – папата отива на поклонение във Фатима, Португалия. Местната полиция въвежда огромни мерки за сигурност и залавя свещеника Хуан Фернандес Крон, който носи щик в раницата си, с който иска да убие папата. Крон е привърженик на консервативни „старокатолически среди“, които не признават Втория ватикански събор и смятат папата за „антихрист“ и „агент на Москва“. Ясно е, че такива хора също се манипулират лесно. Но от кого?

Италианският съдия следовател Карло Палермо, изслушан от сенатската комисия „Митрохин“, завява, че в Италия съществува цяла ложа, наричана „Оръжието на Фатима“, която с радост би сътрудничила на когото и да било (включително на Кремъл) с тази цел. Палермо твърди, че Мехмед Али Агджа също е бил тласкан в тази насока; че някой му е разказал за „чудото от Фатима“, обработвайки съзнанието му: Фатима е и името на дъщерята на пророка Мохамед, така се казва и сестрата на самия Агджа…

Знае се, че папа Войтила прощава на Агджа след покушението и се моли за него, а впоследствие дори се застъпва пред италианските власти за намаляване на присъдата му.

По-малко известна обаче е кореспонденцията между българския патриарх Максим и папа Йоан Павел II по повод съдбата на Сергей Антонов.

В началото на 1984 г. властите в НРБ в отчаянието си се обръщат към патриарх Максим с молба за намеса. От свое име и от името на тогавашния Св. Синод (съгласувано с държавата) той пише дълго послание до папата (28.03.1984 г.), в което отправя молба за милост:

Вече една година и четири месеца Сергей Антонов невинно страда далеч от Родината, семейство и грижовна майка, с тежки последствия за неговото душевно и телесно здраве, удостоверени от български и от италиански лекари със световна известност. Дълго време ние не се обърнахме към Вас за интервенция, защото се надявахме на бързи и ефикасни мерки от страна на правосъдието, вследствие на което невинно задържаният и страдащ Антонов да бъде освободен. Още повече че дори към покушителя Агджа бе проявено милосърдие, както и снизхождение от Ваша страна, когато сте го посетили.

В ответното писмо от 30.04.1984 г. папа Йоан Павел II отправя до патриарх Максим следното послание:

Прочетох с голямо внимание думите Ви в защита на г-н Антонов; аз добре разбирам и споделям чувствата на християнско милосърдие, вдъхновили този хуманен жест на Ваше Блаженство и другите членове на Св. Синод.

Светият Престол осведоми италианското правителство за своята загриженост във връзка с този хуманен случай. Сега бе направена и нова постъпка пред италианското Министерство на външните работи. Италианското правителство съобщи на свой ред, че то е длъжно да спазва обективните рамки на конституционните си пълномощия, които не му позволяват да се намесва в правораздаването, подвластно изключително на съдебните власти. Правителството предприе при все това стъпки, за да бъде ускорена процедурата, засягаща г-н Антонов.

След което Антонов е поставен под облекчен домашен арест. Процесът започва през май 1985 г. и завършва през март 1986 г. Срещу него, както и срещу останалите двама българи, са свалени всички обвинения „поради липса на доказателства“.

Антонов се завръща в България, но прекарва дните до 2007 г. в състояние на тежка депресия или тежка форма на аутизъм, без да получи достатъчна подкрепа или медицинска грижа от страна на българската държава.

„Съветската следа“

През 2006 г. италианската сенатска комисия „Митрохин“ (наречена така по името на избягал архивист на КГБ, отнесъл множество документи на Запад) оповести своите заключения, включително и по атентата срещу папа Йоан Павел II през 1981 г.

Според заключенията на комисията става дума за „съветска следа“, маскирана навремето като „българска следа“:

Комисията смята, че е извън всяко съмнение, че лидерите на Съветския съюз са били инициаторите на отстраняването на Йоан Павел II. Те са поръчали изпълнението на това решение на секретните си служби (КГБ и ГРУ), които е трябвало да проведат необходимата операция за извършването на престъпление, уникално по своята тежест и без аналог в съвременната история.

Комисията приема, че е имало „известна отговорност“ и на някои „елементи“ от тогавашните български служби, оказали подкрепа в тази връзка.

Но италианската сенатска комисия „категорично отхвърля каквато и да е пряка отговорност на българския народ или на България, която като нация е платила много тежка цена за съветското потисничество и чиито служби са били пряко или косвено контролирани от Москва“.

Ето защо, съгласно заключенията на италианската сенатска комисия от 2006 г., „да се говори за „българска следа“ е не само погрешно, но то умишлено отклонява вниманието от единствената истинска следа, каквато е съветската“.

В интервюто си пред Даниела Тренчева Агджа потвърждава почти изцяло тази версия с думите, че навремето е било „необходимо да го направи“, за да не се разкрият имената на служителите от съветското посолство в София. Имена от КГБ и от ГРУ. Затова „България беше използвана като жертвен агнец. Българите бяха „пожертвани“.

В името на какво? Явно, за да се удържи още малко съществуването на онзи „колос на глинени крака“, какъвто беше тогавашната съветска система.

Сметките обаче се оказаха напълно погрешни. Папа Йоан Павел II оцеля и се превърна в „мъченик на свободата“, а съпротивата на полската „Солидарност“ в неговата родна страна промени нагласите в целия Източен „социалистически блок“. И през 1989 г. Берлинската стена рухна.

А каква цена плати за всичко това България? Върху страната ни бе лепнат огромен позор. Да не говорим за прекършения Антонов или огромните морални и материални щети, които понесе цялото българско общество.

Парчетата от пъзела на атентата срещу папата през 1981 г. днес започват да се подреждат и истината за онова отвратително покушение все повече изплува наяве. Колкото и това да не се иска на „някого“. Италианският журналист Антонио Ферари написа наскоро в „Кориера дела Сера“, че винаги в тази връзка е вярвал в мъдростта на казаното му от папския нунций в София в началото на 90-те години: „Често пъти истината е съвсем близо, поради което и не сме в състояние да я видим“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияЦветан Тодоров и облозите на хуманизма
Следваща статияМедея: типове интерпретации отвъд психологията