0
1687

Атина през погледа на един фланьор

Гръцката писателка, литературна критичка и журналистка Eлена Хузури (на български е преведен романът ѝ „Мрачен Вардар“, изд. „Сиела“, 2011, прев. Здравка Михайлова) представя новата книга на Никос Ватопулос „В дълбините на един век: разказ за Атина“ (изд. „Метехмио“, Атина) в авторитетното атинско литературно издание www.bookpress.gr. За онези, които са чели книгата на Мариана Екимова-Мелнишка и Александър Н. Геров „Къщите говорят“ (изд. Нов български университет, 2019), можем да поясним, че Никос Ватопулос е гръцкият еквивалент на нашия изследователки тандем. Той е автор на книги за стария градски облик на Атина, неокласически и други знакови сгради, но и скромни къщи в невзрачни квартали, фланьор фотограф, журналист. Води всекидневно колонка във вестник „Катимерини“, надничайки в миналото през старите къщи.

Един град не се разгръща само като пространство за обитаване и съжителство, пространство, където се случва социалното и културно битие в исторически план. Според Гастон Башлар[1], градът е пространството, където се задейства паметта, тъй като без конкретно пространство времето няма обиталище, няма къде да бъде преживяно. Градът функционира като резервоар на спомени, „изгубеното време бива наново спечелено в пространствата му, тъй като те са изпълнени със сенки и фантоми на индивидуалното и колективно минало. Кога и как градът се превръща в текст? Кога и как, според Мишел Бютор[2], градът се по-явява като „литературен текст“ или като „литературен жанр“? По същество от началото на XIX век, като това явление съвпада с бурното развитие на градовете и индустриалната революция. Оттогава преживеният поглед на писателя фланьор прави опити да го възпроизведе, да го съгради наново, да го превърне в урбанистичен конгломерат, в пространство на мита и загадката. Оттам и най-известните градове в литературата: Париж, Дъблин, Ню Йорк, Александрия, Солун, Берлин, Санкт Петербург. Ами Атина? Онази, която бива измъкната от прашасалата забрава на вековете и обявена за столица на новогръцката държава, именно в епохата на големите урбанистични промени в Европа? Можем ли да я смятаме за „град на литературата“? Можем ли да оставим в Античността бляскавите ѝ митове и да си изфантазираме онези от относително недалечното ни минало?

В неотдавна издадената му поредна книга със заглавие „В дълбините на един век: разказ за Атина“ Никос Ватопулос дава съвършено ясен, утвърдителен отговор. Той, разбира се, не е първият, за когото в книгите му, и най-вече в последната, Атина се превръща в суров изначален материал за разказвачество. Както отбелязва Лизи Циримоку[3], професор по гръцка филология в Атинския университет, през решаващото за модернизацията на  новогръцката държава петдесетилетие (1870–1920) „проследяваме почти монополното описание на Атина в разказваческата проза“. Известни писатели от онова време като Георгиос Мицакис, Григорис Ксенопулос, Александрос Пападиамандис, Йоанис Кондилакис, Конст. Христоманос, Димостенис Вутирас са ярки примери. А много по-късно, в по-близки до днешното времена, най-разпознаваемият по отношение на преживяната митотворческа връзка с Атина писател е Менис Кумандареас (1931–2014). Редом с него бих поставила и представителите на [атинския] криминален жанр – от Янис Марис[4], през Петрос Маркарис[5] до Хилда Пападимитриу[6] и др.

Какво различно обаче притежава Никос Ватопулос в сравнение с изброените автори? Какво е онова, което свежда „неговата Атина“ до град на мита? Струва ми се, че преди всичко това е писателският поглед, следствие от дълбоко преживяната свързаност с градската среда, а тя от своя страна е заредена с „хронос“, който се изстрелва в историческото време на Атина и го претворява и премоделира в митично настояще. Индивидуално и колективно преживяване взаимно се допълват и посредством тази сплав пресъздават града. Ключът е мнемониката, крайно чувствителният, чувствен поглед на писателя скиталец, събирач на съкровища, образи, звуци, миризми, вкусови възприятия, жестове, поведения, думи, събития. Погледът на Ватопулос, както устремно извира от преживяното време на Атина, както прониква по несъмнено еротичен, завладяващ начин и в най-съкровените кътчета на града, пресъздава не една, а множество Атини. Напомня ни непрестанно, че градовете нямат само един облик, те не са статични и приковани в настоящето, не започват и не свършват с нашия собствен живот, който е „със срок на годност“, а са в непрекъснато събеседване с времето: минало–настояще–бъдеще. Те са неизменно променливи, флуидни, изплъзващи се и именно в тази тяхна убягваща променливост се крие и техният чар. Там се разгръща техният мит. Ватопулос пише:

„Тайнството е понятие, основополагащо в представата за града. Никога не бих могъл да си представя и да почувствам Атина без всички онези сюрреалистични елементи, без всичко онова, което ѝ придава добавена стойност и което прави града обтекаем, плод на синтеза, дълбок, многообразен, в движение… Десетилетия не стигат, за да стигне човек до едно ниво на познание и еротична емпатия с града“.

Разхождайки се по улиците, особено в градския център на Атина, погледът му става по-проницателен, сетивата му по-чувствителни, преживяванията му се пресичат с колективните, които са вградени в града по множествени канали. Разхождането, и то в усамотение, позволява на крачещия да отвори дълбинно, de profundis събеседване с града, в дадения случай Атина; да проникне по такъв начин в нейните потайности, да извади на повърхността забравени истории, от онези, които изтъкават непрозрачна, зашифрована, ребусообразна и невъобразимо изпълнена с предизвикателства мрежа.

„Когато започнах най-напред да скитам из Атина, бях ученик в последните класове и човек трудно би могъл да отдели потребността ми да опозная загадъчния град от пробуждането на любовните трепети, белязали всяко юношество. Блуждаенето из града е еротичен акт или бихме могли да кажем, че то е проявление на един аспект от еротичното усещане, който задвижва и определя всеки човек без изключение.“

Някъде тук маршрутите на Ватопулос се пресичат с тези на солунския писател Йоргос Йоану[7], който чрез своя разказвач прави едно наблюдение за Атина: „Крача по булевард „Стадиу“, крача по „Панепистимиу“, вървя по  солунската „Егнатия“, вървя тук, вървя там, в лятната жега, и душата ми ликува“[8]. Ватопулос върви по „Патисион“, по улица „Кипру“, поспира на кръстовището на „Патисион“ и Стурнари“ при Политехниката, продължава към „Хейден“, завива по „Трети септември“, изкачва се към „Кралица София“, за да застане отново на ъгъла на булеварда с „Плутарху“ на височината на Колонаки, връща се, за да мине през площад „Омония“, където от някакво негово ъгълче го наблюдава, невидим вече, Йоргос Йоану. Продължава напред и малко по-надолу завива по шумотевицата и оживлението на „Сократус“, за да стигне до номер 57 и да остави погледа на паметта да погали нежно старата емблематична сграда на „Катимерини“ – символен топос за района – и да възкреси картини от превърналото се вече в историческо време на тази сграда, в която е вградено и неговото собствено изживяно време, докато вижда как младежкото му аз се изкачва и спуска като журналистическа фурия по излъсканите от хиляди стъпки мраморни стъпала или да влиза в почти… древния асансьор в импозантния вход.

Бихме могли да сметнем, че Ватопулос проявява прекомерна привързаност към старите неокласически сгради, отчуждени и разрушени в хода на урбанистичната модернизация и мутация на Атина, особено в следвоенните години. Това виждане обаче е повърхностно. Напротив, авторът влиза в дълбинна вътрешна връзка с тези сгради и с тяхното разрушаване. За него къщите, сградите са или са били живи организми, кошери, в които е кипял животът, пространства, в които е вградено времето – индивидуалното и колективното, топоси със свои собствени обозначения и сигнализация, със собствени послания, които дори от руините извикват завъртания на колелото на паметта. В последна сметка, те вписват  в тялото на града собствения си наратив, който авторът се наема да разкаже. Но чрез неговия разказ тяхната траектория се пресича с тази на други наративи, на други пътешественици скиталци, гърци и чужденци, с различен поглед върху града, с други образи, други възстановки, текстове и фотографии, обогатявайки неговия наратив и разширявайки още повече измеренията на Атина в нейното историческо време, умножавайки нейните отражения, разбулвайки множествените ѝ лица. „По такъв начин – признава авторът, по атинските улици се разгръща един непрекъснат вътрешен монолог. Взимам назаем очите на скиталци фланьори от миналото и започвам да крача редом с тях. Събеседвам с тях. Дори да са измислени лица. В дълбокия резервоар на града желанието е по-силно от логическото разсъждение. Пред следите на онези, които са преминали, сумирам следите и на собственото ми поколение, което също е остаряло и преминава, лека-полека оставяйки пространство за по-младите“.

В заключение бих казала, че вярвам, че мястото на Атина в историята на литературните градове се засилва и потвърждава абсолютно от високия стил и нравствения модел, разказани от Никос Ватопулос.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

[1] Гастон Башлар, „Поетиката на пространството“, изд. „Народна култура“, 1988 г.
[2] Michel Butor, La ville come texte, Repertoir V [Minuit, 1982] – б.а.
[3] Лизи Циримоку, „Литература на града“, изд. „Лотос“, 1988 г.
[4] Янис Марис (1916–1979)– журналист и писател, утвърдил криминалния жанр в Гърция. – б.пр.
[5] Петрос Маркарис (род. 1937, Истанбул,) – гръцки автор на криминални романи. Сред най-известните са „Нощен бюлетин“ (1995), „Че се самоуби“ (2003), „Мажоритарен акционер“(2006)„ „Някога, много отдавна“ (2008), романите от трилогия на кризата :„Приключване на сметки“ (2011), „Хляб, образование, свобода“ (2012), „Край на надписите – епилог“ (2014) и др. – б.пр.
[6] Хилда Пападимитриу, (род. 1957, Атина). Журналистка и писателка.  – б.пр.
[7] Йоргос Йоану (1927–1885) – солунски литератор, автор на поезия, творби в проза и есеистика. – б.пр.
[8] Йоргос Йоану, „На юношите и не само“, изд. „Кедрос“, 1982. – б.а.