Начало Книги Аутобан
Книги

Аутобан

Никос Влахакис
26.04.2024
943
Никос Влахакис, фотография личен архив

Публикуваме фрагмент от новата стихосбирка „Аутобан“ на Никос Влахакис 

Николаос Влахакис е поет, философ и дипломат. Роден е в Агиос Николаос, Крит през 1967 г. С България го свързват много обстоятелства в неговата биография. Той е завършил  философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, защитил е тук и докторската си дисертация върху теорията на Джон Ролс за правото на народите и концепцията на Й. Хабермас за конституционализирането на международните отношения в ерата на глобализацията. Работил е като съветник по пресата и комуникациите в гръцкото посолство в София. От 2022 г. е главен съветник по публична дипломация в посолството на Гърция в Букурещ. Издал е четири стихосбирки. Негови стихове са превеждани на английски, френски, испански, немски, арабски, български.

Поетичната му книга „Орлов мост“ (изд. „Гавриилидис“, Атина, 2011) е вдъхновена от престоя му като дипломат в София. За новата си стихосбирка „Autobahn – Хроники на слънчогледите“ (2023), излязла с марката на атинското издателство „Вакхикон“, авторът казва: „Исках впечатленията от пребиваването ми в Германия, втъкани в стиховете, които бях започнал да пиша, докато бях там, да бъдат като един вид алегория на средновековен хронист, но същевременно и мислено пътуване, прекосяващо историята по аутобаните на страната. Така възникна корпусът на тази стихосбирка. „Аутобан“ бележи пътуването, странстването към една мислена свобода, към нашия вътрешен аз като историческо самопознание на субектите, преживели перипетиите на това географско пространство, на Mitteleuropa. Това географско единство с неговите исторически случвания е определило развитието на целия европейски континент и следователно касае всички нас като европейци. Тоест, то е и наше себепознание“.

Теодорос Даскаролис, посланик на Гърция в Берлин, преводач и автор на разкази, пише за стихосбирката на Никос Влахакис. „… Невъзможно е да си представим Германия без препратки към железопътната ѝ мрежа, стремително развила се след обединяването на страната в края на XIX век, придобивайки национален престиж за страната на „закъснялата етногенеза“ (die verspätete Nation), която тогава отваря динамичен разкрач, решена да загърби архетипната травма (deutsche Angst) на Трийсетгодишната война и без намерение – въпреки императивите на Кант – да заживее в траен мир със съседите си. Също толкова невъзможно е да отсъстват споменаванията на по-късно появилите се аутобани (откъдето и находчивото заглавие на стихосбирката). Накрая, абсолютно невъзможно е да се занимаем с Германия, пренебрегвайки нейната история. Призрачно населяващото я минало дебне вездесъщо отвсякъде, отказвайки да предаде на забвение онова, което хората отбягват да си спомнят. Напълно обяснимо поетът експериментира с превъзходна плътност на образите, новаторски и по необходимост елиптично, със скокове в историческото време, като правилно отделя преобладаващо място на Лутер…“

З.М.

НИКОС ВЛАХАКИС

Из стихосбирката AUTOBAHN

МАЛКА ТЕВТОНСКА РАПСОДИЯ

Стихосбирката се посвещава на поколението от 1989 г., вътре и извън стените 

О, Германийо!
Бавно умират твоите железници,
наводняват се гарите ти
бръшлян обвива стоманените
конструкции на твоите мостове,
бучат бентовете ти,
възгласи на удавници самоубийци
карат опасаните от желязо твои замъци да дрънчат
в неистовостта на изоставени воини.

Огромна паст
завъртат във въртоп заразените ти тресавища,
а пътищата ти
замръзват в сенките ти.

О, Германийо, Германийо,[1]
мрачна безнадеждна утроба,
какъв ли плод износваш ти отново?
Вечерите, когато минутите нехаят
и Хорите[2] се свиват ужасени
в стволовете на твоите дървета,
змиите сучат от бялата ти гръд,
пасейки собствената си смърт.

Проскърцвания биват оркестрирани
по стоманеното протяжение на твоята завеса,
разтърсвайки твоята необятност.

Босоноги амурчета
от метопите на неокласически сгради
измиват нозете си във вековните ти тресавища,
отразяващи измамен облак
на схематична цялост,
докато симулира все по-добре
мрачния предмет
на едно историческо съзнание,
заблудено…

Покрай мантинелите на твойте магистрали
и забравените куфари
на бежанците
прелива твоята вина.

Пълчища бежанци дебнат
по алеите на твоя страх,
пълчища бежанци молители
пред твоите порти.
Пълчища бежанци уплашени
по алеите
на своето молителство.

В архивите ти прашасват
облигационните заеми
на Ваймарската република… Уви!

Поетите ти пътепоказатели
по кръстопътищата ти
прокълнати са цимбалите
на твоите катедрали.

А по камбанариите ти
издъхват забравените твои щъркели,
умъртвени от гнева
на Дванайсетте апостоли
които се преструват на твои Часодатели[3].

Лутер всяка вечер
заковава листове със тезиси на спартакистите
по вратите на просторните ти аудитории,
а след концертите
вдига наздравица към Хостията[4]
с баварска бира.

Горко на теб,
която забравяш да прекосиш реките си без
предварително дадено прорицание.

А твоите реки
остават застояли и следователно
сред житните ти поля –
накацали повредени велосипеди
и скрити панцери.

Хонекер поправя
покрива на затвора Бранденбург,
където мръзнат
затворници гърци и сърби в очакване
английски бомбардировачи
да изсипят товара си
подобно летен дъждец.

Зажаднели косове
неизменно цвъкат курешки
върху мотоциклетите на нацистите
и хайде пак всичко отначало

Зажаднели косове
се прекланят пред белите гърди
на девици от ученически скамейки.
Амин звучи отвсякъде.

Подпалват сцените
на оперните ти театри
акробати на кокили и странстващи клоуни обикалят
по стъгдите ти на открито
и вече не намират биозеленчуци
да утолят глада си.

Работниците ти произвеждат с безупречна дисциплина
пултове и двигатели,
заводите ти проникнати от светлина
през оберлихтите.

Работниците ти вече не гласуват
за повелите на своите законодатели
не знаят как да вдигат ръка
на работническите събрания,
не повдигат пръсти
да не спукат
окачените за новогодишни празненства
балони.

Виждам съзнанието ти
в обръча на прозрачно
стъклено кълбо
да си отдъхва подир следвоенното чудо,
върху бели анатомични маси
в института „Макс Планк“
докато оставени на произвол стволови клетки
го заобикалят
– опразнени от памет –
променят цветовете си
на всеки четиридесет и пет секунди…
мораво, океанско синьо, небесносиньо алкохолно.

Градовете ти спорят
за изворите на Дунав,
а отровени девици
се къпят в жълтите води на Рейн,
който се влачи като кралско наметало
сред твойте равнини
натежали от цветния прашец на една минорна пролет.

Стани малко зелено петно
върху световния атлас,
което се надува гордо
докато се превръща във безкрайност.

Малки, лишени от всякакви излишества бацили
под микроскопа на Фон Хумболд
се превръщат във водоскоци избликващи
пенливо в твоите канали.

Велосипедистите ти си тръгват радостни
след евангелистката литургия
пръскат се из вълнистите кухини
на земеделските ти хектари,
отправяйки химнични песнопения към Хваленията
на Реформацията
издигащи нагоре към висините
в еднокорабните абатства
по сивите ти площади
с влажните статуи
застанали редом
в спокойните ти залези.

Бавачките галят
статуите отпреди Първата световна война,
бавачките се плезят
на Кайзер Вилхелм,

младенците им се обличат в цвят хаки
и следват като сомнамбули тръба
звучаща по нископланинските ти върхове,
преминавайки през ята гъски и свинарници.

Сучат млякото на смъртта,
черно мляко,
играейки си край копи сено
и индустриална соя.

Твоите велосипедисти изкачват бавно
линията на хоризонта,
докато се превърнат в сенки, докато мракът ги погълне
като огромен черен език всмукващ
този хоризонт.

На следващия ден,
на всеки следващ ден,
твоите вестници биват отпечатвани
по кръстопътищата на индустриализацията,
оповестявайки поправки в конституцията.

***
Oktoberfest се издига като
аеростат обгръщащ
твоя небосклон,
а после се стапя подобно цветна експлозия
в стратосферата.

Всички твои деца са румени
като цветя,
цветята ти
приличат на децата,

които не порастват
освен дето еделвайсите се превръщат
в капани за твоите насекоми
които по-късно
в постиндустриалната ти възраст
ще разпръснат превъзходен токсичен цветен прашец
подобно смъртоносно опрашване
на умъртвения вече твой кошмар.

Съдиите от Карлсруе
са голи под тогите,
лете се разхождат голи
в летовища на невидими нудисти,
докато хвърлят въдици за мъртви писма
в езерата на твоята меланхолия.

Двигатели с вътрешно горене
по твойте булевадри
се изстрелват като звезди с ретроградно движение.

Двигатели със вътрешно опустошаване
като кондензатори на емоции
в най-съкровените ти дълбини се стълпяват.

Телевизионната кула на Александерплац
непрестанно мята звездна лава
всъде около нея танцуват
промишлени форми овесени
като змийски кожи напролет.

Керуак шофира бясно
по твоя аутобан,
а ти храниш с шоколади
невръстните деца на Ваймарската република,
бълваш дим право в лицата
на треньорите по бокс, прекосявайки забързана
тротоарите на Кьолн
покрай катедралата.

Кюрди затворници дебнат,
продавайки чадъри там наблизо,
и грамофони плочи от седемдесетте.

Телевизионната кула
в Берлин
се разпуква подобно розово венчелистче на пролетта
разпръсква лазурна светлина
към вълнистата повърхност на Шпрее.
Минувачите ослепени от синята светлина.
Не гледат право в нея… това спектрално синьо!
Отдалечават се забързани.
Работническите комбинезони също са сини,
социализмът в работните пространства също е син,
самоуправлението е процес,
който иска да стане син и бял
като сладоледен крем във парка.
Но не смогва!
Разтапя се въпреки всичко…

***
Октомврийските дъждове
по жълтите хълмове
са онези които не са разбрали
защо философът живее в провинцията.
Защо впрочем не замине с първия влак
на есента за лутеранските ти градове
или за Хамбург или Берлин?

Ханзейските търговци изработват
морски карти върху
палетите с търговска стока
и митнически печати.

По железопътните гари
ме чакат наредени думите
в дъжда, редом с пероните,
докато очакват да се превърнат в стихотворения!

Стоманените влакови спирачки пищят
върху релсите изтощавайки
безмилостно виновното ми съзнание.

Колко пъти да ти казвам:
молитвите на индустрията
са комините и техните накалени вътрешности,
а нейното проклятие –
водоемите с отпадъци върху
бялата бродерия на селските фасади
които гаснат заразени
в огледалата на
богаташките домове в Рейнска област.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

[1] Контрапункт със стихотворението Europe, Europe на Алън Гинсбърг, б.а.
[2] Хори (гр. Ωρες) – същества от древногръцката митология. Омоним на думата Ωρες (гр.), означаваща часове. Авторът прави препратка и към църковното Последование на часовете (гр.: Λειτουργία των Ωρών), размерващо времето в монашеското всекидневие, б.пр.
[3] Игрословица между думите законодател (νομοθέτης) и препратка към онова, което са отредили часовете, времето (Ωροθέτες), б.пр.
[4] Католическото причастие, б.пр.

Никос Влахакис
26.04.2024

Свързани статии