Всеки от нас вероятно може да посочи поне едно преживяване в живота си, за което се е подготвял психически дълго време и въпреки това е бил дълбоко поразен, когато то се е превърнало от потенциална възможност в реалност. Може да си прочел куп книги по темата, да си изгледал множество филми, да си разговарял с хора, лично преживели онова, което те интересува, може ти самият да си преживял нещо подобно – каквото и да правиш, накрая осъзнаваш, че не си подготвен за деня Х. Независимо дали става дума за загубата на родител или скъп приятел от детството, за уволнение от работата, която дълги години си вършил всеотдайно и отговорно, за опустошително наводнение, отнело дома ти, или за очаквано, дори планирано събитие като среща с човек или посещение на определено място, преживяване, за което си мислиш, че си подготвен… Сблъсъкът с действителността винаги ни заварва неподготвени и се усеща като шамар в лицето.
Едно такова скорошно преживяване за мен бе посещението на Аушвиц, нацисткия концентрационен лагер в Югозападна Полша, утвърдил се като най-злокобния символ на една от най-мрачните страници в човешката история – целенасоченото избиване на няколко милиона евреи (и не само).
Не съм историк, нито експерт по въпросите, свързани с Холокоста или Аушвиц, ала не съм и съвсем непосветен за случилото се в този лагер на смъртта. През последните години преведох две книги, свързани с Аушвиц – „Дарът“ от Едит Егер, оцеляла от Аушвиц клинична психоложка от унгарски произход, и „Беглецът от Аушвиц“ от британския журналист Джонатан Фрийдланд. Освен това имах възможността да интервюирам Едит Егер и Джонатан Фрийдланд, както и Това Фридман – оцелялата от Холокоста авторка на книгата „Дъщерята на Аушвиц“. Чел съм също книгата „Човекът в търсене на смисъл“ от австрийския невролог и психиатър Виктор Франкъл, който е сред най-известните оцелели от Холокоста, гледал съм и отличените с „Оскар“ филми „Зона на интерес“, „Животът е прекрасен“ и „Пианистът“, а също „Нюрнберг“ и „Момчето с раираната пижама“.
С други думи, когато на 14 май прекрачих прага на Аушвиц, превърнат скоро след Втората световна война в музей, мислех, че знам какво да очаквам. Три часа по-късно, докато излизах от Аушвиц II, известен като Биркенау, вече ми бе ясно, че цялото това предварително знание, нагласата, че имам представа какво ме очаква по никакъв начин не бяха направили непосредствения досег до това място по-малко изцеждащ – психически и емоционално.
Докато обикаляш Аушвиц I и Аушвиц II, виждаш тухлените и дървените постройки, в които са спели по няколкостотин души, сведени до скелети в резултат на наложения от нацистите режим на смазващ принудителен труд и минимални дажби, включващи някаква водниста имитация на храна. Виждаш струпаните накуп обувки, очила, посуда и дори коса. Всичко това е принадлежало на лагеристите. Било им е отнето от нацистките палачи, жадни за материални блага и лично облагодетелстване, или е било използвано като суровина в промишленото производство. След това влизаш в газовата камера и крематориума. И научаваш, че само на метри от това място се е намирала вилата на Рудолф Хьос, коменданта на Аушвиц, и неговото семейство. Както показва филмът „Зона на интерес“, тези хора са живеели идилично насред фабриката за смърт, управлявана от главата на фамилията. По-късно, през 1947 г., смъртната присъда на Хьос (чрез обесване) е изпълнена точно в зоната между крематориума и някогашния му дом.
Да обикаляш лагера, докато слушаш разтърсващия разказ на опитен водач, е болезнено. Но още по-болезнено е осмислянето на факта, че си всъщност на място, функционирало с една основна цел – избиването на хора, принадлежащи към т.нар. „нежелани“ според нацистите групи. Зад това изтребление в промишлен мащаб стоят сложна инженерна мисъл и прецизна организация на процеса на всекидневно ниво. Както посочва Джонатан Фрийдланд в „Беглецът от Аушвиц“, цялата тази машина е „отвъд границите на човешкото битие, а може би и отвъд границите на човешкото въображение“.
Мисълта не се оформи в главата му веднага. Трябваше ѝ време, може би защото беше твърде тежка, в пълен разрез с всичко, което Валтер беше научил – и на което му се искаше да вярва – за науката, прогреса и цивилизацията. Но в крайна сметка той нямаше друг избор, освен да заключи, че не беше просто затворник в концентрационен лагер, в лагер за робски труд, а и затворник в изцяло ново учреждение: фабрика за смърт. Това беше място, където жени и мъже, класифицирани като същества, чийто живот нямаше никаква стойност – или по-точно, които заради самото си съществуване бяха смятани за смъртна заплаха за здравето на германската нация и арийската раса, – бяха убивани наред със своите възрастни родители, наред с децата и бебетата си. Валтер беше видял купчините обувки със собствените си очи. Невъзможно беше да избяга от реалността. Нацистите бяха решени да унищожат еврейския народ и го правеха точно тук, в Аушвиц […] Няма как да му е било лесно да повярва, че на този свят може да съществува фабрика за смърт – денонощно работещо съоръжение, проектирано и функциониращо най-вече с цел да бъдат убивани човешки същества. (Из „Беглецът от Аушвиц“)
Докато се опитвах да преработя емоционалната тежест, която ме съпътстваше по време на обиколката на лагера, си дадох сметка колко прав е Джонатан Фрийдланд. В неотдавнашния ни разговор той ми обясни защо според него е практически невъзможно да се направи автентичен филм за Аушвиц: колкото по-автентичен е филмът, толкова по-негледаем би бил той. И обратно – колкото по-поносим за гледане е, толкова по-вероятно е да показва твърде омекотена картина на живота в лагера.
Колкото и да е тежко в емоционално отношение, посещението на Аушвиц ми донесе не само скръб, но и просветление, то ме изпълни с надежда на тръгване: огромният брой посетители, сред които и много млади хора, както и респектиращата отдаденост на служителите на музейния комплекс вдъхват увереност, че паметта е жива. Всекидневният човешки поток към това място (намиращо се на около 70 километра от Краков) е знак за споделена отговорност към миналото. Това ни дава надежда, че смъртта, страданието и скръбта, попили в пръстта и пропили постройките, няма да бъдат забравени. Защото с всеки следващ ден наближава моментът, в който от този свят ще си отиде и последният жив свидетел на Холокоста, това падение на човешкия вид (каквото е и всеки друг геноцид). В края на април например на 98 г. почина споменатата по-рано Едит Егер.
Жизненоважно е да помним какво се е случвало в Аушвиц. Трябва да помним и това, че палачите не са били просто някакви чудовища, спадащи към различен животински вид, а човешки същества – точно като жертвите на своята човеконенавист. Или както пише Георги Данаилов в „Цената на безсмислието“:
Напоследък старателно били проучени албуми със снимки и документи, намерени в Аушвиц. Историци и психолози се взирали в образите на обслужващите лагера немци, в стегнатия им външен вид, във веселбата им, заснета в съседство с газовите камери: усмихнати жени в униформи, хванати за ръце, готвещи се да танцуват! На изследователите било невъзможно да избегнат мъчителния въпрос, това хора ли са, или чудовища? И отговорът на всички разумни наблюдатели бил: „Това са хора!“.
