В Африка се среща една особена болест – Мал д’Африка – африканската болест, пише Валери Петров преди близо петдесет години. Симптомите са ясни – едно необяснимо притегляне, което Африка упражнява върху всекиго, който е стъпил на бреговете ѝ. Поне подобна история разказва пред Валери Петров един дребен чиновник в италианското представителство в Кайро, който се оплаква, че не може да живее вече на студено, сред бетон и стъкло, и се опасява, че един ден ще го преместят някъде далеч – в Осло или Стокхолм, например. А той повече не може да живее на север, след като вече е свикнал с Африка – с горещия въздух, с купищата прах, със задръстванията и бедността, с хората, които бъбрят с часове и жестикулират на воля.
Дали тази история е остаряла? По-скоро не. Както не е остарял и този „Африкански бележник“ на Валери Петров, написан през 1965 г. Сега излиза ново издание, но без редакторска намеса, без осъвременяване на имена на градове, без излишна политическа коректност, колкото да си дадем сметка, че Африка си е същата. Е, очевидно проблемите са станали много повече, но тази особена африканска болест – Мал д’Африка, най-вероятно продължава да съществува.
Не е голяма изненада, но Валери Петров освен добър поет, драматург и преводач, се оказва и добър в писането на пътеписи. Той прекарва шест месеца в Африка, обикаля Египет, Судан, Танганийка, Занзибар и Уганда. Наистина – политическите карти отдавна са прекроени, защото малко по-късно въпросната Танганийка, както я изписва Валери Петров по онова време, се обединява с бивша английска колония Занзибар под името Танзания. Но историята на тези страни, музеите и дори странните обичаи не са се променили. А Валери Петров е внимателен наблюдател, който има усет към детайлите и може да разказва истории. Като тази как пее пустинята.
Тя тук не е такава, каквато я знаем по традиция (разливаща се като застинало море в меки, набраздени от вятъра жълтопясъчни дюни), а съвсем друга: червена, скалиста, нацепена от странни оврази, съставена от хаотично нахвърляни маси, и все пак пустиня, сухо пространство, на което нищо не расне, което отхвърля живота от себе си, пише Валери Петров. А след като така подробно ни е описал пустинята, за да я видим, малко по-късно трябва да я чуем. В чудната смесица от звуци, в бръмченето на вятъра, като някаква протяжна мелодия, която се чува от време на време, като някаква акустична измама в пустошта.
Валери Петров пита своя придружител каква е тази мелодия и 25-годишният Исмаил Исса маха небрежно с ръка и му обяснява, че това е звукът на смъртта, на нищото, на пустинята. Не знае ли, че пустинята пее?
Над проснатия сив град от начупена червена пустиня се носи на вълни тази смътна протяжна, несравнима с нищо и необяснима музика. От време на време тя се извисява и ухото сякаш дочува гласа на муезина или извивките на ориенталска песен, но след миг те се изгубват в общото свирене, което изглежда предизвикано от пясъци, от зной и от болно въображение, пише Валери Петров. Но този разказ за пеещата пустиня е само начало, прелюдия към идеята, че „човек се ражда в своята среда, обусловен в нея и от нея извеждащ своите начини да вярва, да мисли и да усеща нещата“.
Да, в онези години сигурно е по-лесно да се каже, че битието определя създанието, но пък Валери Петров не си пада по готовите цитати. Той предпочита да разказва за пеещите пустини и може би затова след петдесет години това пътуване продължава да е интересно, не само като екзотична обиколка на Африка, но и като сравнение със света – какъв е бил и какъв продължава да бъде.
И понеже светът не е само това, което виждаме, но и това, което ни се изплъзва – ето още една история от Валери Петров от Музея на мюсюлманското изкуство в Кайро. Един ден той се заглежда в сбирката от филтри на стомна – те са направени от глина и имат кръгла форма – просто малки глинени дискове, върху които неочаквано се оказват изрисувани и изрязани миниатюрни рисунки – цветя, кораби, птици и животни. Но за да се видят тези филтри, стомната трябва да се счупи – докато стомната е здрава, те са невидими, независимо колко са красиви.
Това се казва връх на „изкуство за изкуството“ – направиш го и го скриеш от хорското око. Или пък може би водата, процеждаща се през красотата, е ставала по-сладка, пита се Валери Петров, отбелязва този парадокс в бележника си и независимо дали сега някой рисува филтрите на стомните, знаем, че такива филтри е имало. И историята не остарява.
