0
739

Афроамериканската традиция в поезията

The new negro has no fear: парад в Харлем през 1924 г. © wordpress

В Световния ден на поезията – 21 март, представяме произведения от Пол Лорънс Дънбар, Клод Маккей и Лангстън Хюз

Пол Лоранс Дънбар, Клод Маккей и Лангстън Хюз принадлежат към традицията на Харлемския ренесанс, явление, което се изразява в разцвет на литературата и изкуството чрез движението на Новите негри от 20-те години на миналия век. Писателите от това движение притежават увереност и самочувствие и поставят под съмнение традиционните естетически стандарти, култивират способността да изразяват личните си виждания, демонстрират расова гордост и правят литературни експерименти. Стиховете им са публикувани в големите американски списания и стават известни на света. 

Роден на 27 юни 1872 г., Пол Лорънс Дънбар е един от първите афроамерикански поети, получили национално признание. Родителите му били роби и Дънбар черпи от техните истории за принудителния труд в плантациите през цялата си писателска кариера. На четиринадесетгодишна възраст Дънбар вече има стихове, публикувани в местен вестник. Въпреки че е добър ученик, не може финансово да си позволи да посещава колеж, започва работа като оператор на асансьор и продължава да пише. През 1893 г. се появява първата му стихосбирка. За да плати разходите по издаването ѝ, продава книгата за един долар на хора, возещи се в асансьора му. По-късно Дънбар се премества в Чикаго и от 1895 г. стихотворенията му започват да се появяват в големи национални вестници и списания. С помощта на приятели той публикува втория си сборник „Мажорни и минорни“. Стихотворенията, написани на стандартен английски, са „мажорни“, а тези на диалект – „минорни“. С тази стихосбирка Дънбар печели национално и международно признание и през 1897 г. предприема шестмесечна обиколка с книгата в Англия. След завръщането си в Америка става чиновник в Библиотеката на Конгреса във Вашингтон и продължава да пише поезия в тон с тенденциите в черната поезия: ритъм, алитерации, повторения, музикалност и теми, свързани с расизма и общочовешките ценности. Умира от туберкулоза на 9 февруари 1906 г., на тридесет и три години.

Тайната

Какво ли вятърът разправя на разлюлените дървета?
Какво вълната казва на реката?
Какво ли значи въздишката кратка на бриза?
Защо треперят на тръстиката стъблата?
Нима не чуваш жалния стон
на цветята „Сбогом, сбогом“?
Чуй как тъжи и плаче сива гургулица
под покрова горски;
Чуй как плавно падат листата,
чуй влюбеният как скърби.
Нима не си разбрал посланието, което
на бриз, вълни и птици вече е известно?
Eла, ела с мен на брега на реката,
ела по ранина;
Ела, когато тревата е мокра от роса,
и там ще научиш урока,
с леката целувка на полъх внезапен,
за тайната изстрадана на птиците и бриза.

Клод Маккей е роден в Ямайка на 15 септември 1889 г. Той е образован от по-големия си брат, който притежава библиотека от английски романи, поезия и научни текстове. Първата му стихосбирка, отразяваща впечатленията му от живота в Ямайка, излиза през 1912 г., преди да замине за Държавния университет в Канзас, за да учи за агроном. През 1917 г. Маккей публикува два сонета – „Танцьорка в Харлем“ и „Mолитва“, и започва да използва сонетната форма, за да пише за социални и политически проблеми. През 20-те години Маккей проявява интерес към комунизма и пътува до Русия, а след това и до Франция. През 1934 г. се връща в Съединените щати и живее в Харлем, Ню Йорк. Разочарован от идеите на комунизма, той насочва вниманието си към ученията на различни духовни и политически лидери в Харлем, като в крайна сметка се обръща към католицизма. Идеите и музикално-разказвателният стил на Маккей дават тон на Ренесанса в Харлем в началото на ХХ век и печелят дълбокото уважение на по-младите чернокожи поети. Клод Маккей умира на 22 май 1948 г.

Америка

Въпреки че с горчив хляб ме гощава,
и зъбът ѝ тигров в гърлото ми потъва,
и краде от живия ми дъх, признавам,
обичам този ад изтънчен, изпитание за младостта ми.
Енергията ѝ в кръвта ми тече и прелива,
и сила ми дава да отстоя на нейната омраза,
необятна е като потоп и зашеметява.
Но като бунтовник изправен срещу краля,
стоя между стените ѝ без нито грам
ужас, злоба или насмешлива дума.
В бъдните дни мрачно се взирам,
и виждам мощта и гранитните ѝ чудеса
в на Времето безпогрешната ръка –
съкровища безценни, потъващи в пръстта.

Лангстън Хюз е роден 1902 г. в Джоплин, Мисури. Започва да пише поезия на тринадесет години. След като завършва гимназия, учи в Колумбийския университет в Ню Йорк и работи като помощник-готвач, перач и помощник-сервитьор. Пътува до Африка и Европа като моряк. През 1924 г. се установява във Вашингтон. Първата му стихосбирка „Умореният блус“ е публикувана през 1926 г. Хюз твърди, че пише под влиянието на Пол Лорънс Дънбар, Карл Сандбърг и Уолт Уитман. Има шестнайсет стихосбирки, в които разказва за историите на своите хора и тяхната култура, любовта им към музиката, смеха и страданията им. Лангстън Хюз умира от рак 1967 г. в Ню Йорк. В негова памет Източна 127-а улица, където е живял, е преименувана на „Лангстън Хюз Плейс“.

Негър говори за реки

Познавам реки:
Познавам реки древни като
света и по-стари от
потока кръв човешка във вените
човешки.

И като реките, дълбока е
душата ми.

В Ефрат се къпах в
младостта на зората.

Колиба построих край Конго
и с ромона ѝ се унасях в сън.

Изследвах Нил и вдигнах
пирамидите над него.

Чух как пее Мисисипи
когато Ейб Линкълн
слезе в Ню Орлинз, и
видях слънцето
да позлатява мътната ѝ
гръд.

Познавам реки:
Древни, тъмни реки.

И като реките, дълбока е
душата ми.

Превод Христина Керанова

Христина Керанова е преподавателка по английски и преводачка. Работила е в университети в САЩ, Европа и Азия. Превежда от и на английски главно поезия – стихосбирки на Стивън Дън, Били Колинс, Теодор Рьотке, Уолъс Стивънс, както и проза – Керана Ангелова, Мая Анджелоу. Публикувала е и няколко авторски есета в американски списания.