Седим с дядо и баба в едно кафене близо до болницата. До нас на земята е сакът с дрехите на дядо. Баба му натъпка цял сак с фанелки, гащи и пижами. И кърпи, и чехли, и какво ли не. Абе за какво ми са толкова дрехи, бунтува се дядо. За какво са ти, ядосва се баба, нали ще започнеш да се потиш, няма да стоиш мокър.
Жегата е страшна, това е вярно. Добре че масичките на кафенето отвън на тротоара са на сянка. Има да чакаме още два часа, докато дойде лекарят, който ще приеме в болницата дядо. Аз ги докарах с колата, имам едно малко Сузуки Суифт, купих си го сам преди няколко години за шест хиляди лева, когато започнах първата си работа. Лошото е, че количката е ниска и дядо трудно влиза в нея и още по-трудно излиза.
Преди половин година му стана нещо. Нещо с кръста. Сецна ли се, какво му стана. Той вярно яде като невидял и баба все му се кара, че шкембето му е голямо и вика, това е все едно да носиш торба цимент, вързана на кръста, но иначе дядо си ходеше, обичаше да се разхожда. А сега какво му стана изведнъж? Като седне, не може да стане, като стане, не може да седне. А като легне и започне да се надига от леглото, направо вика от болка. И сега ще постъпва в болницата, да видят какво му е.
Когато на дядо му е притеснено, пуши двойно повече, отколкото обикновено. Сега пали цигара от цигара. Нали знае, че в болницата няма да може да пуши, та да си навакса за дни напред.
– Ванчо – казва ми дядо – я влез в кафенето и ми вземи едно кафе.
И ми подава шепа с монети. Дядо обича да се показва и да плаща, макар че всички сметки плаща баба. Дядо има инвалидна пенсия, която му стига само за цигарите. Ако той плати два пъти прегледа на лекаря, ще му останат пари само за още един преглед.
– Сега и кафе ще пие – ядосва се баба. – Нали знаеш, че не бива да пиеш кафе!
Но това е последното кафе на дядо на свобода, иска ми се да ѝ кажа. Нека да си го изпие. Нищо не ѝ казвам, ами ставам и влизам с шепата монети в кафенето.
Вътре е подредено и чисто. Зад тезгяха стои възрастна госпожа, колкото баба, но с перлен гердан, с гривни. Може да се каже, истинска столичанка, от старите.
– Едно дълго кафе – казвам.
До нея има младо момиче, навярно внучка ѝ. С бяло бюстие, с поличка, коремът ѝ е гол. Кожата ѝ просто сияе, толкова е гладка. Хем искам да не сваля очите си от нея, хем не ми е много удобно и затова гледам баба ѝ как прави кафето и само с периферното си зрение мога да долавям отблясъците от кожата на младото момиче.
Очите на старата госпожа са умни и сякаш видели всичко. И докато чакам кафето, започвам изведнъж да говоря:
– На дядо му стана нещо на кръста. Не може да върви, не може да сяда, не може да става. А докато легне, направо вие от болка. И сега ще влиза в болницата.
– Така е – казва възрастната госпожа. – Болката е истинският гостенин на старостта. Трябва да се търпи. Това е лекарството. Старостта е търпение.
Занесох кафето на дядо. Докато се обръщах, успях да погледна момичето. То беше започнало да сияе още по-силно.
Времето вървеше бавно. По едно време госпожата от кафенето излезе и се запъти към нас. В ръката си държеше чинийка с грозде.
– Я да видим дали ще познаете какъв сорт е това грозде – каза и остави чинийката на масата.
Бащата на дядо е бил лозар. И дядо разбираше от грозде. Той погледна госпожата в очите. Дядо има хубави очи, големи, с един винен блясък. И веждите му са още хубави, макар и побелели. Не са кълба от косми, както на други старци, а са дебели и гладки, сякаш постоянно ги приглажда със зехтин. Само като гледа баба, очите му стават кръгли и глуповати. Той прие предизвикателството много сериозно. Взе едно зърно и го лапна. Млясна с уста.
– А – каза – чакай, чакай. Какво е това грозде?
Госпожата стоеше права и го гледаше с любопитство.
– Дребно грозде. Прилича малко на стафиди, сладко е, но не е изсушено, свежо е. Чудна работа! – продължи дядо.
Госпожата се усмихна и се прибра в кафенето.
– Ще се разтопим тук – заяви баба.
Дядо изведнъж се изопна. Помислих, че го заболя много и го погледнах внимателно.
– Сетих се какво е гроздето. То не е отделен сорт. На зърна с точно такава големина им викат аханец. Момичето лежи по гръб на тревата, а момчето се е надвесило над нея и ѝ подава в устата зрънце след зрънце. Те не трябва да са големи, за да не се задави момичето. Момчето храни момичето с грозде, надвесено над нея. На това грозде викат аханец.
– Че ти откъде знаеш това? – попита някак насечено баба. Носът ѝ сякаш се беше удължил и беше заприличала на граблива птица.
– Хайде сега – рече дядо – и което знам, да не го знам. Хубава работа!
– Да ставаме – казах – и да вървим. Коридорите са дълги, а дядо не може да ходи.
И грабнах сака му с гащите, фланелките и пижамите. Като си мислех, че някой ден, и то много скоро, трябва сам да мина през това кафене. И да питам дали дядо е познал.
