Лирикът Левчев е в моите очи безспорен още от юношеските ми години. Що се отнася до гражданската му поезия през онези немалко десетилетия на еднопартиен обскурантизъм, тя страда от недостиг тъкмо на гражданственост. Но и тук нещата не са еднозначни.

Човек на моите многобройни и разнолики години знае, че фактите често звучат по-невероятно и от най-абсурдните невероятности. Казаното е адресирано и до частните науки, които от време на време са ни изненадвали с алогизмите и парадоксите си, още по-валидно е то обаче в сферата на хуманитаристиката, на художествената литература, на психологията, на философията, на социологията, на всички онези поприща, които можем да обединим под наслова човекознание, и които фокусират нашата противоречива и неправдоподобна душевност. Преценките и изводи тук са безмерно относителни, затова и принципните постановки са оскъдни, а изключенията – безбрежни. Така е в съдбата на всеки от нас – така е в съдбата и на Любомир Левчев. Неговата творческа и гражданска биография съвместява немалко несъвместимости, осъществява невероятности, превръща парадоксите в логизми, а логизмите – в парадокси. И ако при всеки от нас това просто и само се случва епизодично, в жизнения път на Левчев тази двойственост е негов неотлъчен спътник – толкова неотлъчен, че наблюдавайки творческия му и ведомствен път през годините и десетилетията, тайничко съм се питал дали не страда от една или друга форма на биполярно разстройство. Като че ли в стих и бит с всяка своя стъпка Левчев се себелегитимира и себеопровергава едновременно – както художествено, така и граждански. Дали е за добро, все още не знам – все още не знам дали е и за лошо. Предстои ми да разбера в хода на текста. Или да продължа да не разбирам – въпреки текста. Какво да се прави – човекът е по-непонятен и от човечеството, а словото му е безпомощно пред действителността.

Започвам настоящите си нелеки размисли с някои предварителни уговорки, които ще направя може би и в защита на собственото си авторово безсилие. С първата от тях започва и всяка от равносметките, направени чрез мемоарните ми есета, на живота и наследството на немалкото съществени, творчески люде, пресекли случайно или не дългия ми път от младостта към зрелостта и от зрелостта към старостта. И така, пишейки и за безсмъртни покойници като Георги Марков, като Желю Желев, като Николай Кънчев, като Тончо Жечев, като Атанас Славов, като Стефан Маринов, като Стефан Попов, като проф. Шишков, като Димитър Инкьов, като Христо Огнянов, като Йосиф Загорски, аз многократно предупреждавах, че няма да тръгвам от общоприетия принцип: за мъртвите или добро, или нищо – така се фалшифицират личности и събития, цялата история се превръща от стойност във фалшива банкнота, с която си откупуваме от миналото извинение за опороченото си настояще. Искам да запитам всички куртоазни апологети на този повсеместен принцип, дали го отнасят те и към злодеи като Юда и Калигула, като Хитлер, Сталин, Георги Димитров и Мао, като Пол Пот, Хомейни, Бин Ладен и компания. И техните безчинства ли ще премълчим посмъртно, за да не накърним, за да опазим за потомците окървавената им памет на престъпници срещу човечеството? Не, на мен ми е по-близък и скъп принципът на един от седемте древногръцки мъдреци (според Платон), Хилон от Лакедемон: за мъртвите като за живите – истината! Този принцип не гримира живот и смърт, не използва смъртта като индулгенция за сторените приживе мерзости, не преиначава грозното минало за декоративните нужди на настоящето – този принцип само поставя нещата и стойностите по местата им. Поне дотолкова, доколкото това е изобщо по силите на нашата людска субективност, от която отърване няма.

И така, Левчев за мен е литературно явление – творец с невероятен, с потресаващ, с вапцаровски поетичен (но не и белетристичен) талант. Изобщо не възнамерявам да аргументирам това си виждане – преди всичко, защото то не подлежи на аргументиране. Така го усещам, така изживявам строфите му – така го и казвам. Всеки интерпретатор, а в случая аз съм несъмнено такъв, има правото на подобен субективизъм. Причината се крие в обстоятелството, че в художествената литература са малко установените постановки – много са неустановеностите. След като цял един Толстой може да отрича цял един Шекспир, след като гений като Набоков си позволява да не харесва друг един, по-безспорен и от него гений като Достоевски, защо и един нищо и никакъв Димитър Бочев да не може да провъзгласи един толкова оспорван от неговите сини политически приятели поет като Левчев за гений? Е, чак за гений аз не го провъзгласявам. Не защото се съмнявам в силата на художествения му изказ, а защото предпочитам да преадресирам оценката, да предоставя така оспорваната от всяко съвремие гениалност на единствения неоспорим съдник – времето. Не го ли сторя, рискувам да удавя цялата си оценъчна скала в океана на собствената си субективност.

Струва ми се обаче, че, гениален или не, междувременно литературният талант на Левчев е малко или много зачетен от всички – не само от политическите му приятели, а и от политическите му врагове. Оспорван за сметка на това от враговете, а нерядко и от приятелите му, е гражданинът (а оттам и човекът) Левчев. Сам Левчев цели три десетилетия демокрация така и не намери сили и формат да се справи подобаващо с тази оспорваност. На многобройните и основателни обвинения в сервилност към комунистическия режим и особено лично към Тодор Живков Левчев така и не намери морални сили да отговори директно – той нито ги отрече, нито ги призна. Предпочете да отговори на обвиненията индиректно чрез лъжовните си мемоари с претенциозното заглавие „Ти си следващият”. Мемоари, в които откровеният лакей на комунистическата конюнктура и физически носител на тоталитарното зло Любомир Левчев се себепровъзгласява ни в клин, ни в ръкав за дисидент, заплашен да бъде физически унищожен от онова мракобесие, което той предано обслужваше и последователно прокарваше десетилетия наред. Дитирамбите на Левчев дойдоха в повече дори на така суетния Живков и когато той посегна да поспре безспирния си хвалител, поетът реагира като лакея, който бе: „Дори и Вие, другарю Живков, не можете да ми забраните да Ви обичам!” По всичко личи, че не са фантазия и целувките на Левчев по ръцете на най-малограмотния и безскрупулен тиранин в цялата ни хилядолетна история. Колкото и да ме погнусява подобно политическо поведение, трябва и да отчета, че то няма отношение към литературното му творчество – лакеят си е лакей, поетът си е поет. Във „Фрагменти”-те си Далчев установи, че много са талантите в родната литературна история, малко са характерите в нея. Левчев е жива (литературно според мен вечно жива) илюстрация на тази печална констатация, с която ние, българите, имаме еднакво основание и да се гордеем, и да се срамуваме.

И така, лирикът Левчев в моите очи е безспорен още от юношеските ми години. Що се отнася до гражданската му поезия през онези немалко десетилетия на еднопартиен обскурантизъм, тя страда от недостиг тъкмо на гражданственост. Но и тук нещата не са еднозначни. Наред с немалкото си лакейски строфи в прослава на комунизма Левчев написа, при това още в първа младост, и „Интелигентска поема”, която се превърна в трън в очите на неосталинистите от старата партийна гвардия с елитните неосталинисти воглаве. Всички те го обвиниха в буржоазна идеологическа диверсия, в предателство към класово-партийния подход, във вероломна измяна на партийността в изкуството и литературата, а лично Тодор Павлов го провъзгласи за агент на империализма. Явно нещата, както споменах, не са еднозначни – многозначни и амбивалентни са. Наред с немалкото си лакейски строфи в прослава на комунизма, младият Левчев има и стихове, които в онези зловещи времена прозвучаха еретично. Някои от тези му наистина граждански творби дори не бяха публикувани овреме – път към медиите и издателствата намериха те впоследствие, когато благодарение на партийно-правителствената си кариера поетът натрупа достатъчно ведомствен престиж, за да си позволи и алтернативни публикации. В онези времена младежките му доблестни строфи прозвучаха само на самодейните поетични четения в 65-а и 272-ра аудитории на Софийския университет в началото на 60-те. Както разказах в настоящия форум, тези четения се превърнаха в краткотрайно и несигурно убежище от всевластието на идеологическата цензура – толкова несигурно и толкова краткотрайно, че само след семестър-два ректоратът скоропостижно ги забрани. В истински звезди на тази уникална инициатива се превърнаха Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов и Радой Ралин. Тези, а и много други, по-малко талантливи техни братя по перо, имаха и верноподанически творби, но съзнаваха, че тяхното място не е пред въодушевената студентска публика, която очакваше от рецитаторите не казионна, а алтернативна, свободомислеща, провокираща режима поезия. На отправеното предизвикателство режимът отговори с жестоки ведомствени забрани, които включваха и саморазправа с организаторите на четенията. И до днес си спомням, че тогава Левчев прочете своята „Интелигентска поема”, която взриви аудиторията. Още по-взривоопасно се оказа стихотворението му „Плач за разрязаните панталони”:

„Капеха
звезди и кестени
в скучния край на неделята,
когато
излизаше на движение
момчето с най-тесните панталони.
… Извикаха го в уличката…
Два удара
и…
на земята.
И като прилепи,
като вампири,
огромни черни ножици подскачаха.
И хукна момчето
с разрязани крачоли
като с разрязани вени.
И само плачът му огласяше
скучния край на неделята.”

Ето – и това е Левчев. Един позабравен поради дългогодишната му придворна лакейщина бунтар в едно реалистично стихотворение, насочено директно и недвусмислено срещу милиционерския терор. Стихотворение, чиято реалистичност ще разберат само хората от моето стареещо поколение – за всички млади то ще се окаже нереалистично и непонятно послание от друг, чужд, нереалистичен и непонятен свят. Вината за това, че младите не знаят, не е тяхна – вината е наша, на старите, които знаеха и помнеха от собствен опит, но така и не съумяха да разкрият вчерашното мракобесие на днешните хора. Неразкрито, омаловажавано, пренебрегвано, злото бе не само оневинено, а и глорифицирано, провъзгласено за добро от заслепените потомци. Боя се, че тази днешна манипулация обезпечава и неговото бъдещо битие – непреработените своевременно злодейства надживяват времето си. И защото милиони наши сънародници не знаят, ще се наложи да припомням и обяснявам – колкото и безнадеждно да е това, друго на мен не ми остава.

И така, беше време, в което демонът на буржоазната идеологическа диверсия се разрасна на родна земя като призрака на Маркс над Европа. Но докато през втората половина на ХIХ в., когато Маркс пише фундаменталния си труд, капиталът в Европа бе наличен, през 60-те години на миналия век буржоазната идеологическа диверсия бе стопроцентов фантом. А в обществено-политическата сфера тъкмо фантомите предизвикват най-действителните, най-достоверните и смразяващи страхове. Така и буржоазната идеологическа диверсия бе превърната от партийната пропаганда в плашило, насъсквано свише срещу всяка самоизява. В едно унифицирано, колективистично общество място за индивидуалност няма – индивидуалността е природно несъвместима с господството на партийния регламент във всички сфери на националното битие. Израз на индивидуалност бяха и дългата коса, и брадата, и късата пола, и тесните панталони, и битническите одежди, и хипарското „Прави любов, а не война!” – всичко, което те отличаваше оптически или идейно от масата, бе прокълнато и заклеймено като декадентщина, като чуждопоклонничество, като упадъчно западно влияние. Дори на дънките се гледаше с враждебна подозрителност – най-праволинейните професори отказваха да ни изпитват по сесиите, ако бяхме в дънки. Спомням си как спретнати групички доброволни отрядници (милитаризирани цивилни формирования към Народната милиция) ни издебваха крадешком по градските улици, грабваха ни изневиделица и винаги откъм гърба под мишниците, натикваха ни в първата квартална бръснарница и ни стрижеха и бръснеха до кожа. Но възмездието не свършваше дотук. След като си заплащахме в брой неисканата козметична услуга, охраняващите обществената хигиена неуниформени стражи ни снемаха личните данни, пишеха възмутени писма до училищата, до факултетите и до предприятията ни. Следваха и предупреждения, и изключвания, и уволнения, че и изселвания. За атрибут на буржоазното разложение бяха провъзгласени и тесните панталони и късите поли, носени от, казано с презрението на милицията, западните суинги и зози и родните им подражатели. Ето и целият генезис на драмата на момчето с най-тесните панталони – в поезията и извън поезията. Литературният глас на твореца прозвуча в негова гражданска защита и против неговите палачи, против злодеите от Народната милиция.

Ето, и тази гражданска позиция е Левчев. Както е негов и гласът, ласкаещ най-раболепно най-уродливата партия и най-свирепия ѝ и малокултурен вожд. Както е негов и гласът, официално провъзгласил най-доблестният и безкомпромисен гражданин на епохата ни и гениален (този път още приживе гениален) писател – Александър Солженицин – за „белогвардейска отрепка”. Предсказвайки, че служебната чайка, „в която се вози, ще се превърне в негова катафалка”, в легендарното си открито писмо до бившия си приятел Любомир Левчев, писано за „Дойче Веле”, но излъчено от мен и по Радио „Свободна Европа”, Георги Марков разкрива психодинамиката, генезиса на ненавистта на поета към Солженицин: „Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон за собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко в себе си ти го мразиш.” Ругаейки гения Солженицин и литературно, и граждански, Левчев провъзгласи с лека ръка посредствената Людмила Живкова за корифей не само на родната, а и на световната култура.   

Макар че критицизмът е рядко изключение в богатото творческо наследство на поета, трябва да отчета, че изключенията са също съставна част от общата картина. Изключения литературни, изключения граждански, изключения морални, но и изключения стилистични – доколкото модерният, начупен стих на Левчев бе несъвместим с  четвъртитите, стриктно римувани и ритмувани куплети, фаворизирани от метода на социалистическия реализъм. С две думи – изключения, по Левчевски оспорващи и оправдаващи принципите. И принципи, превърнати (изключение след изключение) в безпринципност – също по Левчевски.

Че Левчев винаги е бил експлицитен комунист, е видимо и за слепеца. Не зная обаче, трудно ми е да преценя дали и доколко е бил и имплицитен комунист. Георги Марков казваше, че през целия си живот в България не е срещнал нито един искрен комунист. Не съм срещал и аз – срещал съм такива само на Запад. Равносметката на Марков би трябвало да включва и Левчев – знаели са се отлично. Но едва ли си струва да гадаем – това е важно само за личността Левчев – не и за феномена Левчев. Всъщност всички ние – гении и простосмъртни, писатели и читатели, палачи и жертви – сме творци, автори и съавтори на злото, в което колективно тънехме – кой чрез действието, кой чрез бездействието си. На открита и честна конфронтация с това повсеместно зло тръгнаха само шепа родни интелектуалци. За разлика от приятеля си Георги Марков, Левчев не бе между тях. Това обстоятелство обаче не бива да рефлектира върху творческото му наследство – то има отношение само към човека Левчев – не и към поета Левчев. Ако питате мен, „човек” е по-високопоставена категория от „поет”. Не зная дали Левчев е считал, че несъмненият му литературен талант е извинение за точно толкова несъмненото му гражданско безчестие – аз почти не го познавах лично. Допускам обаче, че е така – човек, въоръжен с неговите властови ресурси, изпитва неутолима потребност от извинение за тяхното разходване. В интерес на истината трябва да призная, че не един и двама братя по перо са ми споделяли, че в критични ситуации ги е закрилял от саморазправата на режима, рискувайки собственото си ведомствено благополучие. Това прави общата картина още по-необозрима. Да си не само формален, теоретичен апологет, а и физически носител на една деспотична, античовешка политика, а да закриляш от издевателствата ѝ съчовеците си, е истинска патологичност. Патологичност лична, патологичност колективна, патологичност общонародна. Патологичност, на която ние така и не съумяхме да противопоставим здравия разум.

И така, крайната равносметка ще се окаже небалансирана като целия литературен и граждански път на несъмнения поет Любомир Левчев. За разлика от хилядите свои братя по перо под суровата сянка на партийността в литературата и изкуството, той рядко си позволяваше декларативни строфи в открита защита на конюнктурата. Политическото му поведение на апаратчик и държавник обаче беше сервилно до пълно обезличаване – също за разлика от много негови литературни колеги. Малкото му доблестни изяви в защита на човешкото достойнство се губят и чезнат в мътния наплив безформени компромиси, които той правеше със завидна лекота ден след ден в услуга на институционалната си кариера.

Що се отнася до мен, аз ще се опитам да игнорирам лакейщината в интерес на безценните му лирични стихове. Ще прогоня, с други думи, конюнктурата, за да се насладя на литературата. Не зная обаче дали и доколко ще успея. А може би и не бива.