Начало Идеи Актуално А пък във Варшава… или „кучетата на другите народи“
Актуално

А пък във Варшава… или „кучетата на другите народи“

Правда Спасова
29.12.2022
8178
Националният музей във Варшава, опашка по повод изложба на Станислав Игнаци Виткевич-Виткаци, 9 октомври 2022 г.

Поляците осъзнават, че сега не е време за исторически равносметки, а за надвиснала над Европа цивилизационна заплаха, която украинците с всички сили се стараят да парират: борейки се за собствената си свобода, те отстояват общочовешки ценности. Звучи плакатно, но е вярно.

Имаше един герой Шушляка, от „Суматоха“ на Радичков, който се хвалеше с онова, което е видял в чужбина и разказваше колко кучетата на другите народи превъзхождат нашите. Краят на годината е време, в което обикновено се надяваме през следваща година нещата да вървят по-добре, тоест опитваме се да преодоляваме недостатъците от изминалата. Само че, за да преодоляваме, трябва да ги осъзнаем, а това най-лесно става компаративно. Затова и аз, влизайки в ролята на Шушляка, искам да разкажа впечатленията си от Варшава, където прекарах месец ноември, а пък директните сравнения ще оставя на онези, които искат да ги направят.

Полша, както и България, е посткомунистическа страна с всички културни и икономически последици от тази политическа съдба. Нещо повече, към края на така наречения реален социализъм, Полша преживя сериозна икономическа криза, купонна система за най-необходимите хранителни и битови стоки и военния режим на генерал Ярузелски. Това беше през миналия век и го споменавам само за да напомня, че стартовата точка не беше много по-различна от нашата, т.е. не говорим за столиците на Швейцария или Франция, а само за Варшава.

Варшава днес. Преди десетина години във вестника „Култура“ бях писала за огромните инфраструктурни промени в полската столица, резултат на усвоени по съответния начин европейски фондове, на екологична загриженост и на прецизни естетически критерии, които преобразиха Варшава и я превърнаха в също толкова красив и удобен за живеене град, колкото останалите западноевропейски мегаполиси. Затова и сега, през този ноември, който прекарах там, мразовитото време не ме засегна, защото уреденият точен градски транспорт и добре отоплените жилищни сгради, магазини, учреждения, църкви и музеи не дават шанс на студа да те измъчи. А и настроението на ярко осветените улици те кара да забравиш, че в три и половина вече се е стъмнило.  

Не можех да се наситя на това настроение: празничните витрини, пълните заведения, широките тротоари със забързани хора, които пълнят музеите, магазините и коледните базари на площадите. Това не е елегантно облечената полска улица отпреди десет годни. Многобройните, надничащи навсякъде минувачи са предимно украинци, дрехите им няма как да са особено модни и изискани, но лицата им са ведри и светли. Полша е приела през тази година два милиона украински бежанци и всички те са настанени (съвсем не в палатки!) и обгрижени, поне в насъщните им нужди – в евтините млечни барове, където по стар студентски навик влизах да хапна набързо някоя супа, ежедневно ги срещах. Някои от тях получаваха пълно обедно меню срещу ваучери, разпитвах ги за трудовите програми, които полската държава им предлага. Чувстват се добре и се стараят колкото се може по-бързо да се запознаят с полската култура, да научат езика и да успеят да си намерят подходяща работа, за да се освободят фондове за следващите, бягащи от войната техни сънародници. Чувстват се добре, защото полското общество прави всичко възможно травмите да бъдат заличени и тези измъчени хора да се почувстват желани. Във Варшава има и бездомници, но не чух някой да се тюхка защо е даден дом на украинците, а поляци спят на улицата, нито да внушава, че помощите трябвало да се насочат към „своите“ социално слаби. На всички е ясно, че издръжката за украинските бежанци до голяма степен се финансира с европейски средства и ролята на държавата е да организира разпределението им без да допуска злоупотреби.

На повечето обществени институции във Варшава са окачени украински знамена, а към надписите по улиците са добавени и на украински. Много частни магазини и заведения също декларират по витрините си отношението към войната. Като младежкото барче на ул. „Маршалковска“, украсено с шрифтов плакат, който учтиво приканваше „Dear Putin” да превърти лентата до онази част, където се самоубива в бункер: поляците го умеят тоя иносказателен черен хумор.

Всички обществени библиотеки на витрините си рекламират детски кът с книжки на украински. Входът за музеите за украинци е безплатен, галерията за съвременно изкуство Захента предлага специални образователни посещения на украински език, а музеят за съвременно изкуство Уяздовски цял месец показваше изложба на съвременни украински артисти, където публиката можеше да усети и визуално, и звуково ужасът на войната. Много от театрите, дори частните, като „ТР“ на Яжина и „Нови“ на Варликовски (едни от най-престижните и международно известни полски трупи) предлагат на украинците билети на символична цена за всички свои представления. Не защото страдат от липса на публика. Напротив, обикновено са разпродадени, дори когато пиесата е руска класика. Като „Три сестри“, копродукция по Чехов на краковския „Стари театър“ и варшавския ТР, един изненадващ формално, задълбочаващ трагизма на Чехов прочит на фламандския режисьор Лука Персивал. Изненадах се, че срещнах на представлението група полски гимназисти, доведени от своя преподавателка. Тази постановка е от миналата, чеховска година, но продължава да се играе и е едно от опроверженията срещу пропагандната дъвка, че из Европа се ширела дискриминация срещу руската култура. Попитах преподавателката защо е решила да доведе класа си на това доста неконвенционално представление. Каза, че изучават Чехов в училище и иска да покаже различни трактовки на текстовете му. Помислих си, че така се възпитава вкус към театър, преодолял милозливата емоционалност на вековната „Многострадална Геновева“.

Полските културни институции още от времето на социализма поддържат една социална политика на всеобщ достъп до всякакви арт събития и това не е променено. Музеите и галериите имат определен безплатен ден, а в театрите това се изразява в прочутата „вейшчувка“ – билет без обозначено място, който се продава в последния половин час преди представлението и е на цена, равна на най-рано закупените евтини билети. Така най-запалените незаможни зрители все пак имат възможността да видят представлението, макар понякога и седейки на стълбите. За украинците, както успях да се убедя, защото и аз ходя в Полша на театър по този начин, и вейшчувките са на половин цена.

Всичко това не е (както често чуваме) заради историческите връзки между двата народа. Тези връзки, както обикновено става при общи граници, са били доста проблематични в различните периоди и паметта за масовите убийства на поляци от отрядите на Бандера през Втората световна война е жива, а името на граничното градче Волин предизвиква тръпки и до днес.

Поляците просто осъзнават, че сега не е време за исторически равносметки, а за надвиснала над Европа сериозна цивилизационна заплаха, която украинците с всички сили се стараят да парират: борейки се за собствената си свобода, те отстояват общочовешки ценности. Това зазвуча плакатно, но е вярно. Затова и реакцията по повод падналата на полска територия украинска ракета, която уби двама души, беше не обвинение към Украйна, а към агресора – на всички нива: от държавната телевизия, до обикновените хора по улиците.

Но по-важното е, че обикновено става дума за чисто човешко съчувствие. Поляците са истински щедър и гостоприемен народ – никога няма да забравя как по време на кризата през осемдесетте, когато в магазините нямаше нищо, се случваше да съм канена на два обеда дневно от по-близки и по-далечни приятели, които се сещаха, че аз, като чужденец, при това от недоларова държава, просто няма откъде да си купя необходимите продукти за добро нахранване. Тази щедрост и безкористно гостоприемство не са изчезнали заради прехода към капиталистическа меркантилност след промените, както чуваме, че някои си обясняват масовото бездушие у нас. Човешката емпатия не е свързана с икономическите взаимоотношения.

Човешката емпатия всъщност започва от нечовешките същества, от инстинктивния детски интерес към животинките и съчувствието към техните потребности и страдания. В Полша никой не се учудваше как така бягащите от войната украинци са взели със себе си и домашните си любимци. В Полша ветеринарни клиники близо до границата лекуват безплатно ранени животни, а доброволци организират канали за спасение на останалите по разрушените градове кучета и котки (колкото до земеделските животни, те са обикновено, ясно защо, една от първите жертви на агресора).

Разбира се, не бях толкова заслепена, та да не се притесня от масовото шествие на така наречените „народовци“ по случай националния празник 11 ноември, деня на независимостта. Всяка година на този ден във Варшава се събират патриотични общности, развихрят се националистически страсти, палят се факли, върви се пеша по определен маршрут, а останалите граждани предпочитат да се затворят вкъщи. Но не всички се бяха затворили: в близост до патриотарското шествие, с много шум, рок и хеви метъл музика, със знамена, на които можеше да се прочете „Не на фашизма“, вървеше друга демонстрация от млади, танцуващи хора, които апелираха за либерализиране на полското законодателство, срещу национализма, който навсякъде се свързва със строго консервативни ценности. Разбира се, полицията не допусна двете шествия да стигнат до стълкновение.

Изобщо варшавската полиция има доста работа, защото гражданското общество е много активно и непрекъснато се протестира за нещо. В Полша, поне в големите градове, има много будно и бързо реагиращо гражданство. Вечерта, когато въпросната заблудена ракета беше паднала, се натъкнах на малобройна, но много шумна демонстрация пред държавната телевизия: хората обикаляха сградата и с мегафони крещяха, че телевизията лъже и не информира. Когато се прибрах, разбрах, че официалната телевизия е забавила с няколко часа информацията за ракетата, докато CNN я беше показала и веднага се бе събрала група хора, които пледираха за правото да научават какво става в страната им от собствените си медии. Полицията беше там, но изглежда е добре научена без агресия, а просто с многочисленост да предотвратява опасностите от ескалацията на недоволството, характерна за всеки протест.

Разбира се, има и частна телевизия, където новините и коментарите изглеждат съвсем различно. Но особено оживено поле на стълкновение между концепцията за култура на правителството и алтернативно мислещите интелектуалци са театрите. Полският театър открай време е място, където с езопов език или съвсем направо се лансират нелицеприятни за властите тези. По времето на реалния социализъм дори самото новаторство на формата разчупваше политическите канони на наратива и някои представления се превръщаха в платформа на дисидентско недоволство. Може би затова и днес към театрите са насочени цензуриращите усилия на официозни културтрегери и политици.

С променлив успех. Представлението по мотиви от пиесата на Станислав Виспянски „Проклятие“ под режисурата на Оливер Фрилич, въпреки всички опити от 2017 г. насам да бъде спряно заради острия патос срещу опитите на Католическата църква да се намесва в политиката и да манипулира обществените нагласи, още се играе. Нещо повече, ще бъде показано и навръх Нова година, сега, когато връзките между управляващите и църквата са изключително тесни. Затова пък три месеца след като Моника Стжемпка, известен театрален режисьор от средното поколение, печели конкурса за директор на общинския Драматичен театър във Варшава областният управител успя да прекрати договора, сключен между нея и столичния кмет. Основанията му са, че нейната нова програмна политика предполага, цитирам: „напускане на традициите на тази културна институция“ и… според нея „театърът би се превърнал в място за малцинствата, за ненормативните идентичности, за куиър групите…“. Отстраняването ѝ ще бъде обжалвано в съда, но то вече предизвика остри дискусии в театралните среди. На никого обаче не му хрумна да пише петиции, за да търси намеса от министъра на културата. Напротив, възмущението от осъществената политическа цензура спрямо репертоара на една независима, макар и общинска институция, идеше от всички посоки на артистичните среди, дори и от онези, които не споделят естетическата платформа на Стжемпка, заради самото посегателството върху автономността на театъра.    

Такава видях Варшава през този ноември: жива, протестираща и дружелюбна. Град, в който многобройните заведения са отворени до късно, улиците безопасни, който грее с витрините си, а хората са общителни и услужливи.

И всички часовници по църковните и градските кули работят…

В „Суматоха“ сравнението с „кучетата на другите народи“ води нашенските селяни до решението да направят хайка и да избият собствените си кучета, защото са мръсни, мършави и от глад крадат домашния сапун.

Някои още помним наредбите на властите за хайки срещу бездомни, а и домашни кучета по времето на социализма – този мрачен и жесток период от историята ни, чиито извращения били преодолени. Само че тия дни прочетох за самоинициативата на гражданин от старопрестолното Велико Търново, който безнаказано трови уличните кучета с антифриз.

Пиша всичко това тъжно и добронамерено на връх Бъдни вечер. По радиото звучи „тиха нощ, свята нощ“. Навън съгражданите ни започнаха да пуцат: какво пък, постната трапеза не ограничава количеството вино и ракия. Веселбата трябва да се огласи, а кучето ми се опитва да се завре в миша дупка.

Ако се връщам към „Суматоха“, то е защото в тези, така наречени „погански дни“ между Коледа и 6 януари мисля, че трябва да изпием докрай горчивината на спонтанните сравнения между нас и „другите народи“ с крехката надежда, че можем да надскочим реакцията на Радичковските селяни и нещо да ни стимулира да променим отношението си към останалия свят, особено към онези, които по силата на някакви обстоятелства, зависят от нас. Може да започнем от животните, щом с хората ни е толкова трудно.

Проф. дфн Правда Спасова е преподавател в катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини” в Националната художествена академия. Завършила е философия в Софийския университет, с докторат по естетика във Варшавския университет. Автор на книгите: „Изчезналата любов“ (2001), „Кратък пътеводител из европейската философия за художници“ (2007), „Американската аналитична естетика – въпроси около неконвенционалните произведения на изкуството“ (2007) и др.

На главната страница: Варшавската русалка на Висла с украинското знаме, фотография Рафал Мотил

Правда Спасова
29.12.2022

Свързани статии

Още от автора