Начало Идеи Актуално А пясъците покриват всичко
Актуално

А пясъците покриват всичко

Фернанду Песоа
04.05.2022
2448
Паметник на Фернанду Песоа в Лисабон

Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Фернанду Песоа от неговата „Книга на безпокойството“.

***

Фернанду Песоа  

За нас всичко е в нашия светоглед; променим ли светогледа си, променяме света за нас, сиреч променяме самия свят, тъй като за нас той ще бъде винаги само такъв, какъвто го възприемаме. Съкровената правда, подтикнала ни да напишем гладка и красива страница, истинската промяна, накарала ни да съживим мъртвата си чувствителност – това е истината, нашата истина, единствената истина. Останалото в света е пейзаж, рамка на нашите усещания, подвързия на нашите мисли. Така е и с пъстрата картина на нещата и тварите – полята, къщите, афишите и дрехите, – и с безцветната картина на еднообразните души, изплуващи мигом на повърхността в износени думи и изтъркани жестове, потъващи отново на дъното в изконната глупост на човешката изява.

***   

Да мислиш, значи да рушиш. Самият мисловен процес го подсказва, защото да мислиш, значи да градиш. Ако хората можеха да размишляват за тайнството на живота, ако можеха да схванат хилядите сложности, дебнещи душата във всяка подробност на действието, те изобщо нямаше да действат, нямаше да живеят дори. Щяха да се самоубият от страх, както някои слагат край на живота си, за да не бъдат обезглавени на другия ден.

***

Упоритата инстинктивност на живота под привидността на разума е едно от моите най-съкровени и постоянни наблюдения. Това мнимо прикритие – съзнанието, служи само за да ми открои по-ясно неприкритата безсъзнателност.

От раждането до смъртта човек живее в плен на същото му външно битие както животните. Цял живот не живее, а вирее на по-висока степен и с по-голяма сложност. Ръководи се от норми, без да подозира, че съществуват и го ръководят, а неговите мисли, чувства, постъпки са всичките несъзнателни – не защото в тях липсва съзнание, а защото не са им присъщи две съзнания.

Смътни догадки за заблудата – толкова, не повече достига най-великият човек.

***   

Притежава ли някой пределите на душата си, за да каже – аз съм аз?

Притежаваме ли изобщо нещо? Щом ние самите не знаем какво сме, как можем да знаем какво притежаваме?

***

В съвременния живот светът принадлежи единствено на глупците, безчувствените и буйните. Правото на живот и успех днес се постига почти със същите прояви, както и влизането в лудницата: мисловна неспособност, безнравственост и свръхвъзбуда.

***

Да уча на онази духовна профилактика, която предпазва от заразата с пошлост, ми се струва най-звездната участ за душевния възпитател, какъвто бих искал да бъда.  

***

За мен животът е хан, в който трябва да отседна, докато дойде колата от бездната. Не знам къде ще ме откара, защото нищо не знам. Бих могъл да възприема този хан като затвор, защото съм принуден да чакам в него. Бих могъл да го възприема като място за общуване, защото тук се срещам с други. Не съм обаче нито припрян, нито посредствен човек. Оставям да бъдат такива, каквито са, тези, които се затварят в стаята и вяло отпуснати на леглото, безсънни чакат; оставят да правят каквото искат тези, които разговарят в гостните, откъдето музиката и гласовете стигат свободно до мен. Сядам пред вратата и с очите и ушите си поглъщам багрите и звуците наоколо и тихо си пея невнятни песни, които съчинявам, докато чакам.

***

Цялата литература представлява усилие да се направи животът реален. Както всички знаят, дори когато действат, без да знаят, животът е абсолютно нереален в своята непосредствена реалност; полята, градовете, идеите са абсолютно привидни неща, рожби на сложното ни себеусещане. Неописуеми са всички възприятия, освен ако не им придадем художествен израз.

***

За всички нас ще се спусне нощта и ще дойде колата. Наслаждавам се на отредения ми ветрец и на душата, дадена ми, за да се наслаждавам, и нито питам, нито търся. Ако това, което пиша в книгата на посетителите, бъде прочетено някой ден от други и също успее да им запълни времето на престоя, ще бъде добре. Ако не го прочетат и не си запълнят времето, пак ще бъде добре.

***

Какво ценно или полезно може да има в нечия изповед? Онова, което ни се е случило – или се е случило на всички, или е сполетяло само нас; в единия случай не е нищо ново, а в другия не може да бъде разбрано. Ако пиша какво чувствам, то е защото така притъпявам трескавото усещане. Изповедта ми няма значение, след като всичко е без значение. Правя пейзажи от това, което чувствам. Отдъхвам си от усещанията.

***

Умората от всички илюзии и от всичко, съпътстващо илюзиите – тяхната загуба, безполезността да ги имаш, професионалната умора от това, че трябва да ги имаш, за да ги загубиш, болката че си ги имал, духовното неудобство, че си ги имал, макар да си знаел как ще свършат.

***

Болестно е да желаеш еднакво силно нужното и желателното и да страдаш, че не си съвършен, сякаш страдаш, че нямаш хляб. Точно това е болката на романтизма – да искаш Луната, сякаш има начин да я получиш.

***

Имам желание да разперя ръце и да крещя нечувано диви неща, да отправя думи към висшите тайнства, да утвърдя нова, пространна личност пред необятните пространства на пустата материя.

***

Изброждам времена, изброждам безмълвия, безформени светове бродят край мен.

***

Толкова трудно е да се опише какво изпитва човек, когато почувства, че действително съществува и че душата е реална същност, толкова трудно е, че не знам с какви човешки думи мога да го изразя.

***

Тайнството на живота ни боли и плаши различно. Някой път ни връхлита като безформен призрак и душата тръпне в най-грозния страх – пред чудовищното въплъщение на небитието. Друг път стои зад нас, зримо само когато не се обръщаме да го видим, и това е цялата истина, вдъхваща най-дълбок ужас заради нашето незнание.

Но този ужас, който днес ме сразява, не е толкова благороден и повече разяжда. Това е воля да не искам да мисля, желание никога да не съм бил нищо, осъзнато отчаяние на всички телесни клетки на душата. Това е внезапното чувство, че съм затворен в безкрайна килия. Накъде да мисля да бягам, щом самата килия е всичко?

***

Целият живот на човешката душа е движение в полумрака. Живеем в някакъв сумрак на съзнанието, вечно несигурни в онова, което сме или предполагаме, че сме. В най-добрите от нас битува някаква суета и има грешка, чийто ъгъл не познаваме. Ние сме нещо, което се случва в антракта на представление; понякога от някои врати зърваме онова, което може би е само декор. Целият свят е смътен като гласове в нощта.

***

Приличам на човек, търсещ наслуки, без да знае къде е скрит предметът и без да са му казали какво представлява. Играем си на криеница с никого. Има някъде висша уловка, някакво изплъзващо се божество, за което само сме чували.

***

Всеки си носи суетата, а суетата на всеки човек е забравата, че има и други със същата душа. Моята суета са няколко страници, откъси, някои съмнения…

***

Горката душевност, щом зависи от малко движение на въздуха, за да постигне, макар и епизодично, своето спокойствие!

***

Философията винаги ми се е струвала продължение на скритата лудост. Ако познавахме истината, щяхме да я виждаме, всичко останало е система и окръжение. Стига ни, ако помислим, непонятността на вселената; да искаш да я разбереш, значи да бъдеш по-малко от човек, защото да бъдеш човек, значи да знаеш, че не разбираш.

Носят ми вярата като увит пакет на чужд поднос. Искат да го приема, но без да го отварям. Носят ми науката като нож в чиния, за да разрежа листовете на книга с бели страници. Носят съмнението като прах в кутия; но защо ми носят кутията, след като в нея има само прах?

***

В зависимост от това, как се разглежда, всяко нещо е чудо или пречка, всичко или нищо, път или затормозване. Ако го разглеждаме всякога различно, ние го обновяваме, умножаваме го само по себе си. Затова съзерцателният ум, който никога не е напускал своето село, все пак има на свое разположение цялата вселена. Безкрайността присъства и в килия, и в пустиня. Върху камък се спи вселенно.

***

Да живееш, значи да бъдеш друг. Дори да чувстваш е невъзможно, ако днес чувстваш, както си чувствал вчера: ако чувстваш днес същото като вчера, значи не чувстваш, а си спомняш днес какво си чувствал вчера, значи си живият труп на вчерашния изгубен живот.

***

Колко много сме! Колко много се заблуждаваме! Какви морета звучат в нас, в нощта на битието ни, по плажовете на нашата душа, залята от вълнение!

***

Животът е такъв, какъвто го възприемаме. За селянина, чиято нива е всичко за него, тази нива е империя. За Цезар, чиято империя му се вижда малка, тази империя е нива. Нищият притежава империя; великият притежава нива. Всъщност не притежаваме нищо друго освен собствените си усещания; затова на тях, а не на онова, което възприемат, трябва да основаваме житейската си действителност.

***

Никога не обичаме някого. Обичаме само представата си за някого. Всъщност обичаме някакъв собствен възглед – накратко, самите себе си.

***

Да изразяваш! Да умееш да изразяваш! Да умееш да съществуваш чрез писаното слово и умозрителния образ! Ето стойността на живота: останалото е мъже и жени, предполагаеми страсти и превратни суети, уловки на храносмилането и на забравата, мърдащи люде, като животинки изпод вдигнат камък, под голямата абстрактна камара на безсмислената синева.

***

Ако разгледам внимателно какъв живот живеят хората, не откривам в него нищо, което да го отличава от съществуването на животните. И едните, и другите са тласкани несъзнателно през нещата и света; и едните, и другите се залъгват с отрязъци от време; и едните, и другите всекидневно изминават същия органичен път; и едните, и другите не мислят извън онова, което мислят, нито живеят извън онова, което преживяват.

***

Най-силно болят чувствата, най-силно огорчават вълненията, които са безпочвени – копнежът по невъзможни неща именно защото са невъзможни, тъгата по небивалото никога, желанието за моглото да бъде, опечалението, че не сме други, неудовлетворението от съществуването на света. Всички тези полутонове на съзнанието за душата създават в нас болезнена картина, един вечен заник на това, което сме. Тогава себеусещането става пусто поле по здрач с тъжни тръстики край река без лодки, чернееща се ясно между далечни брегове.

***

Да, всички ще отминем, ще отминем всичко. Нищо няма да остане от ползвалия чувства и ръкавици, от говорилия за смъртта и за местната политика. Както една и съща светлина озарява лицата на светците и гамашите на минувачите, така една и съща безпросветна тъма ще остави в мрак нищото, останало и от билите светци, и от ползвалите гамаши. В големия кръговрат като вихрушка от сухи листа, в който лежи безгрижно целият свят, няма разлика между кралствата и дрехите на шивачките, русите детски плитки попадат в същия гибелен вихър както короните, олицетворявали империи. Всичко е нищо, а в преддверието на Незримото, чиято открехната врата едва разкрива отсреща друга, затворена врата, танцуват подвластни на този вихър, който безръко ги преобръща, всички неща, малки и големи, образували за нас и вътре в нас осезаемата вселена. Всичко е сянка и разсеян прах и няма глас освен звука на подетото и влачено от вятъра, нито тишина освен безмълвието на оставеното от вятъра.

***

Човешкият живот протича при същата вътрешна неосъзнатост, както у животните. Същите глъбинни закони, които външно управляват животинските инстинкти, управляват все така външно човешкия разум, който изглежда не е нещо повече от формиращ се инстинкт, толкова несъзнателен, колкото всеки друг инстинкт, по-несъвършен като все още неоформен.

***

Но винаги ни подмамва някаква илюзия, винаги някой анализ се препъва, винаги истината, дори и лъжлива, се оказва зад следващия ъгъл. И това уморява повече от живота, когато е уморителен, и от познанието и размисъла за него, а те винаги са уморителни.

***

Животът в крайна сметка е сам по себе си голямо безсъние и има някакъв буден унес във всичко, което мислим и вършим.

***

Ние сме истински само това, което бленуваме, защото останалото вече осъществено, принадлежи на света и на всички хора. Ако осъществявах някоя мечта, щях да изпитам ревност, защото ми е изневерила, допускайки да бъде осъществена. Постигнах всичко, каквото исках, казва слабохарактерният и лъже; истината е, че пророчески е сънувал всичко, което животът е направил от него. Нищо не осъществяваме. Животът ни подхвърля като камък, а ние казваме във въздуха: „Ето че се движа.“

***

Никой не разбира другиго. Ние сме по думите на поета острови в морето на живота; между нас тече морето, което ни обособява и разделя. Колкото и да се старае една душа да разбере какво представлява друга душа, ще узнае само каквото ѝ подскаже някоя дума – безформена сянка върху почвата на душевното.

***

Няма друг проблем освен действителността, а той е нерешим и животрептящ. Какво зная аз за разликата между дърво и мечта! Мога да пипна дървото; знам, че имам мечта. Какво е това в своята истинска същност!

***

На отвратения от дребнавостта на света могат да паднат оковите и той да избяга; или да го боли, че не може да ги свали и изпитвайки болката, да се изживее отново без отврата. Но стените на безкрайната килия не могат да ни затрупат, защото не съществуват; нито могат да ни пробудят с болка към живот оковите, които никой не ни е слагал.

***

Всеки от нас е неколцина, мнозина, безчет самоличности. Затова презиращият средата не е същият, когото тя радва или мъчи. В многолюдната колония на нашето същество има какви ли не хора, които мислят и чувстват различно.

***

Говоренето и писането не внасят нищо ново в първичния ни инстинкт да живеем, без да знаем как. Абстрактната ни мисъл служи само да градим системи или идейни полусистеми от това, което у животните е припичане на слънце.

***

Болка от това, че не знаем каква е тайната на света, болка, загдето не ни обичат, болка, загдето са несправедливи към нас, болка от бремето на живота, задушаващ и угнетителен, зъбобол, болка от тесни обувки – кой може да каже коя е най-силната у самия него, камо ли у другите или у повечето същества?

***

От непрекъснато живеене с въображаеми представи губим способността да си представяме, особено реалното. Живеейки мислено с несъществуващото и невъзможното, накрая ставаме неспособни да мислим за възможното.

***

Като помисля, за мен чуми, бури, войни са последици от същата сляпа сила, която веднъж действа чрез несъзнаващи микроби, друг път чрез несъзнаващи гръмотевици и порои, трети път чрез несъзнаващи хора. Земетръс и клане за мен не се различават повече, отколкото убийство с нож от убийството с кама. Звярът, дремещ в нещата, еднакво използва – за свое добро или зло, които, изглежда, са му безразлични – подтикването на канара във висината или алчността в нечие сърце. Канарата пада и убива човек; алчността или ревността въоръжава нечия ръка и ръката убива човек. Такъв е светът, бунище на инстинктивни сили, което все пак блести на слънце с тъмни и светли златистосламени отсенки.

***

Колкото по-възвишена е чувствителността и по-изтънчена способността за вчувстване, толкова по-абсурдно трепти и потръпва от дребните неща. Нужна е необикновена интелигентност, за да се изпита тревога в мрачен ден. Човечеството е слабо чувствително и не се тревожи какво е времето, защото винаги някакво време е налице; не усеща дъжда, освен когато го навали.

***

Да се чувстваш по-висш, а да виждаш как Съдбата те третира като по-нисш от най-нисшите – кой може да се похвали, че се държи мъжки в подобно положение?

***

Ако мога някога да постигна такава изразна мощ, та в себе си да побера цялото изкуство, бих написал възхвала на съня. В живота си не познавам по-голямо удоволствие от спането. Цялостното заличаване на живота и душата, пълното откъсване от всичко, що е хора и твари, нощта без памет и илюзии, отсъствието на минало и бъдеще.

***

Старателното проучване на причините за предразсъдъците трябва да бъде последвано от иронична диагноза за робуване на общоприетото. Трябва да се развива и гъвкавост спрямо набезите на живота; (…) грижа трябва да ни закали срещу чуждите мнения, а меко безразличие да ватира душата ни срещу тъпите удари на човешкото съжителство.

***

Истинският мъдрец е този, който така се настройва, че външните събития най-малко да му въздействат. Затова е необходимо да се предпази от фактите, като се обгради с по-близки нему реалности, през които фактите, съответно променени, да достигнат до него.

***

Защо е красиво изкуството? Защото е безполезно. Защо е грозен животът? Защото е изтъкан от цели, подбуди и намерения. Всички житейски друми водят от една точка до друга. Де да имахме друм, тръгващ оттам, откъдето никой не тръгва, и стигащ дотам, докъдето никой не отива.

Де да бе посветил някой живота си да построи път от място насред полето до друго място насред полето; продължен, той щеше да бъде полезен, а тъй щеше възвишено да остане само половинчат път.

***

Нека поне отнеса към възможната необятност на всеобщата бездна величието на своето разочарование, сякаш е от голяма мечта, блясъка на своето безверие като знаме на поражението – все пак знаме дори в немощните ръце, ала влачено из калта и кръвта на безсилните… но високо издигано при затъването ни в подвижните пясъци, незнайно дали в знак на протест, на предизвикателство, на отчаяние… Незнайно, защото никой нищо не знае, а пясъците поглъщат както знаменосците, така и неносещите знамена.

А пясъците покриват всичко, живота ми, прозата ми, вечността ми.

Нося съзнанието за поражение като победно знаме.

Фернанду Песоа, „Книга на безпокойството“, превод  Даринка Кирчева, издателство „Кибеа“, 1997 г.

Фернанду Песоа (1888–1935) e португалски поет със световна слава. Мексиканският поет Октавио Пас казва за него: „Англоман, късоглед, уклончив, облечен в тъмно, сдържан и непринуден, космополит, проповядващ национализма, велик изследвач на нищожни неща, хуморист, който не знае що е усмивка и смразява кръвта ни, създател на други поети и унищожител на своя „аз“, автор на парадокси, прозрачни като водата и като нея шеметни…“  На български са преведени книгите на Песоа „Книга на безпокойството“ (1997, 2021), „Поезия“ (2000), „Първи Фауст“ (2021).

Фернанду Песоа
04.05.2022