Също и първосвещениците с книжниците се присмиваха и думаха помежду си: други спасяваше, а Себе Си не може да спаси. Христос, Царят Израилев, нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме. (Марк. 15:31-32)
По повод на тези заслепени думи на израилските първенци големият християнски писател Леон Блоа е написал: „Иудеите искат Христос да слезе от Кръста, за да повярват в Него. Той обаче ще слезе от Кръста едва когато те повярват в Него.“
Няма никаква необходимост думите на Блоа да бъдат четени „антисемитски” (макар че са били четени и по този начин), защото това, че говорилите тогава са били иудеи, не е нищо повече от случайно историко-емпирично обстоятелство. По свой, различен от глумата им, но сходен по сарказма си начин, три века по-късно същото е изрекъл и интелектуалният езичник Целз, а в подигравките на раннокомунистическите „войнстващи безбожници” ние чуваме пак този глас и пак това – безумно – предизвикателство: ако Ти си Христос, слез от Кръста. Казвам „безумно”, защото ако Христос действително е „Царят Израилев”, слизането му от Кръста в онзи момент би се оказало единствено гибелно за тези, които са го пожелали. Да, те със сигурност биха тогава повярвали, че Той с право „се е надявал на Бога” (срв. Мат. 27:43), но с това самото биха се видели и като осъдените убийци на Неговия Син, извършителите на най-последното и най-непоправимо престъпление на човешкия род – убийството на Бога, Бого-убийството. И – о, с каква адска вяра би ги сподобил тогава Христос!
Но нима, ако Христос действително е Син Божий и Бог, те не заслужават да бъдат уверени тъкмо с такава вяра? Нима не е справедливо, ако Този е „Царят Израилев”, Той наистина да слезе от Кръста и да ги изпепели? Но тогава не са ли по своему тъкмо логични всички онези, които от всички векове се подгаврят с Христос: „други спасяваше, а Себе Си не може да спаси”? Та щом не може значи и не е Синът Божий, не е Богът! Тук следователно, има нещо истински загадъчно. Защо, защо Христос не слиза от Кръста? Защо дори ние, християните – макар да имаме привилегията да сме узнали, че след три дни Той ще възкръсне, ще се възнесе на небесата, за да седне „отдясно на Отца” – продължаваме да Го изобразяваме и съзерцаваме на Неговия Кръст, да не смеем, парадоксално казано, макар да знаем, да Го снемем от Кръста Му?
Въпросът, значи, е защо Христос – Божият Син – понася Кръста Си, виси на него (виси на него и след Възкресението Си) вместо да слезе и да увери по разобличаващ начин онези, които се съмняват в Неговата божественост?
Вместо да се впуснем тук в сложните богословски категории на „всемогъществото” и „кенозиса”, „взаимовръзката на двете природи на Богочовека”, нека се попитаме в началото нещо много по-просто. Дали – нека се попитаме – ако един син, тръгнал по пътя на порока, започне да краде от дома на баща си и да го разорява, този негов баща така силно ще се разгневи от загубата на имуществото си, та веднага ще побърза да отърчи в полицията, за да предаде сина си в ръцете на закона, за да бъде наказан? Или по-скоро, макар и поразен от това, че в неговия дом вече живее един крадец той няма да предпочете да понесе загубата на имуществата си, за да запази и ако е възможно да върне назад сина си? И дори да не успее той едва ли ще го предаде, ще го отсече от себе си, защото и крадец и разсипник – той остава негов син. Ще понесе, ще понася разоряването на своето домашно имущество, следователно, защото в най-последна сметка не би могъл, не би могъл – да се „спаси” от своето бащинство.
Но нека отидем още по-нататък. Ако този пропадащ, погубващ се син, след разоряването на дома започне да бие и тормози другия син на баща си – своя брат – и въпреки всички усилия и вразумления стигне до там, че го убие, дали съкрушеният баща тутакси ще извърши онова, което на нас, външните на семейството, ни се струва най-логично и най-справедливо той да извърши? Дали ще настои неговият син-убиец да заплати с живота си смъртта на брат си? Да, този баща със сигурност ще бъде наранен дълбоко и непоправимо, животът му, лишен от погубения, при това от брат си погубения негов син, ще бъде разтерзан, но не по-малка болка от болката му по погубения син, ще бъде за него и онази по погубилия се негов брат. И най-страшното в тази болка ще бъде това, че той, страдайки от него, ще страда и за него и няма да може да се „спаси” от болката за убиеца, защото няма да може, защото не може да се „спаси” от бащинството си – от това, че е бащата на убиеца.
Но нека да стигнем до самия край. Нека след като е разорил цялото имущество на баща си, след като е убил неговия син – своя брат, си представим, че синът-изверг е стигнал дотам, че е турил ръце върху самия си баща. Завързал го е и се готви да го убие. Какво в този предел на предателството ще поиска да се случи бащата? Та ако сега – на финала на тази въображаема история-притча си представим, че прикованият баща има могъщ помощник, който би могъл да го освободи от оковите, като порази убиеца му на място, то как ни се струва – би ли могъл този баща да призове могъщия помощник да стори това? Да убие сина му? Или не би могъл, защото не би могъл да убие бащата в себе си. Не би могъл да се освободи, да се „спаси” от отцеубиеца, защото не може да се „спаси” от отеца, който той е на отцеубиеца.
Има следователно нещо парадоксално вярно в думите, с които първосвещениците и книжниците се подиграват на Христос. Да, Той е спасявал други, но Себе Си „не може” да спаси. Само че, по парадокс, това е аргумент не против, а тъкмо в полза на това, че Христос е Бог, че е Богът на Израиля и на човеците. Тази единствена „немощ”, присъща на всемогъщия Бог е пределното и най-силно свидетелство, че Той и е Богът – Богът на Израиля и на човеците. Тъкмо защото „не може” да престане да им бъде отец, дори когато синовете Му са Неговите убийци, Той и „не може да спаси Себе Си”.
Дори зачертал Го на-Кръст, синът му си остава негов син и Той понася престъплението. Истината, следователно е, че тъкмо защото е Богът, Богът на Израиля – Онзи, Който го е създал, Който си го е „придобил между народите”, Който му е отец – Бог в Христа не може да слезе от Кръста, на който синовете Му са Го приковали. Може единствено да го понесе, както бащата понася всичко от сина, както понася всякакъв син – дори зачерталият се на-кръст от убийството на баща си син. И има само един начин Той да слезе от този кръст: ако приковалият Го там в един миг види това и осъзнае: Той, Той е там, а не тук долу, защото аз си оставам Негов син; оставам си след всичко, което сторих – след като разорих дома Му, след като избих братята си, след като отхвърлих и зачертах на-кръст и Него Самия – аз, зачерталият всичко на-кръст останах зачерталият всичко на-кръст Негов син. И чуе тогава – на теб, който си зачертал на-кръст всичко – и дома си, и братята си и Мен – ти е останало действително само едно единствено нещо: да си зачерталият всичко на-кръст син на баща си. И ето – това последното в Мен зачертава на-кръст всичко, което зачерта – дори Кръста, на който Ме зачерта. И ако го прозреш – още днес, още „днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лук. 23:43).
