По софийските павета прокапа кръв, двама души се самозапалиха от мизерия във Велико Търново и Варна. Вълната от протести, тръгнала от високите сметки за тока, разкри различните си лица по улиците на големите градове. И най-изненадващо Бойко Борисов хвърли оставката на кабинета, с което социалната криза прерасна в политическа.
Изброявам основните събития от последните дни, защото случващото се значително забърза своя ход. Ала все още липсва нужната дистанция, за да можем ясно да се ориентираме в движещите причини.
Нищо не пречи обаче да формулираме някои въпроси. Вече сме във времето на въпросите, а те много често са не по-малко важни от отговорите.
И така: какво се случи? Бунт, революция, подмолна политическа акция или доброволно сдаване на властта? Възелът от социални проблеми и общото обедняване на хората избута на преден план различен набор от интерпретации, съдържащ се в декларациите от двете страни на протестите.
Според протестиращите (без лидери и организационна структура) е поставено началото на демонтирането на цялата политическа система. Настоява се нито една от партиите, участвали през последните 23 години във властта, да не сформира правителство; за гражданско управление чрез кръгли маси по исландски модел (?); за свикване на Велико народно събрание; за 240 мажоритарни депутати; за нов Народен съд; за национализация и ревизия на всички монополи. Вероятно се искат и още много други неща, за които нито аз, нито протестиращите се сещат в момента. С други думи, суверенът-народ (обединен във възгласа „Българи юнаци”) иска безпартиен режим и някаква, неясно каква, но пряка демокрация.
Ясно е само едно: има стаен гняв и натрупано отчаяние.
А как изглеждат нещата през призмата на властта (в оставка)? Според Бойко Борисов правителството не е абдикирало. То само е подало оставка. Но не от страх. Просто защото не иска да се опетни от някоя капка кръв, пролята по софийските павета, нито иска да гледа металните заграждения пред парламента, нито как полицаите, вместо да ловят престъпници, се хабят да овладяват масите. Властта, поясни г-н Борисов, „нито ми е цел, нито имам изгода от нея”. Затова: „хората да определят какво става”.
И те, както стана ясно по-горе, са на път да го сторят.
Подадената оставка обаче поражда редица въпроси. Само ден по-рано, не друг, а Бойко Борисов заяви на пресконференция, че няма да подаде оставка, колкото и това да е изгодно за ГЕРБ, защото последиците ще са катастрофални. И макар през изминалите четири години да сме се нагледали на какво ли не – как вечер правителството на ГЕРБ взема решения, които на сутринта премиерът лично отменя – съмненията избуяват.
Първа възможност: катастрофата вече се е случила. А зад кадър остават обстоятелствата (от финансово или друго естество) принудили Борисов рязко да промени позицията си. Въпрос на време е да ги узнаем – по време на служебното правителство или непосредствено след изборите.
Втора възможност: ГЕРБ жертва правителството си, за да отложи личната катастрофа на партията и на нейния лидер. Сиреч действа в името на дългосрочното оцеляване, ако не на политическата формация, то поне на Бойко Борисов. Най-обезпокояващото в случая е, че втората хипотеза не отменя първата.
Ето защо случващото се не трябва да се мисли само през вълната на народния протест (съпоставима с протестите от януари 2009 и абсолютно несъпоставима с тези от 1997), колкото през непонятното оттегляне на Бойко Борисов, предвид на нарцистичното му срастване с властта.
Какво толкова се случи от неделя насам, откакто любимият на народа премиер спокойно си риташе топка, докато във Варна чупеха стъклата на „Енерго-Про”? Как внезапно Бойко Борисов претърпя толкова странна промяна, сякаш бе подменен? Дотам, че изникнаха двама Бойко-Борисовци. Единият – във вторник по обяд нямаше никакво намерение да подава оставка, определяйки я като катастрофа. Другият – от сряда сутрин – вече поднасяше оставката си като жертва за народното спокойствие.
Тези двама Бойко-Борисовци наистина са трудно съвместими, още повече, че продължават да се реят едновременно като призраци над жълтите павета. Затова през деня привърженици на премиера безутешно го чакат край парламента с цветя, та дано си оттегли оставката. Вечер няколкостотин протестиращи пък продължават на лунна светлина да бродят из центъра на София около опустелите административни сгради, вече не с викове за оставка, а пустосвайки властта по принцип. Сякаш са движени от опасението, че Борисов внезапно може да се върне и в същото време са вътрешно неудовлетворени от неговото отсъствие – сега срещу кого да протестират? Срещу празната сграда на парламента? Срещу опразващите се министерства? Срещу несформирания служебен кабинет? Срещу нерадостната участ да си роден в България?
И като няма с кого да преговарят, а пък не искат и не могат да действат политически (политиката е мръсна дума, а полис няма), тогава какво им остава? Да мерят пеша разстоянието между езерото „Ариана” и парламента, да се разхождат до сградата на „ЧЕЗ” на „Раковски”, която също е на път да се изпразни пред заплахата от разтрогване на договора (с всички възможни искове, които пак ние ще платим), па сетне да се разотидат?
Протестиращите са обзети от политически самота. И тя ще става все по-голяма, колкото и да кънтят възгласите „Българи юнаци”. Защото няма с кого да разговарят, а и едва ли могат да се разберат помежду си.
Опозицията също се е снишила пред напора на народния гняв. Колкото и Сергей Станишев или Лютви Местан да бяха доскоро наперени пред телевизионните камери, никой от тях, нито един народен представител, включително и бабаитите от „Атака” не смее до отиде сред недоволстващите.
Между политически недоволните и политиците няма точки на съприкосновение.
Първите си представят политиката единствено като протест. Без да имат отговор на въпроса: какъв е изходът? Не че не предлагат рецепти за управлението на страната.
Решения те имат и то ясни и прости. Искат „кризата с монополите” да се реши по модела на играта „Монополи” – взимаш ресурси и мощности, ипотекираш ги в банката, дават ти пари, и ги раздаваш на всички. После следва фалит и всичко започва наново.
Не говоря сериозно, разбира се. Но и предложенията за исландски кръгли маси, гръцки комуни или национализация следва да се възприемат с не по-малко чувство за хумор.
Сещам се за една история след 9 септември 1944 г., когато революционните събития изстрелват във висините съвършено неукия Добри Терпешев като министър без портфейл и председател на Върховния стопански съвет. С влизането си във властта той поставил пред „буржоазните финансисти” едно единствено изискване – народът да добрува като му се раздадат пари. Последвало плахото възражение, че хазната е празна. На което бай Добри снизходително им наредил: „Ами, отпечатайте де. Печатницата нали я национализирахме!”.
Така че вървим нанякъде – ако не към национализация, то към предсрочни избори. На които ще гласуват както протестиращи, така и мнозинството от непротестиращи, активистите на големите партии и клиентелите с контролиран или купен вот. После ще пристигнат новите сметки за ток и парно, навярно оскъпени с насрещни искове.
И кой накрая ще плати всичко?
