Начало Идеи Дебати А след МОЧА?
Дебати

А след МОЧА?

Чавдар Гюзелев
21.08.2023
7891
Композиция от Паметника на съветската армия, детайл, фотография Чавдар Гюзелев

Правилното решение е след преместването на МОЧА да се проведе добре организиран международен конкурс, предшестван от публични дебати с участието на експерти.

Какво да се прави в опразнените пространства, след като се сбогуваме със соцпаметниците – със символите на тоталитаризма, на „вечната дружба“, всъщност на вечното ни унизително и коленопреклонно поведение към Русия, което и до днес не губи тягата си, а дори набира ускорение? На мястото на разрушения мавзолей, построен по болшевишкия почин, за да приюти мумията на Георги Димитров, вече 25 години стои празна, ошмулена поляна. На част от нея все пак се осъществява културна инициатива, която предвижда да се инсталират мащабни арт произведения на един артист всяка година, избрани с конкурс, което също буди противоречиви реакции. Но няма и капка архитектурна мисъл, не е организиран и проведен конкурс, никой не знае защо и не се интересува особено настоятелно.

Оказва се, че сме много активни в разрушаването, но в съграждането хич ни няма. Интересно е все пак да припомним, че мавзолеят е построен за 7 дни, а проектът е дело на изтъкнатия архитект Георги Овчаров, арестуван след комунистическия преврат. Много хора, особено в архитектурно-художническите среди, бяха на мнение, че сградата можеше да бъде преобразена и използвана по напълно различен и модерен начин – като галерия, музей, книжарница. Разбира се, това трябваше да стане след обсъждания и задължителен международен конкурс. Аз също съм от тези, които са по-скоро „за“ усвояването и интегрирането на някои, подчертавам, само на някои от соцпостройките и паметниците. Давам си ясна сметка за негативната символика, с която тези обекти са натоварени (самият аз съм от семейство с дядо, осъден от т.нар. „народен съд“), и разбирам, че тя натежава при избора на гражданите да бъдат те демонтирани и заличени, дори като акт на отмъщение и възмездие.

Трудно е след всичко преживяно емоциите да бъдат овладявани хладнокръвно и да се действа рационално и функционално, с мисъл за градската среда. И това е напълно разбираемо, като имаме предвид какви насилия и зверства извършиха комунистите и какъв ненавистен режим успяха да удържат почти половин век, чиито последствия търпим и до днес. Но тези емоционални и спонтанни изблици обикновено водят до не особено добри резултати, защото са на принципа – събаряме, пък после ще му мислим. Оголеното място, на което беше мавзолеят, сега стои напълно безсмислено, ни в клин, ни в ръкав, между знакови сгради, без да е добре аранжирано с някаква растителност например. Засега там не се очертава нещо сериозно като проект, нито има институционално действие, за да се промени и осмисли това място. Липсва и обществен натиск, и заинтересованост за това. А то е от централно значение и важност за града.

След бурните разпри около съдбата на паметника „1300 години България“, друг гигантски проект от 80-те години на НРБ с автор Валентин Старчев бе разрушен, но пак не се сполучи с това, което се появи впоследствие. На неговото място набързо бе скалъпена нескопосна градинка и на нещо като бабунка с цветя бе положен малкият по размер бронзов лъв, дело на скулптора Михаил Михайлов, част от разрушения мемориал на войнишките паметници, който сам по себе си не е гениална творба, а днес стои самотно и нелепо в напълно различна среда и мащаб. Трябва не просто да се повтори старото пространство с мемориалните стели на падналите войници, както настоява една част от софиянци, а да се намери решение, съобразено с наличната обстановка и среда, което е изключително трудно, а според мен граничи с невъзможното, като се има предвид тоталния стилистически разнобой пред огромния НДК. Възстановяването на паметниците, дори в автентичния им вид на това място, ще е поредното недоразумение. Да ги възстановиш във вече напълно променената среда, в близост до мастодонта НДК, смазващ с туловището си всичко наоколо, и то в тяхната неокласицистична стилистика, охотно използвана от италианските фашисти, германските нацисти и съветските сталинисти, е меко казано нелепо. Техен автор е арх. Александър Обретенов, но малцина знаят, че той е член на ЦК на БКП (1962–72), редактор-основател на в. „Народна култура“ и един от пионерите на марксистко-ленинската естетика в България.

Правя това уточнение, защото един от главните аргументи в подкрепа на разрушаването на паметника на Старчев беше именно неговата „соц естетика“. Нареченият с какви ли не обидни епитети паметник отиде в небитието, макар че имаше и нелоши идеи за промяна на вида му и на околното пространство. И едно важно уточнение – за разлика от „паметника  с шпагина“ той не символизираше дружбата и преклонението към Москва, нямаше го заложен този унизителен жест за българите и напълно фалшифицираната история, свързана с паметника, наречен МОЧА. Докато паметникът на съветската армия е построен по друго време – 1954 г., – за да символизира благодарността на българите към вече повторните „освободители“. И до ден днешен русофилите са напълно убедени, че разказите, които са ни набивани десетилетия наред от съветската, а после и от руската пропаганда, са самата истина и нищо на света не би ги разубедило, че те са фалшификат. Че както Русия ни е избавила от „турско робство“, така ни била избавила и от „фашистко иго“, повтарят неуморно те. Колкото и безумно да звучи това, голяма част от днешните русофило-путинофили, парламентарно представени от „Възраждане“ и  БСП, чакат третото освобождение… от „робската ни зависимост“ от ЕС. В техните представи не съществуват думите „окупация“ и „преврат“. Те и до днес не могат да приемат, че болшевизмът и комунизмът, стоварени у нас от СССР, са голямото зло, в което България бе потопена за 45 години.

Най-малкото заради това този паметник трябва да бъде преместен в музей, където ще намери логичното си място. А и той не е костница, макар с наратива за „съветските войници, отдали живота си за свободата ни“, да се спекулира непрекъснато. Наблягам на думата „преместен“, а не разрушен, както дълги години настоява една немалка част от обществото ни с крайни антикомунистически убеждения, която не иска и да чуе за евентуалната „художествена стойност“ на скулптурните композиции. Още повече че преди време излезе писмо и от един от авторите на паметника, проф. Любомир Далчев, в което той сам я отрича. Запознатите с тези спорове помнят, че решение за премахването на този монумент бе взето от Столичния общински съвет още през 1993 г. Но тогава все още не съществуваше музей на социалистическото изкуство и нямаше никаква идея къде ПСА да бъде преместен.

Някъде от онези години датира и моето предложение всички соцскулптури да бъдат преместени в парк „Марица“ в Димитровград. С радост разбрах, че и други са стигнали до това предложение и дори се е работило по този проект, за съжаление, потънал в административната забрава. Спомням си как още през 1992 г. в разговор с художника Киро Мавров, светла му памет, разпалено обяснявах колко страхотно би било скулптурните композиции на ПСА да бъдат боядисани в искрящи цветове, нещо като диалог с гръко-римските статуи, отдавна загубили колорита си.

Това бе съзнателен подтик за осмиване и принизяване на смазващия ни дълги години паметник и на неговата фалшифицирана история. По-късно това бе осъществено частично, като някои от скулптурните групи бяха не само оцветявани, но и превърнати в комиксови герои, а сетне боядисвани в розово, жълто-синьо. Имаше дори една идея на Deconstruction от паметника да се печели, той да бъде превърнат в туристическа забележителност с асансьор до съветския войник с „шпагина“, а в основата на паметника да има музей на комунистическите престъпления.

Признавам, че тези акции и идеи ми харесваха. Смятах, че този паметник на срама заслужава тези интервенции, тъй като те по някакъв начин допринасят за неговото десакрализиране дори в очите на крайните русофили. Искаше ми се МОЧА да остане на мястото си, за да продължава да понася атаки по себе си и да се превърне в една своеобразна атракция. Но руското посолство умело започна да манипулира и да извлича ползи от конфронтацията около ПСА, на което наистина трябва да се сложи край.

Ето защо сега е много важно да обсъдим и кажем какво ще се появи след МОЧА? Пак ли ще оставим едно неугледно и разкаляно място, и ще чакаме години, за да вземем решение? Най-силно се чуват гласовете на онези, които искат и настояват на опразненото място да се появи нов паметник. Правят се предложения за велики канове и царе, чертаят се със замах планове. Мисля, че София, а и България е осеяна с твърде много некадърни паметници и паметничета, като през последните десетилетия тази тенденция се усили неимоверно. Мисля, че за известно време трябва да си отдъхнем от „памет“. Едни искат на това място да има опера, други мечтаят за непостроения от Фердинанд грандомански дворец, трети бленуват други импозантни сгради.

Правилното решение е след преместването на МОЧА да се проведе добре организиран международен конкурс, предшестван от публични дебати с участието на експерти. Иначе ще стане както всеки път досега – ще имаме поредното неуредено и мърляво пространство. 

Чавдар Гюзелев е роден през 1961 г. Завършва Художествената академия в София. Живее седем години в Италия, където работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн. Сътрудничи за списания като Vogue, Мах, Vanity и др. Връща се в България, където продължава да работи като графичен дизайнер и сценограф. Номиниран е многократно и печели някои от престижните театрални награди. Преподава графичен дизайн в НБУ. Има редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Автор на дизайна и визуалната концепция на сп. Култура

Фотография на главната страница Чавдар Гюзелев

Чавдар Гюзелев
21.08.2023

Свързани статии