Начало Идеи Актуално А ти какво предлагаш, как може да стане?
Актуално

А ти какво предлагаш, как може да стане?

1351

Не е за вярване, но отново предстоят предсрочни избори. На всички темата е дотегнала и сякаш нито има какво повече да се каже, нито има какво повече да се направи. Избирателната активност намаляваше през последните години и очакванията са да пада още. Избраниците ще се ползват с незначителна част от електоралното одобрение още при встъпването си в длъжност. А като се захванат с управлението, ще загубят и малкото, което са спечелили по време на предизборната кампания, напомпана с обещания и агресивни внушения за вина, мъст и финална разплата.

Като казахме кампания… Не е необходимо да разбираш от реклама, за да ти е ясно, че ПП-ДБ похарчиха милиони за агитация. Милиони, за да бъдат лансирани послания, които са неверни – вече е доказано. „Ще управляваме самостоятелно – целият народ ни подкрепя“ – невярно. „Ще направим коалиция на почтените с БСП, Слави, други ренегати, НПО-та“ – невярно. „Никога няма да управляваме с ГЕРБ и ДПС“ – невярно. Похарчените напусто пари трябва по един или друг начин да се връщат, което ще рече, че и „нулева толерантност към корупцията“ не е вярна, защото само с корупция може да се компенсира разточителството и да се извлекат определени ползи от провалените опити за управление.

Политическият им противник, ГЕРБ-СДС, също употреби сериозен ресурс да отговаря на атаките с контраатаки. Видимата за всички корупция на управленското статукво трябваше да бъде скрита зад още по-тежки обвинения в корупция, отправени към алтернативата. Периодите на управление от страна на така наречените „добри сили“ дадоха достатъчно основания за упреци и опасения, че промяната не е към по-хубаво, а само заменя субектите на злоупотребата. Обектът на злоупотребата си остава един и същ – българските граждани. Освен в реципрочна корумпираност, новите политици по върховете на властта бяха упреквани и в некомпетентност или направо некадърност.

За циниците забавно, а за романтиците разочароващо беше съюзяването на враждуващите лагери. След тонове кал, хвърлени един по друг, враговете се захванаха с почистването като в детската песничка по текст на Калина Малина:

Хей ръчички, хей ги две –
те ме слушкат най-добре:
едната мие другата,
а пък двете – лицето.

Двете ръчички са ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС, лицето най-вероятно е Пеевски, а този, когото „слушкат най-добре“, остава неназован, но може да се допусне, че е алегорична фигура, представляваща взаимния интерес, различен от обществения.

Да се хванем за ръце,
да направим колелце.
Трака-трака тракалце –
ти си нашето хорце.

И като си се схванал на хорото, трябва да го играеш, а който се пусне и развали хармоничното впечатление, ще бъде наказан, че пак е върнал кризата. Затова всеки казва, че другият се е пуснал пръв, а до вчера едните късаха ризи и крещяха, че такова хоро с тяхно участие е абсолютно невъзможно. 

Шегата настрана, но зад парадоксалната „сглобка“ стоеше неумолима политическа логика, защото реалното състояние на нагласите у електората не отговаряше на конфронтацията, подклаждана от борците за пренареждане на властовите позиции и преразпределяне на сферите на влияние. За разумните хора с известен житейски опит беше ясно, че пропагандата рисува изкривена картина, която рано или късно ще бъде коригирана от самия живот. Лидерите и пиарите (в това число някои пристрастни журналисти и анализатори) могат да измислят най-различни подходи за въздействие върху човешките фрустрации и да спекулират със склонността към утопични залитания, но в крайна сметка се стига до това, което е.

Иска ни се да се надяваме, че някои уроци са научени и в предстоящата кампания ще ни бъдат спестени глупостите. Наричаме ги милостиво така, защото не бихме искали да ги определяме по-специфично с термините на грозната демагогия и нарушаването на закона с компромати и откровени лъжи. Нанесените обществени вреди по тази линия, дискредитиращи докрай идеята за почтеност и справедливост, са тежък политически грях. Дано престъпените етически граници и клетви от всички страни не доведат до ново настървение и неподозирано безочие, а до политическа мъдрост и лично смирение.

Но за каква мъдрост да говорим, при положение че нищо не е наред? Политически активните хора се чувстват предадени и единственото им утешение е не смирението, а апатичното отвръщение или пасивното безразличие.

На този въпрос можем да се опитаме да отговорим, отговаряйки и на един друг, който много често се задава, когато някой отправи критика – а ти какво предлагаш, как може да стане?

Може да стане така:

Ако либералната демокрация с нейния правов ред е общественото устройство, към което се стремим, то нека се откажем от политическите ходове, създаващи масови психози – такива например са „всенародните въстания“, които се завърнаха като отчаяно манипулативен анахронизъм преди няколко години. Колективните внушения са точно обратното на основната либерално-демократична ценност – индивидуалната свобода и отговорност. Повдигането на протестна вълна̀ с цел изпълнение на определена политическа задача е инструмент, с който може да се постигне нечие облагодетелстване, но не и установяване на регламент, в който всеки доказва себе си с реални постижения, отговаря за действията си и получава заслуженото. Историята дава достатъчно примери, в които идеологии, поразяващи съзнанието на големи групи хора с концепции и обещания за щастлив живот, водят до нещастие – колективно и лично. Без съмнение този, който е тръгнал да оправя света, загърбвайки човешките реалности и изискванията на собствената си съвест, с претекста, че се е ангажирал с по-възвишена кауза, е докарал и на света, и на себе си само беди.  

В конкретен политически план казаното по-горе означава, че е добре да се разчита на същинския демократичен рефлекс, с който избирателите отсяват доброто от злото. Да ги подценяваш и да смяташ, че трябва да ги лъжеш, за да победиш лъжата, с която противниците ти си служат, за да събират повече гласове, е абсурдно. Или пък и ти си най-обикновен лъжец. Много по-целесъобразно е да не криеш трудностите, принудителните ограничения и компромисите. Да разбираш, приемаш и огласяваш неизбежната нечистотия, присъща на публичната среда, и да знаеш, че и ти не си светец. Това е пътят, по който се осъзнават действителните принципи на индивидуалната свобода и отговорност, а правовият ред е резултат от тази осъзнатост. Във всеки друг случай той е само лозунг, зад който се злоупотребява. Да се твърди, че такъв път е прекалено дълъг за извървяване, защото „лошите“ не спират да пречат и затова е наложително да се правят революционни политически лупинги и да се дрънкат празни приказки, е оправдание за користни постъпки или обявяване на фактическа капитулация.

За да се провери валидността на един подход, някой трябва да го пробва през достатъчно за изследването време. У нас бързо се казва „видя ли, че не става“ и се почва „ала-бала“ по всички фронтове. Демонстрира се радикална непримиримост към корупцията, докато всъщност се създава идеалната почва за нейното съществуване – замъглени от пропаганда умове, обединени не от естествена необходимост, а от утопична обсесия. 

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии