Не е за вярване, но отново предстоят предсрочни избори. На всички темата е дотегнала и сякаш нито има какво повече да се каже, нито има какво повече да се направи. Избирателната активност намаляваше през последните години и очакванията са да пада още. Избраниците ще се ползват с незначителна част от електоралното одобрение още при встъпването си в длъжност. А като се захванат с управлението, ще загубят и малкото, което са спечелили по време на предизборната кампания, напомпана с обещания и агресивни внушения за вина, мъст и финална разплата.

Като казахме кампания… Не е необходимо да разбираш от реклама, за да ти е ясно, че ПП-ДБ похарчиха милиони за агитация. Милиони, за да бъдат лансирани послания, които са неверни – вече е доказано. „Ще управляваме самостоятелно – целият народ ни подкрепя“ – невярно. „Ще направим коалиция на почтените с БСП, Слави, други ренегати, НПО-та“ – невярно. „Никога няма да управляваме с ГЕРБ и ДПС“ – невярно. Похарчените напусто пари трябва по един или друг начин да се връщат, което ще рече, че и „нулева толерантност към корупцията“ не е вярна, защото само с корупция може да се компенсира разточителството и да се извлекат определени ползи от провалените опити за управление.

Политическият им противник, ГЕРБ-СДС, също употреби сериозен ресурс да отговаря на атаките с контраатаки. Видимата за всички корупция на управленското статукво трябваше да бъде скрита зад още по-тежки обвинения в корупция, отправени към алтернативата. Периодите на управление от страна на така наречените „добри сили“ дадоха достатъчно основания за упреци и опасения, че промяната не е към по-хубаво, а само заменя субектите на злоупотребата. Обектът на злоупотребата си остава един и същ – българските граждани. Освен в реципрочна корумпираност, новите политици по върховете на властта бяха упреквани и в некомпетентност или направо некадърност.

За циниците забавно, а за романтиците разочароващо беше съюзяването на враждуващите лагери. След тонове кал, хвърлени един по друг, враговете се захванаха с почистването като в детската песничка по текст на Калина Малина:

Хей ръчички, хей ги две –
те ме слушкат най-добре:
едната мие другата,
а пък двете – лицето.

Двете ръчички са ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС, лицето най-вероятно е Пеевски, а този, когото „слушкат най-добре“, остава неназован, но може да се допусне, че е алегорична фигура, представляваща взаимния интерес, различен от обществения.

Да се хванем за ръце,
да направим колелце.
Трака-трака тракалце –
ти си нашето хорце.

И като си се схванал на хорото, трябва да го играеш, а който се пусне и развали хармоничното впечатление, ще бъде наказан, че пак е върнал кризата. Затова всеки казва, че другият се е пуснал пръв, а до вчера едните късаха ризи и крещяха, че такова хоро с тяхно участие е абсолютно невъзможно. 

Шегата настрана, но зад парадоксалната „сглобка“ стоеше неумолима политическа логика, защото реалното състояние на нагласите у електората не отговаряше на конфронтацията, подклаждана от борците за пренареждане на властовите позиции и преразпределяне на сферите на влияние. За разумните хора с известен житейски опит беше ясно, че пропагандата рисува изкривена картина, която рано или късно ще бъде коригирана от самия живот. Лидерите и пиарите (в това число някои пристрастни журналисти и анализатори) могат да измислят най-различни подходи за въздействие върху човешките фрустрации и да спекулират със склонността към утопични залитания, но в крайна сметка се стига до това, което е.

Иска ни се да се надяваме, че някои уроци са научени и в предстоящата кампания ще ни бъдат спестени глупостите. Наричаме ги милостиво така, защото не бихме искали да ги определяме по-специфично с термините на грозната демагогия и нарушаването на закона с компромати и откровени лъжи. Нанесените обществени вреди по тази линия, дискредитиращи докрай идеята за почтеност и справедливост, са тежък политически грях. Дано престъпените етически граници и клетви от всички страни не доведат до ново настървение и неподозирано безочие, а до политическа мъдрост и лично смирение.

Но за каква мъдрост да говорим, при положение че нищо не е наред? Политически активните хора се чувстват предадени и единственото им утешение е не смирението, а апатичното отвръщение или пасивното безразличие.

На този въпрос можем да се опитаме да отговорим, отговаряйки и на един друг, който много често се задава, когато някой отправи критика – а ти какво предлагаш, как може да стане?

Може да стане така:

Ако либералната демокрация с нейния правов ред е общественото устройство, към което се стремим, то нека се откажем от политическите ходове, създаващи масови психози – такива например са „всенародните въстания“, които се завърнаха като отчаяно манипулативен анахронизъм преди няколко години. Колективните внушения са точно обратното на основната либерално-демократична ценност – индивидуалната свобода и отговорност. Повдигането на протестна вълна̀ с цел изпълнение на определена политическа задача е инструмент, с който може да се постигне нечие облагодетелстване, но не и установяване на регламент, в който всеки доказва себе си с реални постижения, отговаря за действията си и получава заслуженото. Историята дава достатъчно примери, в които идеологии, поразяващи съзнанието на големи групи хора с концепции и обещания за щастлив живот, водят до нещастие – колективно и лично. Без съмнение този, който е тръгнал да оправя света, загърбвайки човешките реалности и изискванията на собствената си съвест, с претекста, че се е ангажирал с по-възвишена кауза, е докарал и на света, и на себе си само беди.  

В конкретен политически план казаното по-горе означава, че е добре да се разчита на същинския демократичен рефлекс, с който избирателите отсяват доброто от злото. Да ги подценяваш и да смяташ, че трябва да ги лъжеш, за да победиш лъжата, с която противниците ти си служат, за да събират повече гласове, е абсурдно. Или пък и ти си най-обикновен лъжец. Много по-целесъобразно е да не криеш трудностите, принудителните ограничения и компромисите. Да разбираш, приемаш и огласяваш неизбежната нечистотия, присъща на публичната среда, и да знаеш, че и ти не си светец. Това е пътят, по който се осъзнават действителните принципи на индивидуалната свобода и отговорност, а правовият ред е резултат от тази осъзнатост. Във всеки друг случай той е само лозунг, зад който се злоупотребява. Да се твърди, че такъв път е прекалено дълъг за извървяване, защото „лошите“ не спират да пречат и затова е наложително да се правят революционни политически лупинги и да се дрънкат празни приказки, е оправдание за користни постъпки или обявяване на фактическа капитулация.

За да се провери валидността на един подход, някой трябва да го пробва през достатъчно за изследването време. У нас бързо се казва „видя ли, че не става“ и се почва „ала-бала“ по всички фронтове. Демонстрира се радикална непримиримост към корупцията, докато всъщност се създава идеалната почва за нейното съществуване – замъглени от пропаганда умове, обединени не от естествена необходимост, а от утопична обсесия.