Начало Идеи Гледна точка А ти не питай
Гледна точка

А ти не питай

3472

Двамата чакаха гости. Разбираше се по това, че дядото се беше обръснал гладко, а бабата си беше вързала на врата цикламено шалче. Дядото се повъртя, повъртя и отиде да сипе на кокошките. Върна се с окалян панталон. Бабата се наведе да го изчисти, но той я отпъди с ръка:

– Не се халосвай. Да не съм ерген.

Най-сетне отвън на улицата спря кола. Снахата влезе първа в двора, тя носеше козунаците, които беше купила от специална пекарна в София. Синът носеше чантите с багажа. Най-отзад беше Тихомир.

– Колко е порасъл – каза бабата. – Станал е голям мъж. На колко стана?

– На три години и осем месеца – каза снахата.

Тихомир изчака търпеливо да минат прегръдките и целувките. После отиде при дядо си и каза:

– Може ли да видя малката бака?

Бяха му казали, че дядо му е взел едно агънце.

– Може, дядо – каза дядото. – Хайде.

Двамата отидоха до дама, дядото откачи дървената вратичка, влезе вътре и след малко избута навън агънцето. То беше бяло, с дълги крачета и възлести коленца. Веднага подскочи, усука се на осморка и се приземи във вършините. Разпиля ги, изскочи оттам и хукна по тревата.

– Беладжийо, ела тук – викаше дядото и се правеше, че го гони.

Но Тихомир наистина хукна след него. Агънцето го поизгледа, видя че е малък човек и не е опасен и се остави почти да го стигне. И сетне отново хукна да бяга.

Дядото влезе в къщата, посоли един комат с хляб и пак излезе навън. Отиде при Тихомир, който се беше изпотил от търчането и каза:

– Чакай, дядо, няма да стане така.

Седна тежко на един пън, извади хляба и почна да мами агънцето. То отиде при него и започна да хрупа коричката на хляба от ръката на дядото. И Тихомир се приближи и го прегърна през главата. Агънцето го изгледа изпод око, но не се дръпна.

До вечерта двамата станаха първи приятели.

На другата сутрин, когато Тихомир се събуди, майка му и баща му му казаха, че ще го разходят с колата до близкото градче, където имало лунапарк с въртележки. Тихомир се зарадва.

Върнаха се чак към три. Измиха се и седнаха на масата. Бабата извади тавата от фурната. Мъжете си сипаха ракия. Дядото изпи една след друга две чашки и бабата го изгледа строго като фелдфебел.

Снахата разказа подробно за лунапарка. Било много хубаво. Имало един маймун, голям като човек, който гонел хората и те бягали и се смеели. Таткото стрелял на стрелбището и спечелил отварачка за бира. А Тихомир се качил на въртележката. Не на голямата, където хората пищели, а на малката – с патето, кончето и лъвчето.

Когато се нахраниха, Тихомир ги изчака да се разприказват и се изсули от стола. Излезе през отворената врата на терасата, слезе по стълбите и тръгна към дама. Дървената вратичка беше по-висока от него, но през една пролука между дъските той успя да разгледа вътре. Никъде не видя агънцето. Обърна се и видя, че към него върви забързан дядо му.

Дядо му седна тежко на пъна и Тихомир отиде при него.

– Дядо, къде е малката бакичка? – попита той.

Дядо му започна да чисти панталона си. Сетне изведнъж вдигна глава и го погледна право в очите.

– А ти не питай – каза той.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора