Бяхме нещо като колеги. Тука виждаш какво е – порутено, халета, складове, огради… Диво. Пустош. Аз взел-дал, на шейсет години, коленете ме въртят, ръцете ми като тестени. За нищо не ставам. Да напаля печицата и да се опъна на кревата – само за това. Вардех едно складче на Кинематографията, натрупани кутии със стари филми. От кого да ги вардя, от мишките. Колкото да се каже, че има човек. Той беше през една врата. И той нещо вардеше, ама какво, виж, това не мога да ти кажа. И той като мен – напалил печицата, чете си нещо на масата или си меси глината, нали беше ваятел. Правеше много хубави фигурки на герои от детските книжки. Малката русалка, Мечо Пух, Маугли. И онази, пантерата, как ѝ беше името. Сега, верно че си попийваше, и мен черпеше, пък когато аз имах, и аз го черпех, то иначе не може. В нашата, вардиянската работа, ако оставиш душата да самотува, тя ще се сплеска. Трябва малко да я съживиш, да я разшириш, като акордеон. Но всичко беше в рамки. Кротичко ей така. Като дойде привечер на работа, веднага ще се обади: дядо Евлогие, как си? Ще донесе дръвца за печката, аз ще му капна в чашата, ще си похортуваме. После отиваше в стаичката на неговото складче, уж да работи, да си вае глината, но когато съм прескачал да го видя, повече лежеше с ръце под главата и слушаше музика. Беше си донесъл един голям транзистор, много музика слушаше.
Викаше, дядо Евлогие, за какво я учих тази Академия, като животът не ме иска. Чеп за зеле не става от мене. Викам му, не е то така, ще изтече мътната вода, само търпение трябва да имаш. Само че какво търпение у млад човек.
Беше мъж два метра висок, виждал съм го две торби цимент да носи на раменете си и да си пафка цигарата. От нищо не го беше страх. И както го гледаш такъв, като види някое малко котенце, ще клекне и ще започне да го гали.
И ето какво стана. Чул през нощта някакъв шум, отворил вратата, огледал се, ослушал се. И видял, някакъв човек прехвърля нещо през оградата. Изтичал, хванал го. Оня – като дете пред него. Обърсал му един по врата, вкарал го в стаичката си. Какво правиш ти бе? Ами, хъката-мъката. Обърсал му още един. Турил го да седне на масата. И му казал: така, както ме гледаш, мога да направя три неща. Да те спукам от бой. Да извикам полицията. Или да те пусна. Оня треперел, сополът му тече и той само го бърше с ръкава. Я пийни една чашка, малко да се вземеш в ръце. Сипал му и оня я изпил. И на себе си сипал. Обещаваш ли това да ти е за последен път? Обещавам, бате. Пак сипал. Нарязал и салам на един вестник. Какво обещаваш? Това да ми е за последен път. А така!
Минало така известно време, разговорили се. После, като че ли от топлото и от ракийката, задрямал. И оня да вземе ножа от масата и да го мушне в корема.
Аз чух един вик, станах, надникнах. Вратата му отворена. Отидох при него, гледам, седи на леглото, сгънат на две и се държи за корема. Какво стана бе? Той си отлепи ръката от корема, вдигна я, гледам, тя цялата в кръв.
Разказва ми какво е станало, ама по едно време млъкна. Гледам, и одеялото на леглото напоено цялото. Черно.
Тръгнах да търся хора, телефон. Не знам колко вървях в тъмното, уморих се, запъхтях се. Накрая видях едно такси, махам му. Човекът излезе разбран, спря. Описах му на две-на три работата. И тръгнах обратно.
Като влязох в стаичката му, той беше свършил.
След някое време дойде полицията. Разпити, следователи. Другия така и не знам дали го хванаха.
Като махнаха полицейската лента пред складчето му, един ден гледам вратата полуотворена. Пристъпих натам, огледах се, надникнах. Вътре студено, леглото по пружина. А на масата стоят фигурките му, сбутани в единия ъгъл. И ги прибрах. Малката русалка, Мечо Пух, Маугли. И онази, пантерата, как ѝ беше името.
