Като истинска жена нейната героиня е чужда на нарцисизма, защото любовта ѝ е отношение между двама, зависимост, желана и очаквана, доброволно приета. И тази зависимост е необяснима за неспособните да я изпитат, както е необяснима вярата за невярващите в Бога.

Появата на Eлисавета Багряна в последната книжка на “Златорог” през 1922 г. е знаменателна. Като литературно събитие напомня появата на П. К. Яворов в “Мисъл” през 1900 г. Но за разлика от “събитието Яворов”, метеорно изгряло за изпепеляващ живот, “събитието Багряна” бележи дълголетна звездна парабола в историята на българската литература. Категориите внезапност и мигновение не подхождат като сравнения за нейното плавно начало, самоуверено развитие и тих самовглъбен заник на столетница, надживяла много близки и любими, много приятели и връстници. Едно около петгодишно познанство и приятелство с Вл. Василев предхожда нейното сътрудничество в списанието. За пръв път името Багряна в “Златорог” се появява през 1922 г. под стихотворния цикъл “Юг” (3, 9). И тя, подобно на Яворов, припознава себе си в измисления от редактора псевдоним, който се превръща в нейна същностна творческа легитимация, в име, обхватно назоваващо я, озвучаващо събирателно нейната зряла жизненост, мъдра овладяност и уравновесеност.

Оценките за нейната поезия и за мястото ѝ в българската литература, многократно изречени, се свързват преди всичко с прозвучалите в стиховете ѝ нови лирически интонации и поетически открития, с разкрепостяването на българската женственост, но и с конкретната жена, заявила дръзко своята личност, дарбата си и готовността да следва себе си, своята съдба със съзнанието за трудност, обреченост и отговорност.

Почти през цялата 1921 г., докато Елисавета Белчева под няколко псевдонима печата стихове във “Вестник на жената”, Вл. Василев следи и наблюдава нейните изяви. “Той ме потърси. Не зная дали изобщо бих започнала да печатам в “Златорог”, ако не ме бе поканил Владо. Ние се познавахме от Кюстендил. Той следил писанията ми във “Вестник на жената”.^[1]

Псевдонимът Багряна, оказал се толкова удачен, е хрумване на главния редактор, за да я отличи още в дебюта ѝ в списанието от другата поетеса със същата фамилия – Мара Белчева. С това име тя поставя ново начало в творческото си развитие,  отърсвайки се категорично от предишни авторитети и влияния. Защото стихотворенията от “Вестник на жената”, подсказващи таланта ѝ, са силно повлияни от символизма и предходни лирически езици.

Атмосферата на “Златорог” и гальовното отношение на главния редактор към таланта ѝ са силна мотивация за поетесата да задраска и забрави писаното преди това, за да бъде на равнището на очакванията от нея, за да не изневери на своя силен старт в списанието. Страниците на “Златорог” отглеждат в продължение на пет-шест години първата ѝ книга “Вечната и святата”, която излиза през 1927 г. и също е обгледана от вещото и предано око на Вл. Василев, който покровителства, но и изисква непрекъснато от своите сътрудници и особено от любимците си, сред които на едно от първите места е Багряна. След цикъла “Юг”, който съдържа емблематичното ѝ стихотворение “Амазонка” (другите две са “Юг” и “Песен на предачките”), поетесата се нарежда веднага сред фаворизираните (в най-добрия смисъл на думата) автори на списанието. Тук тя печата и стихотворение за Христо Ботев, по повод 50 години от смъртта му (7, 5-6).

В годината на дебюта ѝ в “Златорог” във “Вестник на жената” (21 окт. 1922) излиза и първата рецензия, посветена на нейното ярко открояващо се поетическо присъствие. Написана е от Константин Константинов, който разглежда публикациите ѝ във вестника като достатъчно солидна заявка за подготовка на първа книга. Но Е. Белчева, която вече е Багряна, “не се поддава на изкушението”. Очевидно нейната самовзискателност и вслушването ѝ в лекия критичен намек на ценител като К. Константинов за влияние на символизма върху поетиката ѝ са били основателна причина да не избързва с книга.

Златорожкият период на Багряна продължава 21 години. Числото 21 е “ключово” в съдбата ѝ, както отбелязват Блага Димитрова и Йордан Василев. През тези години, освен “Вечната и святата”, в две последователни издания (1927 и 1929), през интервал от 5-6 години излизат и книгите ѝ “Звезда на моряка” (1931) и “Сърце човешко” (1936). В периода на “Златорог” се появява и пиесата ѝ “Госпожата” (1938) в съавторство с Матвей Вълев. Появява се и първата ѝ сбирка за деца “Търкулната годинка” (1931).

Дълголетието на Багряна е увенчано от всеобщо и несекващо през годините признание, популярност и много приятели и читатели далеч отвъд границите и на страната, и на езика, и заедно с това животът не ѝ спестява нищо от своите болки и горчивини – болести, загуби, смърт на любими и близки, лични и общи катаклизми, обществени упреци, клюки и клевети. През всичко тя преминава с достолепието и с мъдрата уравновесеност на избраница, недосегаема сякаш за лошото и болките, за низостите и за хулите на хорската мълва.

Между всички поети, сътрудници на “Златорог”, Багряна е на първо място по броя на стихотворните си публикации, общо 30 за периода от дебютната си 1922 г. до последната за списанието 1943 година. Това е почти цялата или по-голямата и по-съществена част от нейната лирика, писана по протежение на тези 20 години от живота ѝ^[2]. Тя включва следните лирически цикли и стихотворения: “Юг” (3, 10), “Песни” (4, 3; 4, 8), “Гергьовден” (5, 5), “Вечната и святата” (6, 1), “Ден Божий” (6, 7), “Бретан” (7, 1), “За 50-годишнината от Ботевата смърт” (7, 5-6), “Безумие” и „Мъдрост” (7, 9), “Дни” (8, 4), “Камбаните на Света София” (9, 2-3), „Като дете, което…” (9, 5-6), “От двата бряга” (10, 4), “Песни за Венеция” (11, 1), „Стихотворения” (11, 4), “Звезда на моряка” (12, 2), “Сезони” (13, 1), “Сантиментална хроника” (14, 1), “Вечери във Викърче” (14, 10), “Пенелопа на ХХ век” (15, 8), “Expresse d’Orient” (16, 3), „Кораби” (16, 7), “Сеизмограф на сърцето” (17, 1), “Планини” (18, 8), “Парашут” (19, 2), “Големият цирк” (21, 2), “Сребърен бряг” (22, 1), “Някой ден” (23, 3), “Без вест” (23, 5), “Мост” (24, 1).

За тези 21 години поетесата преживява своеобразна творческа еволюция. Прави своите открития на много равнища в поетическото изкуство, усвоява опитности и проправя свои пътища в българската поезия. Дори само изброяването на заглавията извиква вече исторически утвърдената представа за онази особено ценна част от творчеството ѝ, в което всяко отделно заглавие легитимира цялото. Всеки стих и всеки цикъл от поезията на Багряна в този период е знак, оставен от “сеизмографа на сърцето”, т.е. знак от движението – прескачащо, прекрачващо, прелитащо, рядко заобикалящо, винаги преодоляващо препятствията по начертания от съдбата път; едно саморазрушително-самоизграждащо се личностно битие, отхвърлящо конвенциите, защото носи свои, изживяващо се в синтезирано време, в мигове на размисли и екстази, бягащо успешно от рутината на всекидневието. “Колко много е необходимо да преживееш и от всичко това да напишеш един стих”; или: “…живеех така, както съдбата ми беше наредила”, споделя в годините на равносметка поетесата.^[3]

Следвайки пътя на своята дарба и емоционално наситената си съдба, Багряна не загубва душевното си равновесие, чувството си за мярка и здравия си разум в буквалния, общоприетия и етичния смисъл на тези понятия. Тя умее да поема рискове, но с предварителното знание за очакващото я, с вяра и надежди, но без илюзии. Това са съществени дилеми и конфликти в творчеството ѝ, характеризиращи неговия драматизъм, в който греховност и святост са еднозначно назовани, но и по християнски противопоставени. Защото само в привлекателно лъжовния свят на изкуството те придобиват подвеждаща и опасна многозначност.

Любовта – религия, в поезията на Багряна не идва, за да измести онази християнска религиозност, която е първоначалната светогледна основа на нейното личностно формиране и поетическо творчество. Стихът “аз обичам самата любов” обожествява любовта, извежда я от конкретиката на чувственото, на сетивното и дори на духовното обвързване, за да я превърне в нещо трето – самостоятелно и независимо от отношения и обстоятелства. Евангелското изречение “Бог е Любов” в нейната лирика прозвучава с тъждественото “Любовта е Бог”. Тя възприема и мисли любовта като религия, като перманентно екстазно състояние, обсебило цялото ѝ същество – с всичката съдбовност, обреченост, радост, ликуване и страдание. Лирическата героиня на Багряна е сякаш винаги готова да страда в името на любовта. “Вечна и свята” е не самата тя, а нейното въплъщение и реализацията ѝ в любовта – животът, който любовта формира и оставя след себе си. И пустотата, и самотата, които също често я следват. За Багряна любовта не е просто отношение между двама, тя е молитвено състояние, смисъл на съществуването, дар от Бога. Първото издание на “Вечната и святата” се открива с едно стихотворение, което е отпаднало в по-късните издания и което много точно описва това религиозно-екстазно състояние на нейната лирическа героиня – “Вихри”:

Ранна пролет бурна,
летни дни нелепи –
тежки, непроменни.
Видиш ли през мене
сребърната урна?
Скъпоценна пепел,
в нея аз съм скрила –
мъничък покойник –
О, сърцето младо
на безумна клада
нявга изгорила…
Затова аз пея
песни упокойни
всяка Божа вечер –
три години вече.
Затова елея
в моето кандило
нивга не загасва.
Затова в неделя
с черно се опасвам
и лице прикрила,
и очи навела,
кротко пред олтара
поменика слагам
и в молитва блага
поклони аз струвам
и светците стари
ред по ред целувам.

Поезията на Багряна не е поезия на освободената и еманципирана женственост, както често бива определяна, тъкмо поради религиозното чувство и чувството за грях, което често изповядва поетесата. Образът на нейната героиня е многоизмерен – тя е амазонка, вечна и свята, дева и майка, любима и изоставена, самото въплъщение на женското и женственото в неговото проблематизирано съществуване и битие. Като истинска жена нейната героиня е чужда на нарцисизма, защото любовта ѝ е отношение между двама, зависимост, желана и очаквана, доброволно приета. Мъжът е Ангел и Изкусител, тя е готова да му се подчини, както “на Исуса Магдалина”. И тази зависимост е необяснима за неспособните да я изпитат, както е необяснима вярата за невярващите в Бога. Тази зависимост, изостряща сетивата, обогатяваща опита, основаваща се на безпрекословната преданост към другия до теб, е особено състояние на духа, на вътрешния свят, съчетаващо сила и безсилие, опора и безпомощност, мъдрост и безумие. Багряна раздипля тези фатални за пътя на душата, на човешката съдба любовни състояния на радост, мъка, страдание и екстаз, еманципирайки женското, без да го противопоставя на мъжкото. В нейната поезия женското и мъжкото са просто естествено равнопоставени, еднакво зависими от любовта.

Лирическите изяви на поетесата в списанието са доказателство, че яркото женско присъствие в българската поезия, затъмнило предшественички и съвременнички, осветило неприпознати до този момент черти в характера на българката, вече е факт, основополагащ и респектиращ.

Мнозина критици подчертават факта, че редакторът на списанието не излиза с рецензия за първата книга на Елисавета Багряна. Оставя я на реакциите на другите критици и читатели. Той обаче плътно застава до нея с появата на втората ѝ книга “Звезда на моряка”, в която Багряна е доста различна. В обширната си рецензия той съпоставя и разглежда двете ѝ книги. Това е по-скоро портретна статия за поетесата, отколкото рецензия, отбелязваща появата на следваща книга. Текстът на Вл. Василев насочва към определено четене и разбиране на Багряна, към правото ѝ да се променя и да търси други думи и форми на лирическо изразяване. Връзката между двете книги е посочена още в първите изречения: “Багряна продължава поетическия си дневник… Дава само онова, което става в живота ѝ, събития, които действително са се случили – своята съдба. Тя следва главоломните ѝ стъпки.” Поезията на Багряна е поставена в контекста на традицията и на съвременните тенденции в развитието на българската поезия. Тя е връщане на поезията към реалността, но и то е белязано от “вечния елемент на жената”. Нейните “нови слова на любовта” са в основата на една нова женска “съдбовност”. “Това не са – пише той – хедонистичните влечения на Кирил Христова; не са спокойните блянове на Пенчо Славейкова; не е саморазкъсващият се демонизъм на Яворова; не е заплетената проблематика на Траянова; не е иконната святост на Дебелянова; не е чистият платонизъм на Лилиева…“

Критикът дискретно подчертава връзката между житейската женска съдба на поетесата до този момент и как, следвайки своята природа и интуиции в любовта, водена от позицията на “равнозначност”, тя с нелекия си избор да бъде сама преодолява традиционното патриархално в отношенията между мъжа и жената. “Вечната жена” е “многосъщна” и тази многосъщност е в основата на нейната “греховност”. “Но над авантюристичния нейн образ често се явява нимбата на светица. Защото кой може да каже къде е грехът и къде невинността?” Тази дилема разрешава Багряна във “Вечната и святата” според Вл. Василев. Изборът на поетесата е направен, “тя ще понесе скръбта си, ще я удави в най-дълбокото на морето, ще я пръсне в най-шумния и многолюден град… ще я запокити в бездната; не успее ли – ще я носи цял живот, докато с нея я заровят”.

В “Звезда на моряка” Багряна вече върви по избрания път. “Тя се среща отново с живота. Вижда шемета на движението, вълшебствата на големите градове… Светът – това е големия екран, на който почва да проектира себе си и целия си живот.”

В “Звезда на моряка” Багряна “сне поезията ни от небесата и я възвърна към един реализъм, одухотворен и динамичен. Тя съединява в себе си примитива, изразен в нежната ѝ женствена проникновеност, в родното с някакво космополитично (тук и нататък – к.а., Вл. В.) разширено самочувство. “Народните” ѝ песни, тъй интимно проникнати от роден патос, в които тя вплита мотиви на личната си съдба, са единствени, чисто багрянински. Колко са далеч те от декламационните витийствания за народа на разни лъжливи “мистици” и “пророци” в поезията ни. Тя не “прозира” нищо, тя чувства само – скрито и смирено своя народ. И в една нейна гергьовска китка, или в дима над бедните схлупени хижи трепти повече сърцето ѝ и за радостите, и за теглото му. Защото тя не проектира народа в себе си, както правят някои, а проектира себе си в него.”

В “Звезда на моряка” Багряна “поетически анализира“ “двойствеността на съвременната българска душа, разкъсана между Изтока и Запада, подложена на въздействието на противоположни сили: националната ни девственост и магнетизма, който упражнява върху нас машинизираният свят. Душа, която цяла се разтваря в топлите юлски нощи по сенокос и едновременно се мами по стоетажните нюйоркски небостъргачи.” Това са размисли на критика по повод стихотворението “Save Our Souls”, което той намира за център на новата и книга, защото отбелязва „рационалистичния елемент, който се намесва в поезията ѝ”. Това е рационализъм, към който я води мъдростта, която ѝ дава сили да преодолее всеки трагизъм. “Багряна е скръбна, но не е сантиментална. Тя е надживяла чувствата си и търси съприкосновение с нещата вън от себе си, разширява зрението и усетите си за тях.” Промяната в “духовния строй” води поетесата до друга поетика. Стихът ѝ вече не е ритмично песенен. Той е в синхрон с настъпилата у нея промяна и е съвременен по законите на тази промяна. “Съвременността” на Багряна не е “безлична”. Тя също е част от съдбата ѝ, в която втората ѝ книга не е едно пристанище, а част от пътя ѝ, осветен от “лъча на поезията”.

Разбирането и одобрението на Вл. Василев за втората книга на Багряна се оказва особено важно за по-нататъшното творчество на поетесата, стимул за нейните експерименти във формата, спокойствие за вече постигнатото и пред предстоящото.

Надежда Александрова е литературен историк. Работила е в Националния литературен музей, Столичната библиотека, където е била и директор, и в НБУ. Изследва архивното наследство и творчеството на Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Владимир Василев и други автори от първата половина на ХХ век. Съставител и редактор (заедно с Елка Констинтинова) на двутомника на Димчо Дебелянов (1983, 1987). Автор на книгата за Дебелянов „На Бога най-светлия син“, изд. „Рива“ (2016), на книгата за Лилиев „Аз нося вашето смирение…“ (2009).  

[1] Димитрова, Бл., Й. Василев. Младостта на Багряна. Пловдив, 1975, с. 295.
[2] Малко са онези творби на Багряна, които през споменатия период се появяват вън от страниците на “Златорог” и които емблематизират нейното лирическо аз, като например “Кукувица”, което е отпечатано за пръв път в сп. “Ек” (1, 2) (“Ек” е мимолетно литературно списание на книгоиздателство “Перун”, което излиза в 8 броя от 14 февр. до 12 апр. 1924 г.):

Недопридам свилената прежда
недогаснал огъня потушвам…
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна…
А кога умра в чужбина
кукувица-бродница ще стана.

В книгата си за Багряна Бл. Димитрова и Й. Василев отделят специално място на това стихотворение в детайлно проследения житейски и творчески път на поетесата. Определят го като “звучащо изваяние, наситено с древна и нова митология”, създадено очевидно при онази “висока температура”, при която се получава “сплав между лична съдба и народно предание”, между “индивидуален и колективен опит”, между “темперамент и езикова струя”. (Димитрова, Бл., Й. Василев. Дни черни и бели. С., 1975, с. 19-20.) Друга подобна творба от същата 1924 г. (годината на “съдбовен житейски избор за Багряна) е стихотворението ѝ “Видение”, публикувано в сп. „Демократически преглед”, определено от двамата автори като “получило се”, защото е “надхвърлило тесния хоризонт на личното”.
[3] Сарандев, Ив. Елисавета Багряна. Литературна анкета. Пловдив, 1991, с. 93, 114.