0
3609

Багряна и Рибейро Коуто

Един поет от „Светът от вчера“, или носталгична поема

Рибейро Коуто

На 29 април се навършиха 128 години от рождението на Елисавета Багряна.

През юли 1960 г. Багряна пътува за Бразилия като делегат на Конгреса на ПЕН-клубовете, който ще се състои от 24 до 31 юли. Тя е обикнала Бразилия, видяна през очите на Матвей Вълев – като една мечта. Босяка събужда у нея желание да опише тази страна на екзотиката и вечното слънце и тя се устремява към неизвестността с разтворени и жадни сетива. За нейната кандидатура пред управата на ПЕН пледира проф. Петър Динеков. Дора Габе имала слабост към английската „дестинация“ и Багряна с готовност се решава да пътува сама.

БАГРЯНА: Изненада беше за мен, че ме определиха мен за Бразилия. Дора я привличаше Лондон. Реши го всъщност гласът на Динеков. Тогава ПЕН беше самостоятелен. Главен секретар на съюза беше Караславов. В управата бяха Дора Габе, Валери, Анна Каменова, Борис Делчев, Багряна, Динеков. Мисля че беше 1961 г.[1] Динеков взе думата и говори, наблегна, че е добре мене да изпратят, отдавна не съм изпращана като представител на ПЕН и се получи вишегласие.

Преживяното в Бразилия, и преди това – в Белград, е споделено с Блага Димитрова през 1968 г. и с пиетет запазено в нейните сини ученически тетрадки. Времето – този алчен похитител на спомени, в случая се оказва съучастник: този запис отваря прозорец към все още неосветените кътчета на „Бразилските потайности“ на Багряна. В светлината на този прозорец стиховете от „Бразилския цикъл“ заблестяват като скъпоценни бразилски камъчета, с които Вечната бележи пътя си.

Действително официалните отчети пред ПЕН-клуба са строго информативни „докладни записки“, както ги нарича Катя Зографова в своята книга за Багряна[2]. Нямат нищо общо със спомена, доверен на Блага, и със стиховете за Бразилия, обляна в слънце и багри, където слънцето е сякаш „в излишък“, както пише един голям бразилски поет, с когото Багряна се среща в Белград.

Багряна и Рибейро Коуто

Един поет от „Светът от вчера“, или носталгична поема

На входа на бразилския сюжет на Багряна стои едно ново приятелство – с Рибейро Коуто[3]. Поет и дипломат, Коуто е вече 12 години посланик на Бразилия в Белград. Той отговаря и за България, и за целия Балкански полуостров, защото по това време България няма дипломатически отношения с Бразилия. „Като дипломат от кариерата е пребивавал във Франция, Холандия, Португалия, Швейцария, Уругвай, Аржентина, Куба, Съединените щати, Югославия“ – изброява Багряна в текста си за него през 1963 г.[4] В други източници се посочват и Испания и Гърция. Много ерудиран, полиглот. Познат и приятел на световни личности на културата, което особено впечатлява поетесата.

Цвайг ми даде конкретни познания за страната, а Рибейро – душата на страната чрез поезията, литературата.   

Нейният спомен за трите дни (около 15–19 юли 1960 г.) със събрата-поет в Белград, звучи като носталгична поема в проза, останала ненаписана. Камерна пиеса за още една несъстояла се любов… Специална благодарност на преданата изследователка на Багряна Людмила Хр. Малинова, която щедро ми разкри началото на тази духовна връзка чрез кореспонденцията между тях от началото на 1960 г., преведена от Юлиан Жилиев. Всички цитати от писмата са по тяхната публикация[5]. Трогната бях, и очарована, от обръщението на едно дипломатическо лице в протоколно делово писмо – още от първото писмо: 

26 януари 1960: „Скъпа Поетеса, скъпа госпожо“…

Един дипломат поставя същността ѝ на поетеса преди човешката ѝ същност. И си позволява да мисли, че всякакви прегради – дори политическите, падат пред това високо призвание. И тя се обръща към него по същия начин:

5 май 1960: „Скъпи Господине, скъпи Поете!“

Още в първото си писмо тя пише, че иска да го представи на български, защото в неговите стихове „няма нищо тъмно и абстрактно, както това се открива у мнозина модерни западни поети“. Познава го от една Антология на бразилската поезия, съставена от него и Анте Цетинео[6], както и от други преводи на Цетинео на неговата поезия.  

БАГРЯНА: Рибейро ми я изпрати още преди да замина. Аз вече бях чела в Journal poetics един цикъл от Рибейро, и в „Demi siècle”, а той също ми бе изпратил една от книгите си: един малък роман, за да се запозная с бита в бразилската провинция, прати ми на френски и свои преводи.

В третото си писмо поетесата признава, че е обикнала Бразилия от „възхитителната книга“ на Стефан Цвайг[7], от романите на Жоржи Амаду, но най-вече от стиховете на Коуто, „заредени с чувство и толкова вълнуващи с оригиналните си образи и със своя топъл и дълбок лиризъм“. Не пропуска да спомене и Матвей Вълев, разговорът му бил все за Бразилия. Още във второто си писмо тя пише на посланика за Матвей, същото повтаря и в следващото писмо:

БАГРЯНА: „За вашата красива страна ми е говорил с тон на нежна любов един от нашите млади прозаици, загинал на бойното поле по време на войната от 1944–45 г. Разказите му за Бразилия са наистина вълнуващи, защото, живял в продължение на десет години там, той добре е познавал и хората, и природата на вашето отечество – оттогава, благодарение на него, изпитвам искрена любов и живо възхищение към Бразилия.“

Коуто се оказва прав: всякакви прегради – дори политическите, падат пред високото призвание на поезията. Още преди Багряна да му изпрати екземпляр със свое лично посвещение, посланикът вече добре я познава като поетеса от публикувания от Пиер Сегерс том с нейни избрани стихове[8].  

БАГРЯНА: Дончев [Николай] и Рибейро от по-рано си кореспондираха, Дончев му писа за моята книга от Сегерс; той си я изписал направо от Сегерс. Когато аз му я изпратих, той ми благодари, вече си я изписал. Като отидох в Белград, показа ми огромна библиотека, там извади всичко за мене: снимки, книги, преводи, статии – всичко описано и картотекирано.

Р. КОУТО: „Наслаждавам се на стиховете ви, приемайки ги на малки дози, по малко всеки ден, и се изпълвам от тях не само с „деликатен аромат на полски цветя”, какъвто често се долавя в някои книги с женска поезия, а и с нещо доста по-остро, силно, натурално като миризмата на кожа“… И накрая: „Хиляди стихотворения се появяват всеки ден по света, но истинските поети не са твърде много“.

Интересно е, че Багряна цитира това писмо в разговор с Любен Георгиев по следния начин: „Усещах от тях мирис на руска кожа“. Това ми го беше написал в писмо“. Датата на разговора е около 11 октомври 1984 г.[9] Може би един ден някой би интерпретирал и разкрил причината за това вмъкване на руска кожа, което явно е лично на поетесата. Проверихме с преводача на писмата Юлиан Жилиев: в оригинала няма такова нещо. Но възможно е да е било споменато от Коуто в личен разговор.

Когато Коуто получава известието на Багряна, че ще пътува за Бразилия, той веднага отговаря, искрено възторжен и щастлив, и това не е само форма на дипломатическа вежливост: „Бях щастлив да науча от писмото ви от 5-и този месец, че отивате през следващия месец юли на Конгреса на ПЕН в Рио де Жанейро. Позволете ми самият аз да се поздравя с тази хубава новина. Безкрайно съм щастлив от контакта, който ще установите с моята страна. Докато ви писах първия път, имах това предчувствие“. А по повод формалностите с документите, посланикът пише с изключителен пиетет: „Предвид високопоставената ви личност, Посолството ще ви освободи от задължението да представяте други документи, изисквани от обикновените пътници“.

Бразилското посолство в Белград

Още при пристигането Багряна е удивена, както и цялото летище Белград: бразилският посланик, който никога не ходи на официални посрещания, сега пристига да посрещне една поетеса – с цветя и с дипломатическия „Ролс Ройс“, голям лукс за времето си. Посреща я наистина като високопоставена личност, не като обикновена пътница, а като кралица на поезията, с почести и голям букет. Изключителен жест още при първата среща. Диалогът със служителката на летището е знаменателен, неслучайно Багряна се връща към него многократно в спомените си. Блага също е впечатлена като поетеса и по-късно често цитира думите на Коуто – знак за висок пиетет към поезията.

БАГРЯНА: Последния поет, когото съм видяла в живота си, поет с цялата си душа. И да не му споменеш, че е дипломат, че е посланик. – Не, не! – И една жена от летището, която ме познаваше, познавала и Раде Драинац, и знае, че сме приятели, ми казва: „Ако беше дошъл коронована глава, нямаше да дойда, но сега идва поет, затова съм дошъл лично!“ – така казал. […] Отивам в Белград, не го познавам. Коуто, объркан като младеж, нервен, възбуден. Заедно със секретарката си, една оперена, красива, знае езици, сръбкиня. Широкоплещест, невисок, с очила, с шапка. Като влизахме в легацията, пред входа, изпусна си шапката даже. На летището всички чиновници бяха раздвижени, изненадани, че такъв важен човек е дошъл със своята огромна кола: ролс-ройс. Да видите разликата между български и чужд посланик!… Посрещнаха ме с голям букет. С колата отиваме в Легацията „Амбасада бразилианска“. Имаше стълба, той влиза, така смутен, че си изпусна шапката, понеже искаше да избърза той да ми отвори, горкият, а той не вижда. Секретарката му се наведе да я вдигне…

Според Багряна Коуто почти не вижда, различава само общите контури и цветовете. Независимо от това всеки път се възхищава на тоалета ѝ. В тези кратки три дни се поражда неочаквана близост. Поетът дипломат ѝ вдъхва душата на Бразилия през нейната поезия и култура: „Цвайг ми даде конкретни познания за страната, а Рибейро – душата на страната чрез поезията, литературата“ – казва поетесата. За да се подготви за пътуването, Багряна е чела книгата на Стефан Цвайг „Бразилия. Страна на бъдещето“ (1941), носи я със себе си като пътеводител. Цвайг също е отишъл в Бразилия по покана на ПЕН-клуба. Тази страна го приютява в последните трагични години на живота му. Книгата е преведена на български през 1945 г. от Борислав Вечеров за известната библиотека „Златни зърна“ на Славчо Атанасов.

БАГРЯНА: Дори я бях взела със себе си, на български език. Това е последната му книга, информативна. Пътувахме и минахме край това имение, където живеел Стефан Цвайг, много красив парк с големи дървета. Минавайки с автобусите, показаха ми имението, където е живеел и се е самоубил. Там е бил приет много добре, издавали са му книгите.

Тук Багряна греши. Последната книга на Цвайг е „Светът от вчера“ (1942), но тази последна негова книга е издадена посмъртно. За Цвайг Багряна е слушала и чела още през 1923 г. от младите си приятели от Мюнхенската колония. Възможно е заглавието на нейния цикъл „Сребърен бряг“ (Мост, 1937–1942) да е далечна реплика на първата стихосбирка на Стефан Цвайг „Сребърни струни“ (1901).

Неслучайно Катя Зографова нарича Коуто „бразилския двойник на самата Багряна“[10]. С пълно основание. Той самият пише в свое стихотворение, че неговата поезия е отгледана от слънцето на Бразилия, което е „сякаш в излишък“. Също като нейната – отгледана от слънцето на България.

Бразилия – излишък от слънце,
Бразилия – излишък от сила,
Трябва да се създаде, трябва да се отгледа
поезията от слънцето на Бразилия…

Поезия за Бразилия
Р. Коуто

БАГРЯНА: Той ме въведе в бразилската поезия – извади антология и започна да ми чете, да ми превежда на френски, да бъда запозната с бразилската поезия. А той стоял в Югославия 12 г. без прекъсване и имаше носталгия по родината. Беше и той канен на конгреса, но не можеше да си остави поста.

Интересно е, че за срещата с Рибейро Коуто Багряна няма стихотворение, или поне аз не съм го идентифицирала като лирически персонаж. Твърде бегло поетесата споменава за срещата си с „двойника“ и в анкетата с Иван Сарандев[11]. Тя трудно разказва в проза, разказите ѝ не са на нивото на нейната поезия. Затова пък превежда десет негови стихотворения. А това е по-трудно, казва самата тя. Изисква превъплъщение.

Елисавета Багряна, Тончо Жечев и Блага Димитрова пред Софийския университет, юли 1971 г.

Но тук, пред Блага, споменът за трите кратки дни на тяхната среща се превръща в една наистина носталгична поема в проза. Важно е на кого разказваш. Разказва на поетеса – поетесата разбира без много думи. Много личен, искрен и развълнуван спомен за припламването на една късна близост между двама родствени поети. Родствени тъкмо с неугасимата носталгия по родния бряг и в същото време с този вроден копнеж, този птичи копнеж – да полети, да отлети… Багряна описва този „птичи“ синдром в стихотворението „Летища“ (1963), а по-късно, през 1997 г. Блага ще издаде цяла Птича оратория, наречена „Крилописи“:

Тази страст, тази жажда птича,
тя, изглежда, не се насища.

Летища, 1963 г.

Рибейро бе от стар тип поет, какъвто вече няма – изчезват. Може би аз го видях такъв. Пред мен се разкри поет с цялата си душа.

Един поет от „света от вчера“… Една вметка в ръкописния запис, една вметка само, казва толкова много, изчерпва същността на този поет. От записания спомен не става ясно на кого е вметката – на Багряна или на Блага. Преди това Багряна споменава, че книгата за Бразилия е последната книга на Цвайг, но възможно е да е имала предвид, че това е последната книга, издадена приживе.

Но по-вероятно е вметката да е на Блага. Подобни културно-исторически асоциации са много характерни за нейната изключително висока осведоменост и култура. Блага със сигурност добре е познавала посмъртната книга на Стефан Цвайг „Светът от вчера“ (1942), преведена още през 1944 г. на български от д-р Живка Драгнева. Веднага е направила аналогия с поетите, описани в тази книга. Цвайг завършва и изпраща книгата на издателя в деня на самоубийството си – на 22 февруари 1942 г. в бразилския град Петрополис – едно болезнено завещание за поколенията. Всички цитати тук са по първото издание на български от 1944 г.

В тази знаменита книга, знаменателна за цяло поколение, и не само за него, Цвайг се връща с носталгия към златния век на поетите преди Първата война. Безвъзвратно изчезнали сенки, греещи „като недостижими звезди“, те отдават своята любов на пречистеното слово – „ковано с просветлена златарска вещина“, на словото, което служи на трайното и непреходното. „Не зная колко значат всичките тия поети Верхарн, Валери, Рилке, Пасколи, Франсис Жам днес“ – възкликва писателят. Близостта си с някои от тях той смята за най-значителното лично достояние на живота си: „безукорни личности, отдадени свято на съвършенството“… Отчаян от превратностите, пита се с „таен страх“: ще бъдат ли възможни такива хора, изцяло отдадени на изкуството, и в новото време, което не позволява тишината на вглъбяването, тишината на вмислянето, както светът на сигурността в Европа преди войната.

ЦВАЙГ: „Един изчезнал род, без потомство в нашите дни, които не ламтяха за нищо от външния живот, не жадуваха за достойнства и отличия, или печалби, които не се стремяха към нищо друго, освен в тихо, но страстно усърдие да свързват строфа за строфа, всеки ред съвършен, пропит с музика, светещ от багри, грейнал от образи. Една гилда образуваха те, някакъв почти монашески орден всред нашия шумен ден, те, съзнателно отвърнатите от всекидневното, за които в цялата вселена нищо не беше тъй значимо, както нежният звук, който надживява грохота на времето и който излъчва, когато рима се реди след рима, неизразим порив, по-тих от шума на падащ лист във вятъра и все пак докосващ със своето трептение и най-далечните души.[12]

Подобно на тези изключителни личности, Коуто живее само с поезията и творчеството, живее в аскетично отречение от ефимерното. Този „неизразим порив“ към поетичното дава облик и на личния живот на поета, който се превръща сам по себе си в художествено произведение, превръща се в една носталгична поема.

В трите кратки дни на тяхната среща от самото начало падат всякакви протоколни бариери между дипломата и поетесата. „Съзнателно отвърнати от всекидневното“, както пише Цвайг. Близост като между най-близки. Развежда я из „съкровищницата“ си чак на тавана, разказва за испанския си произход, споделя мечтите си, грижи се за нея поради проблеми от ваксината: „Още на другия ден се почувствах зле от ваксинацията. Коуто като видя, веднага повика лекар, сърбин – той дойде и каза: – А, цъфнало! – Ръката ми бе подута…“ Но това, което е по-важно от всичко за поетесата: написал още първата нощ стихотворение, лирично стихотворение – за нея.

Нищо, че е късно.
Нищо, че е студено.
Нали сме заедно.

БАГРЯНА: Рибейро втората вечер ме разведе из Легацията. Чак на тавана ме разведе, пълно с вази, статуи, съкровища – сандъци. Мечтаеше как ще има място да отвори тези сандъци, да се покаже и подреди цялото това богатство. Така и умря, жена му психически недобре, деца няма. Отвсякъде купувал ценни картини, произведения на изкуството, няма място в легацията. И си мечтае, че скоро ще се пенсионира, ще се върне в Бразилия, ще си уреди дома, както той разбира.

От тяхното Външно министерство са го молили да остане още година-две. Той не е комунист, не е по наше разбиране „прогресивен“. Но по това, което говорехме, той бе демократ, хуманист. Показваше съкровището си с голяма обич и съжаление, че всичко стои затворено. Около 12 грамадни сандъка. Той бе член на Академията на Belles lettres. Написа още първата нощ стихотворение за мене и ми го прочете на заранта… Лирично стихотворение. Сутринта ме попита искам ли да ми поднесат закуската в столовата или в апартамента горе. Аз поисках горе, а това съвпада и с неговата работа… Разказваше по картините – коя е купена в Мадрид, в Португалия, в Гърция. Където е бил, все е вземал нещо ценно. Разказваше ми за своя род: някои от предците били в Испания, той имаше в рода си испанска кръв.

Срещат се като двама поети, като приятели: „Нито политика съществува, нито чин, нито сан“ – казва Багряна. Каква картина: поетесата се полюлява бавно на люлката в двора на посолството – наистина като кралица, а посланикът на Бразилия стои в креслото до нея, чете ѝ бразилска поезия и свои стихове на френски. Двама на люлката, камерна пиеса за една несъстояла се любов… Всичко като в мечтата на Коуто – като в „Градината на изповедите“, каквото е названието на първата му сбирка със стихове, излязла далеч през 1921 г. в младостта му. Всеки доверява съкровеното, споделят самотата си: „Разпитваше ме подробно за мене, как живея. Аз му разказвах за Бояна, че сама гледам розите си…“

БАГРЯНА: Коуто ми говореше главно за бразилска поезия. Взехме антология, минавахме от име на име подред и четяхме. Той познаваше френската поезия, много от съвременните френски поети, личи, че дълго време е бил в Париж – и всяка година ходеше там, срещаше се с тях. Винаги е имал по-широк интерес към съвременната поезия… За бразилските поети ми говореше главно за живи съвременни поети. Говори ми за една жена поетеса, Сибилла [Алерамо]. Понеже аз го питах има ли интересни от жените. Също за по-големите от класиците ми казваше, и за живите. Самият той пише повече в модерен стих, има и класически.

В края на живота, когато вселената все повече оскъднява на приятелство и споделеност, този съкровен спомен остава за Багряна като оазис на духовна близост и поетическо вълнение.

БАГРЯНА: Лекарят ми даде противоотрова, правех си компреси, можех да си полегна. Той до обяд работи, заедно обядвахме. Към обед Рибейро дойде в апартамента аз бях в един пеньоар – зелен. Той почука и като ме видя: „Ах, вие сте една сирена!“… Бе поръчал на горничната всяка сутрин пресни цветя да ми носи във вазите. Тогава ми прочете това стихотворение, и тогава ми каза: „Вие сте първа гостенка в апартамента за гости. Нищо, че съм стар и посланик, и доайенът на дипломатическото тяло, толкова съм запазил в себе си младежкото, че мога като поет на 20 години да се разхождам вечер под прозореца ви, като свети, и да мечтая за вас!“ Атмосфера на поезия, нещо чисто, хубаво. В неговите уста тия думи звучаха естествено, а не смешно. Два-три дни бе само срещата, а остана като едно оазисче в пустинята на последните ми години.

Тук всякакви прегради падат действително. Но не и политическите. Изглежда, че поради тези непреодолими прегради, които остават непонятни и чужди дори за дипломата, в края се появява известно раздалечаване. Вероятно защото Багряна не откликва на съвсем естественото желание на Рибейро да я посети лично във вилата в Бояна. Да дойде на гости не като официално лице, а като поет – на поета.

Но тя и не би могла да откликне. Въпреки че изкушението е голямо, защото той търси личен контакт, дори започва да учи български език. Изписал си е речник, граматика, история на българската литература, за да може да превежда нейните стихове. „Всъщност така става: от един личен контакт“ – казва самата поетеса.

Затова този поет – сякаш от друга планета – „поет с цялата си душа“, „съзнателно отвърнат от всекидневното“, по думите на Цвайг, отвърнат от „истинското лице на живота“, както изповядва самият Коуто в едно свое стихотворение, за него нищо не е по-значимо от неизразимия порив на душите. Той изобщо не е в състояние да разбере нейното колебание и нейния отказ: „По това да разбереш – казва тя на Блага, – че уж голям дипломат и политик, а си бе останал поет – като дете не разбира в какъв свят живеем. Какъв скандал би станал у нас – иде такова официално лице – посланик, на гости в моята вила. Едва го спрях…“

Мечтаел и друго – за една вечер в легацията с беседа за Бразилия, за впечатленията на Багряна от тази страна. Но и това е било неосъществимо, отново заради политическите условности: „Как ще ида да говоря в Бразилската легация за Бразилия, ще помислят, че съм се продала…“ – застрахова се Багряна. А той организирал всичко, определил дори датата… Но не е само това. Известно е, че Багряна е останала в Бразилия доста след края на конгреса, повече от две седмици гостува на „невъзвращенеца“ Педро Русеф, това не е останало в тайна за дипломата, издал визата. А по обратния път тя остава по-дълго и в Париж. Уговорката е била на връщане пак да мине през Белград, пак да се видят, да поговорят. Неизвестно защо от Париж тя се завръща директно в България. Действително, когато отива на вилата в Бояна, там я чака писмото: „Нека това писмо да Ви завари пред вратата на вилата в Бояна“. Коуто вече е отпътувал от Белград. Съпругата му била от много години в психиатрия в Париж.

„И повече не го видях…“ – горчиво споделя Багряна.

БАГРЯНА: Нещо говорихме, и Р. Коуто ми каза, че е суеверен. Аз на втория ден си счупих огледалото, като се решех, нещо блъснах и го счупих. Казах на горничната веднага да скрие остатъците, че Коуто е суеверен. И ето – Рибейро умря. Два пъти в живота ми става това: в Словения, едно куфарче с несесер, вътре с огледало, като го натиснах, изпращя. И нещо ме жегна – Кайта[13] наскоро умря… Рибейро, като каза, че е суеверен, някак му отиваше – като поет, бразилец, там са много още пълни с народни вярвания.

За жалост, последното писмо, от 23 януари 1961 г., е ръкописно и неясно, остава неразчетено. Но в анкетата Багряна признава с някакъв горчив привкус на вина: „Получих писмо, в което се казва, че не може да ме види, а другата година почина в Париж. Искал да се върне завинаги в Бразилия, вече се сбогувал с приятелите си. Но в Париж му се наложило да се лекува…“[14].

Какво ли всъщност е искал да ѝ каже? „Тайните откровения на оскърбеното си чувство“, както е написал в стихотворението „Невинност“… Все пак тя го кани да посети България още във второто си писмо. А той може би – като всички поети, се е размечтал, не е искал да се срещат с други хора, търсел е усамотение… Може би е повярвал, че тъкмо тя е онова момиче от неговото стихотворение за „тая спирчица безименна и съществуваща далеч“?…

Кой знае дали жената, цял живот очаквана, 
не беше тая от спирчицата, не беше тая… 

Останала назад, изгубена? 

Момичето от бедната спирчица
Превод: Румен Стоянов

БАГРЯНА: Рибейро Коуто тия два-три дни не искаше да се срещаме с други хора, пък и аз, като не се чувствах добре, нямах никакво желание да се срещам с хора, да говоря. Главно ми говореше за бразилска поезия, да ме запознае с тяхната литература. Той искаше да ми преведе стиховете и да ме представи в някаква международна академия, в която той е член на управата, нито запомних къде е, каква е[15].

С неговото заминаване остава един носталгичен спомен за нещо несбъднато… Но поетическата връзка не може да се прекъсне, тя продължава. Във втора книжка на сп. „Септември“ от 1963 г. Багряна го представя и описва така, както себе си би описала, действително като свой поетически „двойник“ (това е една находка на Катя Зографова), носещ едновременно двете основни настроения на самата поетеса: „непреодолим копнеж за заминаване, когато е в родината си, и постоянна носталгия… за родния бряг, когато е далече“[16]. Тя наистина вижда в него – като в огледало – себе си. Затова съпреживява и превежда десет негови стихотворения. Едва в днешно време поетът и преводач проф. Румен Стоянов и Георги Мицков превеждат други негови творби.

Рибейро Коуто веднага отговаря с телеграма. Всички поред я чели в редакцията на „Септември“, много мила и топла телеграма. Публикувана отново от Людмила Хр. Малинова: телеграмата е с дата 12 март 1963 г. и с пожелание „до скоро виждане“. „И повече не го видях…“ – горчиво споделя Багряна с Иван Сарандев[17]. Само месец след като получава книжката, Рибейро Коуто умира в Париж. На 30 май 1963 г., на път за родината си, от инфаркт. Ето едно от преведените от Багряна стихотворения, писано отдавна, но в това стихотворение сякаш се оглежда тяхната среща:

Невинност

Бих могъл да ти говоря за своите скърби,
да ти разкажа за тежките си дни,
да ти доверя всекидневните си грижи.
Бих могъл да напълня ушите ти
с моите дълбоки, съвсем не мними мъчения,
с моите жалки признания,
с тайните откровения на оскърбеното ми чувство.
Бих могъл да ти разкрия какво трябва да изстрадвам
всеки ден,
за да живея между хора толкова различни,
и същевременно толкова еднакви по своята алчност.
Бих могъл изведнъж да ти покажа истинското лице
на живота
и да те накарам да плачеш.
О, сигурен съм: ще плачеш.

Благодаря за този поглед,
в който се усмихва невинността.

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с   литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.
 

На главната страница: Божидар Якац, Портрет на Багряна, 1933 г.

––––––––––––––––––––––––––––

[1] Тук Багряна греши годината. През 1961 г. са били заедно с Блага Димитрова в Рим, а конгресът на ПЕН в Бразилия е от 24 до 31 юли 1960 г.
[2] Зографова, Катя. Елисавета Багряна. Играещата със стихиите. София, Изток–Запад: 2013, с. 144.
[3] Руй Рибейро Коуто (1898–1963). Руи Естевес Рибейро де Алмейда Коуто – бразилски писател, поет и прозаик, журналист, дипломат, един от основателите на модернизма в Бразилия през 20-те години. Освен на португалски, пише свободно на френски. Член на Бразилската академия за литература (Belles lettres, 1934). През 1956 г. получава награда в Сиена за най-добър латиноамерикански писател, а през 1958 г. е удостоен с международна награда за поезия в Париж. Превеждан на френски, италиански, сръбски, български, унгарски, шведски.
[4] Зографова, Катя. Един съвременен бразилски поет, машинопис от архива на Багряна в НЛМ. Играещата със стихиите, с. 139.
[5]  Малинова, Людмила Хр.: Фрагменти от одисеята на Багряна в Бразилия. – В: Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка. Съст. Пламен Антов. София, 2015, с. 159–171.
[6] Анте Цетинео (1898–1956) – хърватски поет, романист и преводач от италиански, испански, португалски и френски. – Бел. Ю. Жилиев.
[7] Цвайг, Стефан. Бразилия. Страна на бъдещето (1941). Превод Борислав Вечеров,  изд. Смрикаров. Библиотека „Безсмъртни образи“: 1945.
[8] Пиер Сегерс (1906–1987). Френски поет и издател. През 1944 г. той създава известната поредица Poètes d’aujourd’hui, която публикува 270 книги на поети, както известни, така и непознати на публиката. Излизането на книгата е отбелязано в пресата като културно събитие: Choix de poemes, Paris, 1957. Включва стихотворения, четени в Кнок льо Зут, в превод на Николай Дончев и Виолета Йонова.
[9] Георгиев, Любен. Багряна. Етюди и спомени, Цвят: 1993, с. 207.
[10] Зографова, Катя. Играещата със стихиите, с. 141.
[11] Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Литературни анкети. Пловдив, Хр. Г. Данов: 1990 г. 
[12] Цвайг, Стефан. Светът от вчера, превод д-р Живка Драгнева, изд. Славчо Атанасов, библ. „Златни зърна“: 1944, с. 162. В самия край на цитата най-вероятно има печатна грешка, изписано е „думи“, но най-вероятно става дума за „души“.
[13] Кайтимира Цанкар – тригодишното момиченце на акад. Изидор Цанкар загива много трагично при нещастен случай.
[14] Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Литературни анкети…, с. 165.
[15] Академията на Belles lettres, Бразилската академия за литература.
[16] Зографова, Катя. Един съвременен бразилски поет, машинопис от архива на Багряна в НЛМ. Играещата със стихиите…, с. 140.
[17] Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Литературни анкети…, с. 165.