0
3305

Байдън не може да решава какво е „демокрация“

Демокрацията е притисната в ъгъла и президентът Байдън твърди, че е готов да отвърне на удара. Планира да свика среща на върха на демокрациите и да мобилизира широка коалиция от демократични правителства, за да възпре възхода на авторитарни сили като Китай и Русия. Това изглежда напълно разумно. Идеята съответства и на прогресивния исторически момент в САЩ, тъй като много американци са изпълнени с решителност да възстановят своята демокрация, като я направят по-справедлива и по-приобщаваща.

Но тук се натъкваме на голямо затруднение. За да успеят да изградят демократична коалиция срещу авторитарните правителства, САЩ ще трябва да се откажат от монопола да определят кое управление е „демократично“. Ако не го направят, тази коалиция ще се окаже или твърде ограничена и неспособна да обслужва стратегическите интереси на Америка, или ще накара Вашингтон да изглежда непоправимо лицемерен.

В доклад от март шведската изследователска организация V Dem настоява, че „равнището на демократичност, на което се радва средният световен гражданин през 2020 г., е спаднало до нива, наблюдавани за последен път през 1990 г.“. Според оценката на V Dem изборната автокрация – политически режим, при който демокрацията е сведена до неограничена власт на мнозинството – е най-често срещаният режим днес. Индия, Турция и Унгария са най-добрите примери за това. Тези нови авторитарни управления се различават доста от своите аналози от епохата на Студената война, които често бяха военни режими. Те прекрачват границите между демокрация и авторитаризъм почти толкова често, колкото контрабандистите прекосяват границите между държавите.

Много от новите недемократични режими днес всъщност са бивши демокрации. А и в много от тези страни авторитарните популисти са получили подкрепа тъкмо с надеждата, че ще накарат демокрацията да работи за гражданите. Привържениците на правителствата в изборни автокрации като Индия и Унгария или в изборни демокрации като Полша, страни, определяни както от V Dem, така и от американската организация Фрийдъм хаус, като отстъпници от демокрацията, биха настоявали, че наистина живеят в демокрации. Към януари тази година процентът на индийците, които имат доверие в премиера Нарендра Моди, беше далеч по-висок от процента на американците или европейците, които се доверяват на своите лидери. (В интерес на истината популярността на Нарендра Моди пострада сериозно през последния месец след взрива на Covid-19 в цяла Индия, вследствие на това, което мнозина оценяват като най-големия провал на управлението, откакто страната е независима.)

Новият авторитаризъм представя себе си не като алтернатива на демокрацията, а като истинска демокрация, в която управлява мнозинството. Концепцията за „отстъпление“, толкова често използвана от Държавния департамент, накара мнозина в американското правителство да останат слепи за факта, че простото разделение от времето на Студената война между демокрацията и авторитаризма вече не е валидно. Концепцията за „отстъпление“, въведена от мисионерите, за да обяснят как наскоро обърналите се християни са се „върнали“ обратно към предхристиянските си навици, всъщност внася само объркване, защото за мисионерите отстъпниците са по-лоши и от неверниците.

Световните либерални демокрации изгубиха монопола да определят какво е демокрация, не само защото новите авторитаристи настояват, че са получили своите пълномощия по демократичен път (след като са спечелели свободни, макар и не винаги честни избори), но и защото – както показва скорошно проучване на изследователския център Пю – по-голямата част от американците и французите са дълбоко разочаровани от собствената си политическа система. Някои от тях дори не са убедени, че все още живеят в демокрация. Това е валидно и за много други европейски страни.

Как стана възможно това? Подозирам, че част от обяснението е преживяната година на локдаун и съпътстващите ограничения. Възприятието за това какво представлява демократичното управление се обърка, защото обществата бяха заразени със страх и несигурност. Изминалата година на борба с пандемията направи на много места различията между демокрациите и авторитарните режими по-трудно различими, отколкото преди. Вече не е възможно въз основа на типа управление да се направи извод колко добре (или колко зле) се справя една страна с пандемията. Демокрации като Южна Корея и Нова Зеландия, но и автокрации като Китай се справиха успешно. Типът управление също не може да предскаже какви ограничения на гражданските свободи или какви икономически политики ще възприеме правителството. Както казва политическия философ Дейвид Рънсиман: „В условията на локдаун демокрациите показват какви е общото между тях и другите политически режими: и тук политиката в крайна сметка е свързана с властта и реда“.

Размиването на границите между демократичните и недемократичните режими има далечни последици, когато става дума за международната политика. Ако администрацията на Байдън се ръководи от класациите на Фрийдъм хаус или V Dem, държави като Индия не могат да намерят място в този съюз. Но ако тя се ръководи от стратегическите интереси на Америка, Индия е от изключителна важност при всеки опит на Запада да ограничи влиянието на Китай в Азия.

И така, Вашингтон е изправен пред избор. Той трябва или да заяви лицемерно, че с оглед на постигането на целта за сдържане на Китай държави като Индия и Турция са демокрации, или риторично да отдели усилията си за сдържане на Китай и Русия от стремежа си да вдъхне нов живот на демокрацията по света. Намирам за по-подходящо администрацията на Байдън да поеме по втория път. В нашия наситен от социални медии свят лицемерието е най-лошият порок. И докато легитимността на демократичните активисти се основава на това, че те казват истината на властта, международната легитимност на демократичните правителства се основава на това, че казват истината за властта.

Англоезичната версия на текста е публикувана в „Ню Йорк таймс“, 12 май 2021 г.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияАтентатът срещу папата (I)
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“