Дигиталното копие на филма „Бай Ганьо“ от фонда на БНФ е с възстановени оригинални надписи и с музикални илюстрации от Мартин Любенов. Прожекцията е тази сряда, 7 декември, от 18 ч. в кино „Одеон“.
Филмът на Васил Гендов, който за първи път представя на екрана класическия герой на Алеко Константинов, е петият филм на пионера на българското кино и десетият във филмографията на игралното ни кинопроизводство въобще. В продължение на десетилетия той се споменава като фрагмент, запазен частично. Според изследванията д-р Росен Спасов, киновед в Българска национална филмотека, в нейния архив липсва дата, на която оригиналното филмово копие е било заведено в нейните фондове. Архивистът предполага, че копието е предадено на самия Васил Гендов след тоталната национализация в областта на киното, докато режисьорът е бил директор на новооснования музей на българското кино. Гендов, който най-добре е познавал своя филм не споменава, че копието е било непълно.
По-късно предаденият оригинален материал е бил копиран на негорима лента: създадени са две позитивни и две негативни копия, съхранявани и днес в Българска национална филмотека. Вероятно по времето, когато са произведени те, е направен монтажен лист и препис на оригиналните междукадрови надписи, които не присъстват на лента в запазения филмов материал. В своите спомени Гендов споменава, че при прожекциите на „Бай Ганьо“ са „поставяни диапозитивни надписи“[1]. Машинописните преписи на оригиналните преписи носят датата 1961 г. и са изготвени от служителя във филмовия архив Г. Кепев. По онова време Васил Гендов е все още жив и вероятно е консултирал или поне е бил запознат с тези дейности. Съпоставката между запазения филмов материал и описа на кадрите в монтажния лист, която извършихме съвместно с киноведите в БНФ Росен Спасов и Ангел Радев, показа пълно съответствие, изключвайки минимален брой липсващи кадри в дигиталния файл, които не нарушават съществено хода на разказа.
Като най-категоричното потвърждение, че наличният филмов материал представлява почти пълна версия на оригиналното произведение, служи и запазеният в Централния държавен архив оригинален афиш. Той е бил създаден за прожекциите на филма с благотворителна цел, най-вероятно през 1923 година, когато „Бай Ганьо“ според мемоарите на Васил Гендов „се експлоатираше от лицето Топлийски за сметка на дружеството на българските слепи“.[2] На запазения плакат има съкратен списък на сцените от филма, които точно съответстват на съдържанието на машинописните текстове и съхранения филмов материал.
Част от объркването на изследователи и зрители на филма е причинено от разместването на отделните филмови части в произведения през декември 2014 г. дигитален файл след трансфер на филма в стандартна дефиниция.[3] Той е бил показан (преди прожекцията на 7 декември 2022 г.) за последен път публично през 2015 г. в програмата на БНФ, посветена на 100-годишния юбилей от премиерата на „Българан е галант“, в която са включени всички игрални филми от историята на българското кино. При правилното подреждане на епизодите от този дигитален файл според монтажния лист и текста на междукадровите надписи, което извършихме през ноември т.г., се вижда, че филмовият разказ е цялостен и съвсем логичен според изразните възможности на тогавашното българско кино.
Неминуемо възниква въпрос защо все пак още по времето, когато Васил Гендов е бил жив постепенно започва да се налага идеята, че запазеният филмов материал е непълен и филмът въобще не заслужава особен интерес. Част от обяснението е в принципното пренебрежение към българското кино и филмова култура, възникнали през епохата преди социалистическата кинематография. Тези произведения се обявяват за крайно примитивни, непрофесионални, илюстриращи творческото безсилие на създателите или буржоазната незаинтересованост към стимулиране на националното кино. Като донякъде приемливи от социалистическата киноисториография се посочват само три-четири филма („След пожара над Русия“ /1929/, „Безкръстни гробове“/1931/, „Грамада“/1935/, „Страхил войвода“/1938/). Сред тях няма нито един филм на Васил Гендов.
Част от причините за изпадането на филма в забрава е твърде неясната история на неговото разпространение. Във официалните източници премиерата в кината на „Бай Ганьо“ се датира през месеците октомври-ноември на 1922 г. Гендов посочва в своята автобиография като период, в който се извършва киноразпространението („пласмента“) на филма „същата есен“ (на годината, в която той е заснет).[4] Най-вероятно снимките , независимо от твърденията на Гендов, че са започнали през „месец април 1922 година“[5], всъщност са се провели с прекъсвания от началото до края на месец септември. Доказателство за това е писмото, открито от Андроника Мартонова в Централния държавен архив, с което филмова кооперация ‚Янтра“ кани Чичо Стоян (детският поет Стоян М. Попов) за ролята на Бай Ганьо. На негово запитване Васил Гендов от името на кооперацията заявява писмено конкретните финансовите и други условията за неговото участие във филма. Този отговор носи дата 2 септември 1922 г., а обявеният финансов бонус за артиста са 100 лева дневни за всеки ден снимки, както и разходи за пътни и хотел, когато снимките са извън София.
В задграничния паспорт на Чичо Стоян, съхранен също в ЦДА, има печати на австрийските гранични власти, които датират неговия престой във Виена, а оттам и периода на снимки в австрийската столица между 18-и и 24-и септември. Гендов разказва за поредица финансови затруднения и други перипетии[6] около завършването на филма, които забавят премиерата му в кината. Режисьорът говори за продължителен престой във Виена, докато бъдат намерени пари за проявяване на заснетия материал и произвеждане на позитивното копие за разпространение. Следват не по-малко сложни преговори за осигуряване на екран за прожекции на филма в София и откупуване на филма от първоначалния инвеститор на лабораторната обработка. Както винаги Гендов се чувства подведен и ощетен от търговски партньори, към които се обръща за финансиране на излизането в кината на своите произведения.
За разлика от почти всички други филми преди него точната дата на премиерата на „Бай Ганьо“ не е установена въпреки проучванията на редица изследователи. В пресата не е открито съобщение за началото на прожекциите в София, откъдето обичайно тръгват филмите на Гендов, а и всички български филми от онова време. Единствените съобщения за показа на филма в кината са от пловдивските вестници „Борба“ (от 5. и 7. декември 1922) и „Победа“ (6 декември 1922). Гендов си спомня, че филмът му е бил свален от екрана на софийското кино „Одеон“ преди края на седмицата, за да бъде изпратен в Пловдив. По неговите думи искането е било от тамошното кино „Екзелсиор“, макар че и трите съобщения в местните вестници споменават, че филмът се е прожектирал в пловдивския „Модерен театър“. Много показателно е, че всички публикации говорят за „сполучлив“[7], „отличен филм, снет в България“[8] като се акцентира главно на популярността на „безсмъртното творение на първия български фейлетонист“[9].
Следващото потвърждение за много доброто приемане на филма, което откриваме в пресата, е публикувано в сп. „Кинопреглед‘‘, бр. 1 от 1923 г.: „Филмът „Бай Ганю‘‘ има неочакван успех из цяла България. Това е първият български филм, който се посреща така добре от нашата публика.“[10] То обаче се оказва последно. През следващите години филмът се спомена от редица журналисти, но само информативно и снизходително. В една публикация „Из историята на българския филм“ от 1929 г. във в. „Свободна реч“ дори пише, че филмът „не е бил представен на публиката“.[11] Очевидно в началото 1923 г. филмът е изчезнал от кината и никога повече не се връща в тях. Причината според Васил Гендов е прехвърлянето от представителя на кооперацията Рачо Рачев на правата за показа на филма на вече споменатия Топлийски, заел се да разпространява „Бай Ганьо“ с благотворителна цел в полза на българските слепи.
Разбира се, няма абсолютна сигурност, че спомените на Гендов възпроизвеждат фактите абсолютно точно. Що се отнася до Атанас Топлийски-Чичото, той е деятел на Християнските православни братства и виден благодетел на Дружеството на българските слепи от септември 1921 г. Като спомоществовател организира изключително успешни турнета на оркестъра при Дружеството на българските слепи според спомените на един от основателите на дружеството Стефан Ненков.[12] Той обаче никъде не споменава за приходи от филмови прожекции на „Бай Ганьо“. На оригиналния афиш от онова време, съхранен в архива на Чичо Стоян, е обявено, че представянето на филма е с благотворителна цел, но никъде върху него не е посочено Дружеството на българските слепи. При всички случаи е странно, че въпреки очевидния първоначален успех на филма, той изчезва от кината или е имал инцидентни, нерекламирани в пресата прожекции, което е още по-странно, ако те са били с благотворителна цел. Извън темата не може да не отчетем особената ирония във факта, че един ням филм е можел да послужи за събиране на средства за подпомагане на българските слепи.
И все пак най-странна остава липсата на каквото и да е било съобщение в софийските вестници за премиерата на филма в столицата, въпреки че Гендов си спомня за масовото посещение на прожекциите на филма в кино „Одеон“: „Никога дотогава български кинотеатър не беше виждал такъв наплив от публика…“. От проучването на вестникарските съобщения във вестник „Мир“, информиращ най-последователно сред всички столични всекидневници от онзи период своите читатели за новите филми в кината, се разкрива един период между средата на октомври и 1 декември 1922 г., в който не се споменава за никакви кинопремиери в столицата.
За това може да има основателна причина и тя е изключително напрегнатата политическа обстановка в България през есента на 1922 година, която може би се оказва крайно неподходяща за излизането по кината на точно този български игрален филм. Това напрежение се определя на първо място от силното противопоставяне между земеделското правителство на Александър Стамболийски и опозиционните буржоазни партии, обединени в т.нар. „Конституционен блок“, сформиран през лятото на същата година. Другият фактор за изострената обстановка е конфронтацията между правителството и ВМРО. Македонската организацията с поредица от свой въоръжени акции и убийства се противопоставя на сближаването между България и Сърбия и обвинява БЗНС и Александър Стамболийски в предателство на българските национални интереси по отношение на Македония.
Кулминацията на сблъсъка между правителството и новата политическа формация „Конституционен блок“ настъпва, когато тя насрочва своя първи събор за 17 септември 1922г. във Велико Търново. За да го провали, на същото място и в същия ден БЗНС организира контраакция – конгрес на цвеклопроизводителите. По влакове и гари лидерите на конституционния блок са малтретирани от групи селяни и полулегалните земеделски милиции от т.нар. „Оранжева гвардия“. Когато пристигат в Търново водачите на Конституционния блок, сред които са двама бивши министър председатели Теодор Теодоров и Александър Малинов, както и десетина техни министри, биват арестувани и показно преведени по улиците на града. За да придаде легитимна форма на своя произвол, земеделското правителство прокарва в началото на октомври през парламента закон за съдене на виновниците за двете национални катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна война. Той е насочен срещу министрите от три правителства, управлявали България между 1913 и 1919, като решението за тяхното изправяне пред съда трябва да се вземе на референдум, проведен на 19 ноември 1922 г. Две седмици преди това допитване в София се провеждат други избори, този път за общински съветници. С тях земеделците се стремят да получат пълно мнозинство в столицата, но не успяват. Повече за връзката между политическия и филмовия контекст през 1922 г. може да се прочете в публикацията на Петър Кърджилов „Киноживотът у нас преди 100 години (III част). Филмово снимане“.[13]
Съвсем естествено е в такава силно политизирана ситуация филмът на Васил Гендов, който има за главна тема емблематичния герой на Алеко Константинов „Бай Ганьо“, да бъде възприеман съвсем директно политически, без значение какви са били първоначалните намерения на неговите създатели. Към подобна интерпретация насочва още един факт от столичния културен живот. По това време в София се издават три популярни хумористични списания: комунистическото „Червен смях“, популисткото „Българан“ и буржоазно-либералното „Маскарад“. За карикатуристите и на трите, сред които са водещите сатирици на царството като Александър Добринов, Александър Жендов и Илия Бешков, министър-председателят Александър Стамболийски е един от главните обекти на осмиване.
Независимо, че Васил Гендов предлага една по-скоро битова интерпретация на литературния първоизточник, едва ли е било трудно за тогавашната публика, да разчете в образа на известния герой на Алеко намек за определени черти на българския министър председател. Публична тайна са били женкарските похождения на Стамболийски, документирани впоследствие и от собствената му съпруга. Алеко не пропуска възможност да изтъкне тази страна от характера на своя персонаж и Васил Гендов включва поредица подобни сцени във филмовата си версия. Киното обаче има много по-голяма сила на внушението при визуализирането и инсценирането на подобни ситуации и кинозрителите получават богат материал за аналогии с действителността.
Друга силно критикувана страна от политическия маниер на Стамболийски са неговите чести и продължителни, обикновено безплодни, пътувания в чужбина. Те също са обект на карикатури и злобни коментари от опозиционните вестници и политици. Във филма на Гендов Бай Ганьо първо прави избори, а после решава да се разведри с пътуване до Виена. Неслучайно едно от малкото споменавания за излизането на филма в софийските кина е именно в сатиричния вестник „Маскарад“. В негов брой от 24 ноември 1922 на титулната страница има карикатура на Стамболийски, завръщащ се с пробит куфар от поредното пътуване в чужбина, а на 4-а страница е публикувана кратка подигравателна бележка. Тя гласи: „Наскоро в столичните кинематографи ще се даде новият български филм „ Бай Ганю пътува из Европа“, в главната роля с Александър Стамболийски. Третата част „Бай Ганю прави избори“ щяла да бъде значително изменена и допълнена.“ Във филма на Васил Гендов, въпреки че няма директни политически коментари и нападки, все пак е показано как Бай Ганьо и неговите съратници Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина и Данко Хаирсъза организират предизборна кампания в циганската Парцалъ махлеси, вследствие на която Бай Ганьо е избран за депутат. Снимките са проведени в западната част на софийския квартал Банишора (днес там е разположено трамвайното депо), където в началото на 1920-те е живеело преобладаващо циганско население.
От бележката в „Маскарад“ очевидно става ясно, че филмът вече е прожектиран по кината, щом се очаква „продължение“, а „третата част ще бъде значително изменена и допълнена“. От прекъсването на рекламите за нови филми във в. Мир от средата на октомври и съобщенията за премиерните прожекции в Пловдив в началото на декември може да е предположи, че показването на филма е можело да стартира в София едва след провеждане на изборите за софийски общински съветници на 5 ноември и на референдума за съдене на виновниците за катастрофата от войните на 19 ноември 1922. По правило предизборните седмици по онова време с интензивните си политически кампании и висок градус на противопоставянето са крайно неблагоприятни за стартирането на нов български филм. Още повече, когато той е изпълнен с толкова конфликтна тематика и преки аналогии с действителността като филм по „Бай Ганьо“. Ако кино „Одеон“ е очаквало голям зрителски интерес, то най-логично е било да изчака провеждането на референдума, спечелен отново от земеделците, независимо от съмненията за насилие и манипулации.
Всички тези обстоятелства са в подкрепа на хипотезата, че земеделското правителство на Александър Стамболийски, опасявайки се от аналогии със своето управление и личността на министър-председателя, е направило всички по силите си, за да предотврати възможността филмът на Васил Гендов „Бай Ганьо“ да бъде видян от по-широка публика. Правителството, което все по-отчаяно се опитва да се задържи на власт след началото на есента на 1922 г., е упражнило цялото си влияние, за да мине прожектирането на филма, колкото се може по-незабелязано. Не бива да се забравя, че по онова време този вид развлекателни заведения, сред които са и кината, са били директно подвластни на местните полицейски началници. По това време кмет на София, на чието пряко подчинение са полицейските служби, е назначеният от правителство провинциален земеделски активист Крум Попов. Очевидно като своеобразна предпазна мярка софийското кино „Одеон“ е решило да пусне филма в разпространение без никаква реклама и това обяснява липсата на каквито е да са съобщения в столичните вестници.
За разлика от София, Пловдив очевидно се е управлявал от доста по-либерални представители на БЗНС, които по никакъв начин не възпрепятстват представянето и рекламирането на филма в града. Въпрос на допълнително проучване е да се види дали „Бай Ганьо“ е представян и в останалите двадесетина града в Царство България, които по това време са имали действащи киносалони. Гендов си спомня: „От Пловдив филмът започна своя триумфален поход из България и навсякъде беше посрещан със съшия ентусиазъм и същия успех“.[14]
Можем само да предполагаме какви са точните причини запазеното филмово копие на „Бай Ганьо“ дълги години да се смята за непълно, да не се показва, изследва и коментира. Едно от най-основателните обяснения все пак си остава политическото. Земеделците от крилото на Александър Стамболийски са най-верните и последователни съюзници на комунистите при завземането на властта след 9 септември 1944. Прекаленото внимание към един филм, който прави аналогии между образа и политическите практики на Бай Ганьо и земеделското управление непосредствено преди преврата на 9 юни 1923, е било крайно нежелателно. По-добре филмът да бъде обявен за несъвършен, непълен, несъстоятелен, отколкото да бъде проучван, анализиран и интерпретиран. Да се надяваме, че истинското разкриване на все повече от тайните и загадките на този напълно достоен образец на ранното българско киноизкуство тепърва предстои. А след неговата дигитализация и реставрация според най-високите технически и художествени стандарти на нашето време, той ще открие и своята съвременна публика у нас и по света.
Статията е част от проекта КИНОКУЛТУРА, ИЗКУСТВА И НАЦИОНАЛНИ ОБРАЗИ В БЪЛГАРИЯ 1920-1940 (КИНО.БГ), осъществен с подкрепата на фонд „Научни изследвания“ (договор No КП-06-Н60/6 от 16.11.2021 г.)
________________________________________
[1] Гендов, Васил., Трънливият път на българския филм. 1910-1940 Мемоари, София: Българска национална филмотека, 2016, Велико Търново: Фабер, 2016, с. 35.
[2] Гендов, Васил., Трънливият път на българския филм. 1910-1940 Мемоари, София: Българска национална филмотека, 2016, Велико Търново: Фабер, 2016, с. 156.
[3] Доколкото не познавам все още копирания позитив на негорима лента не е изключено объркването на частите да се е случило още при неговото създаване.
[4] Гендов, Васил., Трънливият път на българския филм. 1910-1940 Мемоари, София: Българска национална филмотека, 2016, Велико Търново: Фабер, 2016, с. 156
[5] Пак там, с. 147.
[6] Пак там, с. 151.
[7] В. Борба, Пловдив, 5 декември 1922 /вторник/, с. 1.
[8] В. Правда, Пловдив, 6 декември 1922 /сряда/. с. 2.
[9] В. Борба, Пловдив, 5 декември 1922 /вторник/, с. 1.
[10] Сп. Кинопреглед‘, София, год. III, № 1, 1923.
[11] В. Свободна реч, София, бр. 1693 0т 30. септември 1929, с. 5.
[12] http://sotiroff.net/stefan_nenkov.html /посетен на 05.12.2022/
[13] http://spisaniekino.com/%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D1%8A%D1%82-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8-100-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-iii-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%BE-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B5.html
[14] Гендов, Васил., Трънливият път на българския филм. 1910-1940 Мемоари, София: Българска национална филмотека, 2016, Велико Търново: Фабер, 2016, с. 156
