Цял живот му викаха, още от училище – къде си тръгнал с това име? Той вдигаше рамене. Име като име. Какво му беше на името?
Трънко Белич.
Той си го харесваше.
Но далеч повече от името хората се вълнуваха от каузите, в които се впускаше Трънко Белич. Ето, например тази. Беше видял, че в гнездото под стрехата на къщата, в която беше настанен на квартира, са се излюпили три бели лястовичета. Но наместо да удари тъпана, да съобщи на всеослушание и ако беше някой тарикат, да сложи такса вход, той започна да се измъчва, че по такъв начин с времето белите лястовици ще станат доминиращи в популацията и митът за единствената, загадъчна и тайнствена бяла лястовица ще рухне. И това наистина тровеше дните му.
Трънко Белич работеше в пощата. Да кажем, че длъжността му беше началник-поща, ще се изхвърлим, защото беше единствен служител. Тоест началник сам на себе си. Но, дума да няма, беше важна личност в селото, защото раздаваше пенсиите. Преди него имаше две служителки, много разтропани, като капак на вряща тенджера бяха, покрай раздаването на пенсиите въртяха и търговия с бабите, забрадки, вълнени чорапи, поли, престилки, само че ги хванаха, че пощипват от парите. Бяха затънали в онлайн-залозите. Но понеже нямаше кадри, просто ги преместиха другаде, а командироваха тук Трънко Белич. Намериха му квартира, настаниха го.
Той беше още млад мъж, едър, със смъкнати рамене, с оредяла вече на слепоочияята коса и леко кривоглед. Първият месец не се спогоди изобщо с бабите, защото пипаше бавно, за разлика от предишните жени, които брояха парите направо като машините в банките – дзззт и готово. Но Трънко беше много възпитан човек, говореше на всички на „вие”, на „госпожа“ и скоро ги спечели. И те започнаха да му принасят, коя две яйчица, коя баница или козунак, или стиска лук. А той дълго и многословно им благодареше.
Явно заплатата му беше ниска, това впрочем не беше никаква тайна, защото се чу, че освен в пощата, се е хванал и като нощен санитар в старческия дом в близкото село. То се намираше на пет километра и Трънко Белич ходеше дотам привечер с велосипеда си. После бабите разузнаха, че той прибягнал до този ход, защото настанил там майка си. Имаше жени от селото, които работеха в дома, та те бяха разправяли, че майка му вечер ставала от леглото и минавала по всички стаи, да милва пациентите по челата. Трънко се опитвал да я вразуми, да я укротява, но тя се сърдела и той я оставил на мира, защото в края на краищата нищо лошо не правела.
Един ден, разправяха пак същите онези жени, дето работеха в дома, или по-точно една нощ, Трънко и майка му провели дълъг разговор на терасата. Жените за пръв път чували Трънко да повишава глас, много бил разстроен, дори, така казаха, поплакал, но и майка му не оставала по-назад. И тя ги редяла едни – че „била камък на шията му“, че „от нея той не можел да се задоми“, че „една майка трябвало да знае кога да си тръгне от този свят“.
И тъй, на другия ден пак онези жени, пък и още други хора видели как Трънко натоварил майка си на седалката на колелото, а той вървял отстрани и го бутал, като държал кормилото и двамата потеглили към отсрещния хълм по черните стръмни пътища, към хълма, увенчан на върха, така разправяха местните, със стар полуразрушен параклис.
Бабите от селото доста потъгуваха, те, дето се вика, почти бяха осиновили вече Трънко Белич. Искаха да го издирят, за да му кажат, че нови бели лястовичета не се излюпиха, така че той можел да бъде напълно спокоен по този въпрос. Но не знаеха къде е, как да се свържат с него.
