0
3038

Балканджи Йово като Иисус

Защо смятам романа „Бежанци“ за голям български роман

Наскоро издателство „Жанет 45“ преиздаде романа на Весела Ляхова „Бежанци“ (2013). За моя изненада авторката ме покани да го представя в Пазарджик. Това стана на 21 ноември. Салонът бе препълнен – оказа се, че в града и околните села са се преселили много българи от Северна Гърция след оттеглянето на българската войска през 1944 г.

Ние не желаеме чуждото, т.е. това, щото не е наше, но не желаеме да дадеме и другиму своето. 
Васил Левски

В моето начало е моят край и в моят край е моето начало.
Томас Елиът

Брат брата да убие, сега е времето да преварим това зло! … Втора борба: брат брата, син баща, баща сина си да убие!
Васил Левски

Бях юноша, когато в стихотворението „Бежанци“ на Яворов не видях страданието на българското, а тайните на метафората и подтекста. В студентските ми години той и Далчев бяха моите български учители по екзистенциализъм и метафизичност в поезията. Интересуваше ме само универсалното и затова нелепи ми се струваха възгласите на студентите-историци на всеки 8 декември: България на три морета!

Бях и съм свикнал да се разпростирам според чергата си във всичко.

Две разнопосочни пътувания през 1983 г., едното на северозапад, в  Унгария, а другото – на юг, в Гърция, ме сблъскаха с едно и също: в гръцките Серес и Солун на всеки няколко крачки мнозина от местните говореха български и подбудите им за това не бяха търговски. Още слезли-неслезли в Серес, във все още обвилата ни пътна прах от автобуса и в собствената ни гълчава, старец с тояжка след гостолюбивото добре дошли ни запита: откъде сте бе, момчета?  А когато тръгнахме из белокъщното градче и групата ме упълномощи да питам къде има потребното всекиму богоугодно заведение, непредполаганият посрещач вече ме бе охрабрил да питам на български. И ей го, един момък, чернокос и мургав, застанал пред входа на кафенето, на майчиния ми език ме упъти. И докато съпътниците ми чудом се чудеха: как разбра бе, Марине, към младежа бдително се втурна черноока гъркиня, нещо го смъмри и той тутакси влезе. Необяснимо защо, но него взех за потомък на българи, нея – на гърци.

А какъв бе онзи солунчанин, с когото се запознахме на главната, следваше ни с жена ми като сянка, все искаше да ни черпи (ах, как ми течаха лигите от срещаните на всеки ъгъл несрещани дотогава дюнери, но не посмях да си поискам, вековно свенлив като всеки българин); с жена ми най-много се осмелихме, за да не го обидим, да се отбием за по едно кафе. И там, на масичката, извън заведението, по тротоара имаше пръснати още десетки масички с още десетки насядали, досущ като нас, тръгна и разговорката: бил от Солун, живеел в близко село, в двор с къща и с асми, брат му живеел в Пелопонес (не знам защо, но мигом си помислих, че при пресяването на местното население след 1944 г., който се е писал грък, е запазил имота си, а който се е опънал – освен че го е изгубил, е бил въдворен в каменливите най-гръцки места сред баш-гърците); имал нашият новопознат роднини в София и ни молеше да им предадем една касета с музикални записи. Само една!

Между Гърция и България нямаше Берлинска стена, но невидима, тя бе още по-внушителна! Колко пъти обсъждахме шепнешком с жена ми да я вземем ли, или да не я вземем пустата му касета и накрая страхът надделя – отказахме.

В Унгария. В тогавашния български културен център непредвидено се запознах с Катина (същото е и името на една от ключовите героини на романа „Бежанци”, за който всъщност става дума).

Звучи в ушите ми простодушната, съчувствена реч на тогавашната счетоводителка: „Само като я видях колко е стеснителна, и разбрах, че е българка“. Мургава, с черна коса и черни очи, на чист български Катина ми обясняваше: „Македонка съм. Гръцка“. Баща ѝ бил партизанин. След разгрома на гръцкото съпротивително движение семейството му е преселено в Унгария. Свита като българка, изискана като унгарка, потайна като гъркиня, преминала през толкова народности, Катина гледа недоверчиво. Питам я защо иска да учи български. Повдига рамене: „Не знам… Просто искам. Нещо ме тегли…“.

С всяко ново посещение в Унгария донаучавах за хората с подобна на Катинината съдба. Чудомаех се как един и същи етнос захранва две диаспори – гръцка и българска (после щях да се сблъскам с тях и в Словакия, а по-късно чух и прочетох, че подобни уродливи образувания на идеологическия етногенетизъм има и в Чехия, и в Полша – достатъчни са само митарствата на художника Тома Трифоновски от държава в държава на Източния блок, докато се добере до България). Но дори в либералната Унгария тези говорещи български и чувстващи се българи с гръцки имена, които гледах неразбиращо, на питането ми за необяснимата им според мен раздвоеност, вместо отговор ми отвръщаха със същото: вторачени немигащо в мен, със стреснат поглед, който чакаше да бъде разбран. Така силно им бе дръпната водата, че тези скитници от националност в националност бяха превърнати от съветския интернационализъм в новите евреи на Европа.  

Ето как животът сам ти набутва в ръцете реалността, отваря ти очите и прави физично дори и най-метафизичното! Сега, когато прочетох романа „Бежанци“, догадките отпреди 30 години станаха прозрения.

Неказаното от недоверчивите очи сега е разказано от романа; най-после e вдигнато покривалото от една старателно укривана, затрупана с десетилетни лъжи тайна. Кого лъжем, когато лъжем, щом един ден истината избива със силата на гейзер! И защо, въпреки това, продължаваме да лъжем?!

***

В по-новите времена Западът все ни обвинява, че сме погълнали прекомерно много история, че историята ни пречи да вървим напред.

Може и да е прав, защото сме лишени от прагматизма му. Но не и дотам, за да забравим, че и досега Западът е сред определящите националната ни съдба. За Клаудио Магрис, в романа му „Дунав“, Балканите са гробище на народите. Но той е видял-недовидял: всеки един от нас е гроб на народи, на поколения предхождащи ни, и то – жив гроб! Ляхова чува гласовете им, тя е медиумът, който прави и невидимото видимо. (Нима случайно последният роман на Талев е онасловен „Гласовете ви чувам“!). Тази медиумна способност пред Екерман Гьоте нарича  антиципация, а за мен е дарбата да размагнитваш преплетените аури, кодирани във всеки новороден. Тя обяснява и вярната констатация на доц. д-р Людмил Димитров за „педантичната реконструкция на автентичния исторически контекст“ в „Бежанци“. Ние все пренаписваме историята си, но не в името на оригинала, т.е. на случилото се, а на временните потребности на властващите. Но дали пък учестеното днес ровене в нашата история от по-младите писатели не е и израз на скоропредстоящото ни изчезване, както вещаят демографите. Дори и без тях го усещаме, с цялото си същество, кожата ни е настръхнала като пред заколение! Вместо да плодим деца, държавоустройствени правила за труд и просперитет на индивида, ние все се възпираме до унизителното „пак оцеляхме“, плодим демагогии, както обикновено става в критични времена на войни, погроми и епидемии.

А може би лебедът на българския Логос за последно пее преди да умре.

Според екзистенциалистите човекът се разкривал най-пълно в гранична ситуация. Такава е ситуацията в романа – Втората световна война. Но тогава не само човекът, до дън души се разкриват и народите.            

Особено тук, у нас, а и на сите Балкани, дето винаги е опасно да си този, който си!

Нашата външна политика, нашето отношение по националния въпрос бе функция от външнополитическия интерес на СССР. При сдобряване между  СССР и Титова Югославия част от българите в пределите на България ставаха македонци; при влошаване – подсторената от СССР България слагаше на масата цакащата карта Македония и щом опонентът клекнеше, добросъседството процъфтяваше. Сега пък чрез македонизма Русия цака България и стимулира Сърбия. И с Коментерн, и без Коминтерн, колко века вече, а Русия все не може да ни прости, че нявга сме ѝ дали четмо и писмо!?

За разлика от Запада, който още дундурка античния резерват на своята цивилизация!

Наистина: странен е българският държавен „патриотизъм“. Едва показал си рогцата, през социализма го наричаха национализъм и бе осъдителен; сега, когато е лъжепатриотизъм, е възхвалителен и дори парламентарно представен, а още две-три партии чакат на вратата, та белким се вредят и те. Нещо принципно да се е изменило в политическото ни слугинство от формулата на един от героите на романа, полковник Марков, през 1944 г: „предишното правителство ги караше да вършат работата на Хитлер, сегашното – на Съветите“ (стр. 397). Е, след всичко това има ли „македонци“ по света, които биха разчитали на нас и как да не се наричат такива – та това е спасителното им убежище, след като всеки съсед ги дърпа към себе си: ту са гърци, ту прави сърби, ту българи, ту югославяни.

***

В средата на 80-те години на миналия век, когато прочетох романа на Григориос Ксенопулос „Богати и бедни“, посветен на зараждането на социалистическото движение в Гърция, случайно видях Георги Мишев. Ех, викам му, де да можеше и у нас да се напише такъв роман. И той ми заразказва за чирака на баща си бъчвар. Озорил се на нивата, хвърлил сърпа, разбрал че чукът е още по-тежък, рекъл: „О, бай Мишо, напускам. Аз ще ставам куманиз“. И наистина, стана, допълни Георги. Ей за този герой ме сърбят ръцете да опиша…“

Добър бе Бог, промениха се донейде и у нас нещата и този герой е един от основните в романа му „Патриaрхат“.

Но и Ляхова засяга в романа си тази тема – „генеалогията“ на нейните революционери-куманизи е подхваната не съвсем от началото, защото учителите им подбудители са извън мястото на действието, но в мястото на действието много добре е показан произходът им: все люде с малки способности, за да се разгънат за нещо мащабно, съзидателно; все люде, на които по им е лесна конспирацията, нежели с усилие да си изкарват хляба; по им иде отръки да оправят другите, нежели себе си; да наставляват, принуждават, отнемат от ония, които ги бива, които могат, а когато не им се подчинят – убиват ги! За тези нови субекти на историята националността е без значение, те са еднакви в същността си: нямат съвест, нямат Господ, а само изгода!

Аргирис Каракепелиос, Сократос, Лазо Аяновски (дали пък той не е Талевият Лазар, изроден в Лазо?!), Спас Господов, Кочо Петров и други епизодични лица – ето ги революционерите, рекрутирани от социалните низини, а често и откровени лумпени. Тяхната същност е непозната за нашата литература, защото им бяха приписвани непритежавани от тях положителни качества. Макар предани в различна степен, те всичките са слуги на Коминтерна. Най-усърдните, сектантски правоверните са българите.

Без да е от персонажите на романа, нейде из тая компания виждам да се лута и бледоликият силует на Вапцаров, наивникът (а дали не и практичният българин, намерил мекото на хляба и лекото на работата, за да робува на химерите), объркал поетическите с политическите илюзии. Инак би ли бил толкова изпълнителен, че да стане не само член на Македонския литературен кръжок, а и главният му идеолог? Неговата вяра в живота по-хубав по съветския пропаганден образец му струваше  живота. И странно – вместо да се сърдят за това на тогавашните СССР и ЦК на БКП, сърдят се на мен. Явно истинските му екзекутори са се разпознали, щом ми приписаха собствения си грях. Другари-господа: няма как да съм аз – перо държа, не меч!

***

Има ли нещо в нашата история от XIX и XX век, което да е станало от само себе си, по пътя на бавното съзряване и необходимостта? Като изключим Българския Великден и Съединението, комай не. Кроячите на българската съдба, съвместно с податливите ни и на по-малко от трийсет сребърника сънародници, ни сервираха революционни, а не еволюционни решения. И само из народните дълбини простите орачи и копачи съхраняваха скрижалите на народността и божиите повеления. Затова и това роптание срещу революционерите: „Няма избавление от злото, живот, в който можеш да бъдеш себе си само ако ти позволят другите“; „Не искам живот, който ми нареждат – е тогава ще умра“. (стр. 503). Така противостоят неопитомените, диви души, „най-реакционната класа-маса – селската“, според марксическото определение, която пред смъртта предпочита достойнството, разбрала политиката издъно: „Тук ще командват руснаците, т.е. комунистите, в Гърция – англичаните…“ Те не могат да приемат това, което е приел миналият през месомелачката СССР емигрант, а в българско – революционер, Кочо Петров: „Ако искаш да си жив – мълчи“. След всички революционни актове България излизаше по-обезсилена и по-обезкръвена. Единствено под скиптъра на църквата и българското слово тя бе обединена етнически.

Там, където има селяни и село, винаги има и Бог – посредникът между всесилната природа и безсилния човек, между земя и небо, между тукашно и отвъдно, между Оркуса и Етера…

Животът на селянина като че ли е възможно най-правилното (ако въобще има такова) живеене и същевременно – най-праведното! Неслучайно утвърждаването на социализма мина през унищожаване на селото, защото в него бе съсредоточен най-големият обем частна собственост. А тя е извор на независимост и достойнство, в които идеологията удря на камък.

Превъзнасянето на революционното, на революционера, на радикалното решение – въздигнати в най-висшата ценност в социалистическата естетика, битува още. То се е превърнало в подсъзнание, от което е заразен и романът „Възвишение“ на Милен Русков. Главният му герой е  едно непрестанно разминаване между произхода и манталитета и тълкуваната от него, несъответно непосилна му висока материя. Той революция още не може да изговаря, изрича я револуциата, а тръгнал света да оправя. Но щом е революционер, сиреч правият, той е даже и героят възславян; може да е полуграмотен, какъвто и всъщност е, но е ценен, защото: я колко грамотни се скатават и скатават животеца си, а той, вижте, курбан себе си дава…

Само че неговата неграмотност е друга, още по-голяма – духовна, далеч от Божието, а оттам – и от човешкото; той е сляпороден, сляпо живял и животът му е във вреда на изконния ред, в който има време за градене и рушене, а героите са ненужни; светът на градителите не е свят на героите, а на тружениците, на бавното, постепенно узряване, на втасването, което прави хляба вкусен, хода на живота – вечностен, самия живот – сладък, равнозначен на естеството, отваря пространствата за развитие, както гласната подире си: – Е! Е-е-е-е-е, умножено разпростираща се в ехото: Е-волюция; Р-ъто пред Е-то отсича и ограничава, спъва остатъка на думата, ускорява като с насилие онова, което върви по своя си ред; лишава го от нормалност. Всички нетърпеливци, искащи реванш, всички бързаци и неврастеници слагат отпреде ѝ сонорната съгласна, раждаща несъгласие, гърмящоподобната,  разстрисащо-тресящата Р-ъ!

Атрактивната тийнейджърско-хипарска гледна точка, смесваща днешен жаргон с просторечието отпреди век и наполовина не може да надсложи  сегашно светоусещане върху тогавашно; това не е реставриране на тогавашното, а надделяване на едната – новата – реалност над другата. То е знак, че ти е непосилен товарът на светостта. Дори и фикционалното не може да съвмести високо и ниско, защото падналият ангел никога няма да се въздигне отново; не, той не може да се возвиси! Дори и да му се помогне. Пък и струва ли си да разгръщаш толкова храсталак, за да търсиш златното яйце, което, оказва се, не е и снесено. В ушите ми възкръсва едно изречение на Ивайло Петров по повод на подобно явление през 80-те години: „За сетен път се уверих, че експериментирането с езика не може да доведе до голяма литература“. Харамийското пъчене, егоцентричният салтанатлък обикновено прикриват липси. С ербаплък най-често се маскира малодушникът. (Дори само Бойко Борисов е достатъчно доказателство).

Знаем от опит, че насъщните сечива са най-съответни! Гениалните решения са прости. И затова – гениални!

Много по-сложно е, и свидетелства за художническа мощ, когато дадеш право на всеки, на всяка теза, когато покажеш на дъното дъното и многовалентността на този свят, на човешкото, на земното и небесното; тогава краят е привиден и форма на нов изход и вси следващи крайове и изходи водят към безкрая! Когато си намерил класическата пропорционалност, виновни няма, има ли – няма драма; щом всички са прави – пак някой невинен ще страда.

Знам, преуверен съм, че на днешния читател, изнурен от цинизма на настоящето, много повече ще допадне: „Само с бой и сила добро ще возторжествува. (…) Само с бой и сила. Туй именно значи револуциа.(…) Искаш добро? Насили злите“.

Само че кой ще каже кои са добрите и кои – злите?

Знам, ще го предпочете пред това от „Бежанци“: „Изглежда никой не познава човешката природа, щом един и същ човек е веднъж съвсем обикновен, а друг път – герой“; „Как става тъй, че Бог слага съдбата на праведника в ръцете на злодея?“ Или: „В себе си отбеляза тая човешка доверчивост, обезсилила сега и него, с която жертвата помага на палачите срещу себе си“ (стр. 617); или: „Какво значи да изтърпиш – да го понесеш, или да му се предадеш? Какво значи всичко – животът и смъртта и кое е по-добро – животът или смъртта?“ (стр. 620).

Наистина, къде по-друго, а и по-трудно! е да си: „вторачен в големите неща на света, които разсипват живота или го възраждат“ (стр. 661), да изстенеш: „Искам да обичам, Господи, да спра да мразя и да страдам…“

„Бежанци“ е препълнен с живот, абсорбира живота и съдбите на предците, възкресил ги за въздаване на справедливост чрез словото, разсъбужда предшествениците на всеки от нас, все едно бежанци или не; разтрептява най-съкровените струни на човешкото, сродява ни, скупчва ни пред миналата опасност като пред предстояща! Молех се на съдбата, както се моли обреченият на отбрулване есенен лист, да пощади подгонените отвсякъде български чада; на стари години плаках с юношеските сълзи на съчувствието, защото творящото зло е неуморимо, не ги оставя на мира, праща им все нови и нови изпитания!

И защо?

Защото се чувстват и искат да са българи!

Заради това са в положението на Йов. И ако Яворов, страничният, състрадаващият им, рискувалият живота си заради тях, не издържа отрадната им участ и иска да извика Господу: „Проклет бъди!“, то те, страдалците, не го проклеха.

Те го последваха.

***

Два са монолитите в българското поетическо творчество: Сам юнак на коня и Балканджи Йово!

Борис Михайлов съвкупява и двата!

Освен тях в него са сдвоени земното и Божието. Единосъщностното, казано по два различни начина, е изреченото от адвоката Германов: „Законите са временни и обслужват конкретна историческа ситуация, а справедливостта е вечна и произтича от човешкия разум“ (стр. 531), и безкнижната Катина: „Те са силни, властта е в техните ръце, но нейната сила иде от друго, от Бога и от справедливостта“ (стр. 664).

Непосилно е за майката да приеме жертвата, особено когато тя е най-свидният ѝ син – Борис. И ако все пак намира сили, те ѝ идват само от Него. Той Единствен ѝ е указал всичко и в Него е упованието ѝ: „Сам Бог Исус бе предаден от неговия си народ“ (стр. 600).

Наистина, няма друг изход, потвърждава се констатацията на адвоката Германов: „Разрешението в живота на тия хора е самоотречението“ (стр. 606).

Борис, синът ѝ, сякаш продължава с мислите си нейните мисли и правотата на кръстния път: „Ех, Боже, ще река като сина ти: каквото си ми приготвил, на тебе доверявам, нека бъде волята ти, но ми дай силата да го понеса“ (стр. 662).

От този миг синът земен става синът Божий, Балканджи Йово – Иисус! И това е вече наистина възвишение: „Кога имаш? Когато нямаш. Защото тогава всичко е твое, когато нищо не е твое. Тогава си самият себе си, свободен, прероден, тогава краят е начало и началото край. Бог идва в теб и ти в него, терзанието пред света и безсилието пред него става неимоверна мощ“. Приел самоотречението в душата си, изразил го с мисълта си, Борис го превръща в действие. Жертвата става по-силна от насилието, агнецът Божий – от колача, Иисус – от палачите. В края на краищата всички стават негови мъченици или жертви. Балканджи Йово е новият Христос, който чака изкупление от строителите на безкласовото общество. Или поне покаяние.

Мисля, че е на дневен ред, защото справедливостта го изисква: за десетилетния комунизъм, който денационализираше и нравствено съсипа България, лидерът на БСП е потребно да направи същото пред българското мнозинство, което стори миналата събота пред турското малцинство. Това извинение е по-належащо и трябваше да го предхожда, защото експериментът за социално инженерство бе „успешен“, за разлика от възродителния процес, който, освен че бе десет пъти по-краткотраен, изгуби и онова, което бе постигнато в интеграцията между българи и турци.

Мерилото на писателката за света и човека е Божията, а не човешката прадва, обречена на греховност, както и самият човек. Нейните персонажи са колкото български, толкова и общочовешки, за да стигнат до библейския архетип. Повел народа си като Мойсей към обетованата земя, неподозиращ, че тя е още по-размирна от тази, от която бягат, Коста Солаков пръв извървява Христовия път. Подир смъртта си той е вече един от троицата. Той е Бог Дух, вселил се в Борис и Борис не може да не го последва.

***

Ще се спра и на някои от сходствата в романа в контекста на нашата литература. Тези сходства са иманентно присъщи, имат природата на закона, на феномена, дотолкова са общовалидни, че се превръщат в  народопсхология. Българският етнос е бил разпрострян на двойно по-голяма територия от днешната, под различни власти. Когато започва разпадът на задругата от „Гераците“ в свободна България, в Турска Тракия и Македония патриархалното семейство е още съхранено. Т.е. имаме неравномерно развитие на българският етнос.

Катина е новата Султана, която брани дъщерята Елена от любовта ѝ със същата сила, с която брани Борис от смъртта, макар че причината той да се доближи така опасно до нея е тъкмо верността му към Божиите начала. Майчиният вътрешен ад е по-страшен от външния – живота около нея: „Патрико небесни, прехвърли му претърпяното върху мен, аз, Господьо, да поема злото му…“; „В миг мислите ѝ хукнаха да гонят мъчителите му, както квачка се наежва върху змията, спуска се срещу непознати мъже с пушки – без лица, без души, без съвести. Те са силни, властта е в техните ръце, но нейната сила иде от друго, от Бога и справедливостта“ (стр. 664).

Любовта между Елена и Аргир, по-късно погърчил се като Аргирис, се родее с любовта между Рафе Клинче и Катерина. Тук тя е не по-малко възвишена. Много може да са нейните епиграфи. Избирам двустишие от Леопарди: „Близнаци същи, едновременно съдбата / зачена ги – Смъртта и Любовта“.

Но не е ли съотносима същата двойка и за любовта в целия роман? Защото тя има много лица: любов към челядта, между мъжа и жената, към род, народност, земя, Бог.

Все пак ще я огранича само в любовния сюжет, свързан с Елена.

Съкрушителното за човека може би не е да умре заради любовта си, а любовта да умре в него, докато е още жив! Това оразличава Елена от Катерина. За да стигне до отрицанието и омразата към любимия със същата сила, с която го е обичала.

На живота си ми господар, но на волята не ми си – отсича на везира  Гергана в „Извора на белоногата“; същата категоричност, в друго време, по друг начин противопоставя Елена на лъстивостта на Аргирис: „Твоето щастие не е мое. Вашето щастие не е  наше“ (стр. 689). За да заключи: „От нас жертвите, за вас – свободата“. И неочаквано, в контекста на събитията, общочовешкото придобива измеренията на националното.

Двойките Христакиев и Кондарев, Господов и Германов; сякаш Господов е Кондарев, вече победил и взел властта, а Германов – изгубилият я съдебен следовател Христакиев; местата и ролите са разменени, но спорът на човека във властта и човека извън нея продължава. Или казано с езика на адвоката Германов: „Сменят се ролите, но играчите остават!“; „Измежду управлявания и властта все пак властта има повече шансове да е лошата, независимо от претенциите ѝ. Адвокатският институт е гаранция против нейните своеволия“ (стр. 535).

Всички посочени дотук персонажи си приличат, но не са им двойници; те са тяхно продължение, надграждане. Ляхова е продължител на темелните тенденции и най-добрите традиции на българската художествена проза, овечностени от класиката ни.

***

Последните две десетилетия като че ли бяха на романа. Кой ли не опита. Дори и хора, за които не предполагаш. И все пак, отличени бяха „Физика на тъгата“ и „Възвишение“. Чел съм и двата и потвърждавам безспорния талант на авторите им. Не ще отварям спор какво е роман. Но мащабът на обхвата е видим. Поради това: най-близо до представата ми за роман е „Бежанци“.

Може да е старомодна моята представа.

Какъв е този роман: семеен, обществено-политически, религиозен, исторически, философски, патриотически?

Да изброявам ли още? Той е всичко това, събрано в едно, той е онзи баланс на мисъл, познание и пластичност, който характеризира мярата за класичното; за най-доброто от класиката! Това е роман-енциклопедия на българския живот, какъвто го няма, какъвто трябва да бъде и към който, да би могло?!, трябва да се върнем. Непокътнатата девственост на нещата и вярата, в която делата са равнозначни на помислите, а разминаването я отломява къс по къс.

Това е роман за сблъсъка на естественото с измисленото, на съзидателното човешко с разрушителното политическо, на обикновения човек с идеологиите, на малкия народ с т.нар. Велики сили (Е, и как тогава нашият войник да не е Велик?!); на простодушието с култивираната и алчна пресметливост, на градивното добро с рушителното зло в оспорвания отколе свят на Дявола и Бога.

Тук философията не е самоцел, а естествена рожба на живота. Това е роман-размисъл за българската съдба, за световната наредба и човешката безутешност.

Този роман реабилитира дискредитираното от десетилетия, а и сега, а и докога ли още, понятие художник! Малцина се домогват до призванието чист художник!

В този роман в живота, в мислите, в чувствата на човека съучаства цяла вселена, всичкото сътворение, едното е изражение на другото и обратно. Няма нещо, което авторката да не може да предаде, анализира, изрази, все едно конкретно или абстрактно, чувство, мисъл, вещ, природа! Когато имаш какво да казваш, няма нужда да ставаш модернист, защото казваното определя поетиката. Мимоходом ще отбележа художествената тънкост на Ляхова да си служи с подтекста, да използва детайлите за внушение на предстоящото – примерно смачканата хрущяща броеница на Георги Шишков, вещаеща неговата погибел; внимателната стилизация, умелото използване на диалектизмите, разположени в такъв контекст, че разбираш смисъла дори и без да знаеш думата. Ето на мен, мизиецът, знаещ 70% от думите от баба и прабаба, ми трябваше само ускоряващата сила на употребата им, за да рукне лавина от други, станали отдавна подсъзнание, макар и смазано от тероризиращия хаос на днешното. (Впрочем това е и косвено доказателство, че почти всички сме бежанци, а малцина са уседналите.)

Това е роман на тоталното въздействие и с тези си качества неволно изобличава естетско-книжния произход на т.нар. постмодернизъм и стеснената му творческа мощ.

Писателката има и един бонус, който не е нейна заслуга, но тя смело го използва: възможността все още да се публикува истината. Поучена от историята ни, тя знае, че тук всичко е временно и поради това – непостоянно. И не пропуска шанса.

За разлика от своите колеги-литератори смятам, че писателите след 1944 г. са по своему неосъществени. Те не бяха цялостни, свободни личности като Вазов, Захарий Стоянов, Елин Пелин, Йовков. Всички те – и Димов, и Талев, и Емилиян Станев знаеха докъде може и докъде не. Цензурата, и още по-лошото ѝ отроче – Самоцензурата, им налагаха да мимикрират, да ги надхитрят чрез премълчаване, недоизказаност, чрез баснята, алегорията, притчата; това постоянно изплъзване – вид надхитряне – намери завършения си вид в Радичков; другата стока, която се поощряваше и добре харчеше, бе имитацията на родолюбие, стигаща дотам, че за високохудожествени разкази се брояха и етнографските очерци на Хайтов – нещо постигнато по-рано и по по-добър начин от Михалаки Георгиев и Цани Гинчев. Играта с околните се превърна в игра и със себе си. Дори и Ивайло Петров бе предпазлив да изрази докрай трагедията на българското село в своята „Хайка за вълци“. Ние всички бяхме рожби на политическата зависимост!

Подир Йовков никой не е вкарвал така мощно в човешката съдба, в романовата тъкан Бога, както Ляхова в „Бежанци“.

Какво искат нормалните хора, таксувани като обикновени, през всички времена: да работят в съгласие със себе си, с околните и с Бога.

И все им пречат.

Ако сравня майсторството на Весела Ляхова с някои от най-добрите жени от бранша, ще кажа: Вера Мутафчиева форсира изречението езиково и стилово, натоварва го философски, рефлексията доминира над изображението в ущърб на художеството. В прозата на Яна Язова тутакси личи, че е писана от поет.

Единствено пълноценно епическо съзнание има при Ляхова.

Вероятно това е причината да чувам, че тя не пишела като жена, сякаш епичното е монопол на мъжа. Може би мъжете, които твърдят това, инстинктивно признават, че им липсва мъжество пред истината. Любовта към истината е от полза за истината и във вреда на онзи, който я изрича. Имах кратка среща с авторката преди няколко дни и на устата ми бе да я питам тя на кого от персонажите в романа се смята за потомка? Времето не стигна и не се отвори дума. Но и без да я питам, по отношение на дързостта да артикулира премълчаваната и неудобна истина, за мен тя е потомка на Капитан Хриса.

Тъкмо това, че е жена, обогатява епоса ѝ с безброй изтънковидeни неща, които само жената може да види. В един свой текст, по повод на „Възвишение“, Инна Пелева възкликва: „Де да можеше Героят и Разказвачът да се слеят в едно“. Искам да я успокоя: Може! Могат, когато авторът-разказвач влезе под кожата на героя и досущ като медиум усеща, вижда, чувства през времето и пространството, превъплъщава се дотам, че и „мъртвите живи да станат“!

Ляхова го постига, без да използва технологията на Аз-формата, която, въпреки приписваните ѝ широки възможности да обхваща повече характери, освен на главния герой, повече събития, според мен не ги притежава. Да оставим настрана, че е и по-лесната форма и че води до бъбрив монологизъм.

Ляхова използва позицията на третото лице, на наблюдателя, на обектива, от който не може да убегне нищо. Той е като шарнирно око, равнозначно на всевиждащото; и по вертикала, и по хоризонтала. Тя всеки път стреля в десетката, няма нещо, което да не може да изрази: абстрактно и конкретно, външно и вътрешно, всичко от природата и от природата на човека.

Ляхова е психолог-аналитик; диалектик в психологията и мисълта, преследва по петите героя, той не може да се скрие; какво чувства и мисли, често разбираме по реакциите му. Подир изобразяването тя неочаквано синтезира, довежда състоянието до формули, равностойни на максима: „На бежанците всички гледат със съжаление, но в същото време им е омръзнало от тях. Когато непрекъснато срещаш чуждата неволя, накрая така привикваш с нея, че почваш да мислиш, че са я заслужили“ (стр. 584); „Беше ѝ удивително как е могла да запомни неща, които първоначално не беше и забелязала” (стр. 580); „Макар че прислужваше, белите дрехи ѝ придаваха някаква особена важност, сякаш беше част от самото лечение” (стр. 560).

***

У нас много се писа за другостта, различността, правата на малцинствата и индивида. Но едно е теорията, друго – практиката. Като изключим САЩ, и то не във всичко, комай никъде другаде не работи моделът за различността. Колкото и да е парадоксално,  изглежда най-толерантни остават империите. Преди да се обособи в отделни национални държави в Турската империя, като изключим изстъпленията, етносът е функционирал по по-естествен начин; доказателство са самообособилите се отделни махали – гръцка, турска, българска. Когато махалите се превръщат в национални държави, във всяка една, благодарение на имперската нехомогенност на населението, малцинствата са притискани, асимилирани, пъдени. Изобретението на XIX век, националната държава, се оказва не толкова ефикасно и малцинствата са повод за големите междудържавни вражди и войни, докато се стигне до самоизтребването на един народ след прилагане в действие на класовата теория. „Няма закон, който да уварди човека от народната власт“, твърди адвокатът Германов. Своите се оказват не по-малко жестоки от чуждите и това е върховата точка в трагедията на бежанците, дошли в майката родина да търсят спасение. „На толкова години съм вече – обобщава старецът Ванчо Михайлов – и доживях след турци и гърци да ме преследват и българи за то, че съм българин!“ В това безправие на така наречената народнодемократична държава ти иде да жалиш за безправието в Турската империя, което ти се струва по-малкото зло; ще ти се някак си тя да се е реформирала дотам, че да даде равни права на съставящите я етноси, защото държавното им обособяване е довело само до взаимоизтребления, зъб за зъб и око за око: че то не бе Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна, Студена война, а и като стана конвергенцията чрез ЕС, все така сме си подозрителни, жадни за надмощие и взаимно прецакване. И все същото излиза: най-доброто е винаги зад нас, почти идилично: „В техния живот и добро имаше, и зло, и радости, и неволи, но в такава пълнота, която им придава смисленост” (стр. 507). „В онова простичко, непретенциозно битие са имали най-голямата свобода да проявят волята си, защото там животът, с цялата си праведност и греховност, зависеше от собствените ти усилия“ (стр. 509); „Ония времена бяха праведни, тогаз Христос ходеше между хората. Цяла империя пъстрота – турци, българи, евреи, каракачани, арменци, арнаути, ягупти, арапи – се разпадна пред очите ѝ, но синорът на доброто и злото не се заличи“ (стр. 382).

Тогавашното време, въртящо се с темпото на воденични камъни, повече е внушавало спрялост, отколкото движение; вярата е съхранявала девствеността на душата и света, думите са били равнозначни на делата. Сякаш нищо не е можело да отломи непокътнатостта! Със събуждането на националното и религиозното самосъзнание времето забързва, ускорява се дотолкова, че става саморазрушително. За да се стигне до гибелния конфликт между патриархално-религиозното с класово-партийното, на все още девственото не-политическо съзнание в съветизираща се България. Светът и животът изгубват смисъл. Вече не са божествена ценност. Може да им посегне всеки!

Вече всичко е позволено.

И в това безсвестие – свестяващ глас!: „Бежанци“ – новият голям роман на българската литература, в който възправя ръст един познат-непознат: Балканджи Йово като Иисус! 

Марин Георгиев е поет и издател, автор на повече от 20 книги с поезия, проза, документалистика, литературна критика, преводи. Носител е на четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), Международната литературна награда „Паметна сабя „Балинт Балаши“ (2018) и наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“ (2019). Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. През 2015 г. издателството на Дьорд Сонди, „Напкут“, Будапеща, публикува сборника с негова избрана поезия „Ни Бог, ни Дявол“, а през 2019 г. издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр Напло“ – сборника с избрана проза „Някой винаги гледа“ (подбор, превод и следговор Дьорд Арато, предговор проф. Золтан Яноши). През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.