Ниско качество на журналистическото съдържание, комерсиализация и зависимост от корпоративни интереси, доминация на сензацията, опростяване на проблемите и бягство от дълбочина – това са само част от негативните развития в българската медийна среда.
Изследването Балкански медиен барометър е част от традицията на Медийните барометри, въведени от фондация „Фридрих Еберт” през 2004 г. Барометрите са аналитични инструменти за оценка на медийната среда в национален контекст. За периода от 2004 до 2012 г. те са провеждани в повече от 30 страни по света. Балканският медиен барометър (БМБ) стартира през 2011 г. в Босна и Херцеговина. През 2012 г. той е проведен за първи път и в България. Второто издание на БМБ в нашата страна се състоя през 2014 г. и анализира основните развития в българската медийна среда между 2012 и 2014 г. Проучването се основава на експертна групова дискусия, в която участват медийни професионалисти и представители на гражданското общество. Данните от това второ издание на БМБ у нас бяха представени в края на октомври миналата година от Фондация “Медийна демокрация”. Вижте дискусията с участието на Орлин Спасов, Бойко Василев и Антоний Тодоров.
Орлин Спасов: Медиите преминаха през турбулентен период
Изследването е полезно, защото решава едновременно най-малко два проблема – първо, позволява сравнението между различни периоди вътре в страната и така дава възможност да се проследи много ясно динамиката на процесите през последните няколко години. Второ, позволява да се направи сравнение между България и други страни от региона, при това отново в динамика. Макар общата икономическа и демографска рамка, в която се развива България, да остава практически без големи промени от 2012 г., когато се проведе първият барометър, все пак се разгърнаха важни вътрешно-политически събития, които повлияха и върху работата на медиите.
През 2012 г. се проведоха екологични протести и тяхното отразяване за пръв път противопостави доста силно традиционните медии на алтернативните социални мрежи. Много от големите средства за информация бяха критикувани за подкрепа на статуквото и за доста тенденциозно представяне на протестите.
В началото на 2013 г. страната бе разтърсена от доста мощна протестна вълна срещу високите цени на електроенергията и на парното. Постепенно тези протести се ориентираха срещу цялостния характер на политическата система. В основата на протестите от лятото на 2013 г. бе спорното назначаване на Делян Пеевски за ръководител на ДАНС, което бързо породи мощна втора вълна от протести. Тази политическа нестабилност продължи и през 2014 г. След оставката на кабинета „Орешарски“ през юли последваха и предсрочни избори.
На този фон медиите също преминаха през един доста турбулентен период. Те трудно се адаптираха към бързо променящите се събития и към нарасналата конкуренция, идваща този път от социалните мрежи и от това, което наричаме гражданска журналистика. В този период настъпиха и някои важни промени в собствеността на медиите, завърши и процесът на цифровизация на националния ефир, а това на свой ред доведе до нови приоритети в работата на водещите телевизионни канали.
През 2013 г. бе огласен нов Етичен кодекс на българските медии, който дублира съществуващия от 2004 г. насам. Също така приетите през пролетта на 2014 г. изменения в Изборния кодекс въведоха нови важни правила за медиите при отразяване на предизборните кампании.
Медийната среда остава добре наситена. Националните всекидневници са 20 (при 16 през 2012 г.). Имаме добро представяне на лицензираните и регистрираните радиа и телевизионни оператори. Независимо от сравнително добрите количествени измерения на българската медийна среда обаче тя остава, както и в предишни години, силно критикувана от редица международни и български организации, като във фокуса на критиките продължават да стоят дефицитът на медийна свобода, свързан с политически и икономически зависимости, проблемът с липсата на достатъчно прозрачност в медийната собственост, с недостига на качествено медийно съдържание. Проблем остава блокираната саморегулация и т.н.
Първият кръг от разгледани проблеми обхваща свободата на изразяване, включително свободата на медиите, както и ефективността на тяхната защита в България. Съществуват значителни рискове пред свободата на средствата за информация. Участниците в панела констатират примери на посегателства над журналисти. Особено безпокойство предизвиква полицейското насилие над журналисти и над граждани през лятото на 2013 г. В други случаи от прокуратурата е оказван натиск над журналисти с цел разкриване на източници, използвани в хода на разследвания. Анализът констатира, че гражданите често се страхуват да подават на медиите сигнали за нередности, да разкриват самоличността си пред микрофон и камера, като отказът най-често е продиктуван от страх от саморазправа.
Основен проблем са и неефективните действия на съдебната система, която не успява да гарантира гражданските права. Като ново развитие тук е отбелязано използването на медии и държавни институции за натиск върху неправителствени организации. Значителни остават и трудностите в достъпа до информация. Въпреки законовите гаранции и функционирането на обществени електронни регистри с данни, информацията в много случаи не се предлага навреме, а това създава усилие пред разследващите журналисти и потенциално може да изопачи обществения дебат, защото данните не винаги са актуализирани.
Втората част от дискусиите обхваща разнообразието, независимостта и устойчивостта на медийната среда. Като особено проблемно е разгледано разпространението на печатните медии. В тази сфера принципите на пазарната конкуренция са сериозно застрашени. Друг голям проблем е ограниченото потребление на медии в малките населени места – там печатните издания са трудно достъпни поради слабо разпространение, но и финансовите затруднения на хората на свой ред действат като филтър пред достъпа до вестници и списания. Към това се добавя и по-ограниченият достъп до интернет в по-малките населени места.
Продължаващ проблем на медийната среда е недостигът на официално достоверна и прозрачна информация за медийния пазар. Много данни, свързани със собствеността на медиите, остават непрозрачни, публично недостъпни или просто липсват. На този фон Комисията за защита на конкуренцията не осъществява пълноценно регулиране на концентрацията в медийната сфера. Един друг важен феномен е, че концентрацията се разгръща и в сферата на рекламата.
Нараства интензивността на проблемите, свързани с употребата на реч на омразата в медиите. Тази тенденция особено се засилва във връзка с потока от бежанци през есента на 2013 г. Отношението към бежанците в медиите често е изключително недобронамерено и крайно, като речта на омразата кулминира най-вече в интернет средата и в някои печатни издания.
Отчита се фактът, че ролята на правителството като основен рекламодател остава много силна. То разпределя средства за популяризиране на оперативните програми на ЕС и за рекламиране на различни публични проекти. Често правителството и особено органите на местната власт продължават да използват позицията си на разпределител на реклама и договори за информационно обслужване, за да влияят в своя полза върху редакционното съдържание на много медии. Често се наблюдават случаи, при които финансираната медия спира да публикува критични материали, свързани с работата на съответното министерство или институция, осигурила средствата. Често особено осезаем е натискът върху регионалните медии.
Третият кръг от обсъдени проблеми се отнася до регулацията на електронните медии и до състоянието на обществените радио и телевизионни оператори. Тук панелистите подчертават, че лансираната идея за общ медиен закон, обхващащ както електронните, така и печатните, и онлайн медии, остава твърде спорна и не се посреща с консенсус от страна на медийните професионалисти. В тази сфера дебатите остават отворени. Коментарите по отношение на ефективността на СЕМ са в посока, че тя би била по-висока, ако са налице гаранции за по-силно гражданско участие в номинациите на членовете на съвета. Анализът показва, че начинът на финансиране на БНТ и БНР продължава да поставя обществените оператори в потенциална зависимост от властовите конюнктури. Работещите в обществените медии са сравнително добре защитени от колективните трудови договори, но заплатите им – особено в регионалните центрове – остават сравнително ниски. На фона на силната конкуренция БНТ успява да предложи най-разнообразно за момента съдържание. Заедно с това обаче се забелязва и една видима тенденция към комерсиализиране на медията, като е налице опасност тази чисто комерсиална логика да доведе до известно ограничаване на обществения характер на програмата. Панелистите препоръчват избягване на новинарското центриране около столицата и централните институции чрез включване на повече информация от различни други части на страната.
В четвъртата, последна тематична част панелистите насочват вниманието си към състоянието на професионалните стандарти, отстоявани в българските медии. Един от централните проблеми тук е паралелното функциониране или по-точно нефункциониране на двата етични кодекса. Появата на втори алтернативен кодекс е ефект от ескалиралите през последните години конфликти между медийни собственици и групи. Често се разкрива самоличността на жертвите на престъпление, презумпцията за невинност невинаги се спазва, престъпленията често се отразяват в сензационен ключ и т.н.
Основните дефицити в съдържателно отношение са свързани най-вече с недостатъчната задълбоченост при представяне на международни и на икономическа информация. Някои от най-важните социални теми се представят по-скоро емоционално, вместо да се акцентира върху причините за възникването на проблемите. Постоянна остава диагнозата за българската медийна среда, свързана с недостига на качествена разследваща журналистика. Една от основните причини за този дефицит е свързан не толкова с политически натиск, колкото с пазарната ориентация на голяма част от медийните компании. Ключов проблем е и автоцензурата, която се подхранва с различни средства – външен натиск под формата на телефонни обаждания, заплашителни писма от корпорации и рекламодатели, критики от страна на редакторите и т.н. На този фон изследването констатира, че медийните собственици продължават често доста брутално да се намесват в редакционното съдържание, а много редакции не поемат никакви или почти никакви ангажименти за защита на журналистите.
Последната констатация е свързана с факта, че журналистическата общност все още остава слабо организирана, за разлика от собствениците на медии, при които е налице видимо осъзнат общ интерес и изграждане на силни структури за отстояване на позициите им.
В хода на изследването бяха подчертани и някои важни позитивни развития. Сред тях са, например, разрастващата се география на алтернативните информационни източници в интернет. През последните години нараства значението на блоговете, на независимите информационни сайтове, дори на Фейсбук. Всичко това води до по-голяма роля на тези източници за формирането на общественото мнение в страната . В това отношение традиционните медии вече имат силен конкурент. Позитивен факт е, че БНТ и БНР запазват относително добри позиции и имат съществен принос за медийния плурализъм. Отбелязва се факта, че големите национални телевизии стават по-критични към властта през последните две години.
Доц. Орлин Спасов е преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология. Преподава медийни и комуникационни изследвания и интернет култура. Работи по проблеми, свързани с теория и история на медиите и популярната култура. Специализирал е като Хумболдов стипендиант в Германия. Автор е на „Преходът и медиите: политики на репрезентация“ (2000), съставител на „Ars Erotica“ (1992) и „Quality Press in Southeast Europe“ (2004) и съ-съставител на „Медии и митове“ (2000), „Медии и преход“ (2000), „24 часа: Вестникът“ (2001), „Дневен Труд: Лидерът“ (2002), „New Media in Southeast Europe“ (2003), „bTV: Новата визия“ (2008) и др. Изпълнителен директор на Фондация “Медийна демокрация”.
Бойко Василев: Имаме проблем с истината
Представеният доклад на Медийния барометър е изключително интересен. Фактите показват за какво се говори сред нас, как сме разделени и за какво спорим. През този период се наблюдава оживление и ако можем да говорим за нещо положително, това е какво точно се случи и какво се промени през 2013 г. Моето усещане е – струва ми се, че можем да го доловим и в доклада, – че изведнъж хората започнаха да четат вестници, да гледат телевизия и да слушат радио по-внимателно. Върна се вниманието към нашия труд, при това се върна доста по-критично, отколкото венцехвалещо, но аз предпочитам така. Такова усещане на вглеждане в детайлите на журналистическата работа не помня от 90-те години. За съжаление това вглеждане прошумя и отмина, засега не се превръща в трайна тенденция. Но ако миналата година даде нещо в положителен план, това е, че обществото започна да ни следи по-внимателно, започна да си казва думата, започна да следи запетайките ни и да си съставя мнение – добро или лошо. Това нещо го чаках 15 години – онова усещане от 90-те, че имаш изключителната отговорност хората да те гледат, че трябва да внимаваш за всяка запетайка, за това дали си близо до истината или не. Бях загубил това усещане и мислех, че никога няма да си го върна. Слава Богу, върна се за един известен период от време. Дали ще се върне завинаги – може би по-скоро не, но се надявам поне да се оформи някаква тенденция.
Лошата новина е, че ние имаме проблем с истината – централният, огромният журналистически въпрос за истината. Това може да се провери включително социологически по тези от нас, които четат нещо за себе си, а то обикновено е 95% невярно. Така всеки от нас, който вижда нещо написано за себе си, може да провери нивото на истина в обществото. Нещо повече, миналата година показа как се фабрикува технологично лъжа. Горе-долу системата е следната – ако в момента с вас се обедним, че сега е 10 часа и 9 минути, веднага може да се организира една спретната групичка в съседното заведение, която да каже, че е 15 часа. Ако тази групичка има достатъчно сили и ресурс, тя ще се наложи като валидна гледна точка в обществото. Следващата стъпка е сайтче, зад което не стои никой. Безименно сайтче, което започва да пише, че часът е 15. Следващата стъпка е цитирането на сайтчето от жълтата преса и оттук нататък лъжата стига до желаната промяна по един елементарен начин. Всеки проблем в България може да се превърне в съдебен, независимо дали е икономически, юридически, личен или сексуален. Той стига до съда, превръща се в казус и променя фактите на терена.
С други думи, ние имаме проблем с истината. Не искам да говоря онези тежки неща за медийната собственост и т.н. Не защото не са верни, докладът достатъчно ясно показва това, искам да кажа как на лично ниво, на ниво всеки един от нас съществува лъжата. Как идват оправданията за лъжата, защото, разбира се, ние сме човешки същества и не искаме да се посрамим. Ние даваме три оправдания, когато нагазваме в лъжата. Едното е срамно, другото е героическо, а третото е корупционно-героическо. Какво е срамното оправдание, което слушам години наред и особено през последната година? Това е оправданието: „Ами така ми наредиха. Директорът така ми каза. Аз знам, че не е така, ама той така ми каза“. Това е първото оправдание. Вярвайте ми, такъв аргумент през 90-те нямаше. И това е ефектът на малкия пазар, за който ще говоря след малко.
Второто оправдание е героическо: „Всички около мен са пълни дебили, аз съм самотен, боря се за свободата на словото, само аз отстоявам тази позиция, само аз я защитавам и никой друг, само аз се боря срещу море от продажници“. Много често зад тази позиция стои оправданието пред тясна референтна група от приятели, които ти казват: „Абе чакай, що така пред нас говориш едно, а на екраните съвсем друго“. И влиза в действие героическото оправдание: „Аз се боря срещу титани, едва удържам, понякога побеждавам, понякога е трудно“. Много често обаче зад този аргумент стои отказът от формиране на вътрешно-редакционна институционална позиция, отказ от общ фронт и общи действия, всъщност отказ от борба. С други думи, героите не са никакви герои, но така се представят в групите и във Фейсбук.
И третото оправдание е корупционно-героическо. Наричам го така, защото когато очевидно изпълняваме някаква поръчка за пари, което се случва, ние се оправдаваме със свободата на словото. „Аз имах право да кажа тази версия, защото имам свобода на словото, следователно имам правото да бъда корумпиран, да бъда идиот, имам правото да наплюя, имам правото да излъжа.“ Със свободата на словото много често се маскират поръчки и купени неща. Опитайте се като редактор да реагирате срещу това, опитайте се – много е трудно, защото отсреща стои аргументът: „Ти ме цензурираш“.
Ето ги трите оправдания, които функционират на личностно ниво. Имайки проблем с истината, ние заразяваме с лъжата всички.
Още две неща искам да кажа. Първото е за Националната телевизия. Длъжен съм да изразя моето несъгласие с една от фундаменталните критики – критиките за комерсиализация. Зад този възглед стои един доста по-широк възглед, възгледът, че БНТ и БНР трябва да се ограничат със сухоежбина – политика, политика и само политика, информация и новини. Този възглед въобще не е модерен и не е европейски. Този възглед няма нищо общо нито с ВВС, нито с ARD, нито с Франция, нито с Дания, нито с която искате държава. Този възглед превръща БНТ и БНР в самолет с едно крило. Напротив, националните медии, след като са се преборили за качество на журналистиката, трябва да зададат критерии за забавление, за шоу, за сериал. Разбира се, това едва ли ще стане след като субсидията на БНТ е двойно по-малко от албанската, тройно по-малка от сръбската, четворно по-малка от хърватската, десеторно по-малка от гръцката, каквато тя бе доскоро, и петнадесеторно по-малка от датската субсидия за национална телевизия. Така е преценило българското общество да оцени националната си телевизия, така е направило. Това обаче задава чудовищни ограничения. Критериите за силно общество са критерии за силни обществени медии. Обществата със силни обществени медии се наричат Великобритания, Германия, Франция и т.н.
И накрая искам да кажа кой е големият проблем. Той е в парите. Вижте първата държава в мониторинга – Босна и Херцеговина, която е с 4.5 млн. население. Ако там се роди гениално журналистическо произведение – вестник, телевизия или телевизионно предаване – то няма да работи за пазар от 4 млн. души, а за потенциален пазар от 17-18 млн. души, които разбират сръбски или хърватски език. С Албания нещата не стоят така, с Македония също. За съжаление и за България не стоят така. Ние работим за нашия пазар и отчасти за македонския. Казвам отчасти, защото в Македония има проблем с разпространението на български медийни продукти. Следователно пазарният критерий не може да ни помогне. Колкото и гениално нещо да измислим, ние ще го работим за 7-8 милиона потребители. Следователно проблемът с давещите се е проблем на самите давещи се. Ако ние самите, нашето общество, нашата държава, нашата младеж, нашата журналистика не реши да промени това, не реши да поиска качествени медии и да плати за тях, ще получим нула. И ще стоим тук в модела, който се нарича кристален дворец – метафората на Чернишевски. Между другото метафората на Чернишевски е един кристален дворец, в който всички виждат кой какво прави вътре, това е метафора на абсолютната прозрачност, но колкото по-ясно и по-провинциално става, толкова по-зле. Защото това, че всички виждаме собствените си безобразия, ни развращава до дупка.
Бойко Василев е завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира журналистика в Хамбург, Германия (1997) и социология в Софийския университет (2001). Водещ на седмичното обзорно-политическо предаване на Българската национална телевизия – “Панорама”, главен редактор на главна редакция „Актуални програми“ на обществената телевизия.
Антоний Тодоров: Публичното говорене не е безобидно, то поражда действителност
Благодаря на Бойко Василев, че въведе една тема, върху която и аз исках да се съсредоточа. Аз съм политолог, не жулналист, така че ще се опитам да погледна нещата от страна на политическото, като под политическо разбирам онова, което ни позволява дълготрайно да живеем заедно, въпреки различията ни или заедно с различията. Това е то политическото и това е основното занимание на политиката. Между другото това често се забравя. И така, говорейки за медиите, имам понякога чувството, че живеем все още в един посттоталитарен синдром. Представяме си медиите сами по себе си като нещо независимо, самостоятелно, добро, което, разбира се, се бори с един змей, с едно чудовище и това чудовище е правителството, властта, която се опитва да ги контролира всячески и да не им дава никаква свобода. Но 25 години по-късно знаем много добре, че наред с това чудовище има и едно друго, което е не по-малко зло – това е чудовището, което наричаме корпоративна хватка. Корпоративната хватка върху медиите в момента – и тук не става дума за комерсиализация, а за разширяване на пазара в сфери, които абсолютно не са му присъщи – ми се струва далеч по-голяма опасност за свободата им, отколкото борбата с едно или друго правителство. Виждаме как се сменят правителствата, но корпоративната хватка остава една и съща. Самите правителства са донякъде плячка на тази корпоративна хватка. Така че трябва да сменим перспективата и да виждаме новия враг, той всъщност въобще не е нов, но е по-големият и по-опасен враг. Вярно е, мониторингът добре показва до каква степен медиите и свободата им страдат от натиск на различни правителства, но този натиск е много любезно и мазно опосредстван от корпоративната хватка. Той дори е много по-ефикасен от всичко друго, защото там залозите са от друг порядък.
Обаче има още една ламя, за която не внимаваме, това е обществото с неговите предразсъдъци. Ако кажем гражданско общество, веднага казваме нещо добро, това са едни съзнателни граждани, които разбират добре целите на обществото и искат само доброто му. В същото това гражданско общество се раждат чудовища, срещу които медиите, ако искат да изпълнят своята роля, също трябва да се борят.
Има една метафора, за която забравяме, че е метафора. Казва се, че медиите са четвърта власт. Забравяме, че е метафора, че всъщност не става дума за четвърта власт, която се нарежда покрай останалите три. Метафората означава, че медиите позволяват да се създаде това, което наричаме публично пространство, способно едновременно да бъде не само коректив, но и противотежест на управлението, на корпорациите и на обществените предразсъдъци. И според мен това трябва да бъде оптиката, когато говорим за медиите, това е смисълът им, те не са четвърта власт в буквалния смисъл на думата, те са инструмент, който поражда това публично пространство.
Ще обърна нещата и към журналистите. Често някои журналисти истински вярват в това, че са четвърта власт и започват някак да подменят властта. Питат престъпника: „Ама вие защо го направихте?“. Това е въпрос, който трябва да му зададе следователят, не е работа на журналиста да измества следователя. Журналистите често влизат в ролята на обвинители, вместо в ролята на посредници между различните актьори, участващи в този процес, за да може слушащият, виждащият, гледащият или четящият да се ориентира, да си изработи представа за това, което наричаме истина – една толкова трудна категория, до която не се достига лесно, тя не е нещо самоочевидно. Ние все се питаме и все се питаме.
Едно време си представяхме държавата като вездесъща, искахме да се борим срещу нея и да я ограничим в периметъра, който е допустим в едно свободно общество и който гражданите искат да й отредят. Заменихме това с един вездесъщ пазар, сякаш пазарната логика е толкова вездесъща, че можем да си представим абсолютно всички отношения между индивидите като пазарни. Дори в днешното изложение говорим за „потребители на медийно съдържание“. Искам да кажа, че няма нищо безобидно в това дискурсивно подхлъзване, то изобщо не е безобидно. Публичното говорене не е безобидно, то поражда действителност, публичното слово се обръща в практика.
Малко стана дума за словото на омразата, но медиите колкото противодействат, толкова и съдействат за словото на омразата. Като кажем медии, трябва да имаме предвид, че има гигантско разнообразие – има медии, които абсолютно си забраняват словото на омразата, и такива, които играят с най-ниските страсти на публиката. Е, добре, можем ли да поставим всичко на пазара? Как да излезем от тази пазарна хватка към публичните медии? Не е въпросът дали обществените медии могат да се занимават с комерсиални проекти. Не можем да върнем телевизията с 40 години назад. Трябва да сменим перспективата, през която гледаме. Обществените медии не са просто един от обичайните участници на пазара на медии. Това е публична услуга. Въпросът по-скоро е такъв – защо трябва да се поставят обществените медии в ситуацията да си печелят хляба, играейки на пазара. Нима държавата си печели хляба, играейки на пазара? Нима пощите трябва да се самоиздържат, а ако не се самоиздържат, да ги затворим? На обществените медии трябва да гледаме точно като на такава публична услуга. Има няколко неща, които като ги махнем и вече няма общество, вече всеки се оправя, както може. Нещо като джунга, но малко по-цивилизована, защото имаме атомни бомби. Но ако искаме да имаме общество, значи има три-четири неща, за които трябва да помислим и тези три-четири неща са обществените медии, образованието, пенсиите и др. Без тези неща няма общество. Може да има държави без обществени медии, мисля обаче, че те не са най-желаното място за живеене.
Медиите има какво да желаят от гледна точка на собствения си демократичен етос. Убеден съм, че обществените медии могат да създават стандарти, които другите – ако искат да бъдат ценени – трябва да спазват. Демократическият етос е особено проблематичен в едно общество, в което има проблем с образованието на самите занимаващи се с журналистика. Освен акцент върху етическата страна е необходимо познаване на човека и обществото. От друга страна обаче не може да има прекрасни медии в едно общество, в което господстват предразсъдъци. Така че медиите трябва да се обърнат и към гражданското образование. Те не са само борци срещу несправедливостите на правителството, те са борци и все повече борци срещу предразсъдъците на обществото, основни агенти на гражданското образование.
Антоний Тодоров е завършил „Международни отношения” във Висшия икономически институт в София. Кандидат на историческите науки (1988 г.). През 2009 г. защитава дисертация за доктор на политическите науки в Нов български университет. Професор по политология (2012 г.) в Нов български университет. Автор на книгите “Модерната политическа мисъл” (2001), “Политическият живот в България 1990-2005″ (2005), “Граждани, избори, партии: България 1879-2009″ (2012) и др.
