От Ватикана в Рим – до Персеполис в Иран. От парламента в София – до бреговете на Ефрат в Месопотамия. „Балкански ритуал“ е исторически трилър, криминално-политически роман. Погребани тайни на бившата социалистическа държава мутират в нови форми на корупция. Георги Тенев стилизира престъплението до висотата на класическа драма и събира в едно тероризма, войната в Близкия изток и битките на политическата арена.
В този роман елитите – политически, икономически и църковни – се срещат с един самотник, мъж с погубено минало и кратко бъдеще. В ръцете на комисаря Колев е ключът за тайните на властта, за прошката и обвинението. Играчите ще бъдат изиграни, злочестите ще имат втори шанс. Трябва само някой да се осмели и да пожертва себе си. Нещо като ритуал.

Георги Тенев, „Балкански ритуал“, ИК „Колибри“, 2019 г.

откъс 

– Това евангелие е откраднато – въздъхна Михалкова.
Замаян, леко потен както винаги, с пулсиращи слепоочия, Мандаджиев продължаваше да не разбира. Затова попита наивно:
– Как така откраднато? Нали е тук?
– Откраднато е от Ватикана – отговориха почти в един глас двете професорки. – Изчезнало е преди четиресет години.
*
Тихата атмосфера на библиотеката. Денят, в който е станала кражбата, е безоблачен и светъл. Подобни престъпления се случват сякаш между другото, дори не под прикритието на нощта. Слънцето хвърля петна през витражните стъкла. До вратата има очукан меден съд за поставяне на чадъри, празен в онзи момент. В работния кабинет се влиза с чехли от мек велтер, нахлузени над обувките. Подът е намазан с восък и блести, това е едновременно библиотека и дворец. Голям часовник в дървена кутия отмерва времето. Някъде в механизма му се изсипват оловни топчета и стрелката на кръглия час удря в числото дванайсет. Завесите са прибрани с плосък ширит към стените. По стълбите отвън се изкачва или слиза някой. Масите са заети от мълчаливо работещи хора, някои в раса, други с обикновени дрехи, средната възраст е трудно да се определи. Има италианци, има и чужденци, някъде тук е човекът, който ще извърши кражбата.

Това е младеж, за когото след това ще се носят слухове. По онова време той усилено се готви да бъде ръкоположен за свещеник, като междувременно изпълнява куриерска дейност при своя стар и ослепяващ професор. Възрастният учен – името му няма значение, не е нужно още една биография да бъде опетнена, – професорът, завършва големия си половинвековен труд. Изследва ценностите, придобити от библиотеката благодарение на папския апокрисиарий Теофил. Този мъж, Теофил, неуморно е купувал книги из цяла Европа и ги е внасял в архивите при Светия престол. Тук се пази един особено ценен ръкопис. В хронологическия кодекс, най-стария каталог, не е описано на каква точно цена е придобит. И все пак самият Теофил или някой библиотекар с чувство за хумор е намерил за нужно да драсне там думите non auri indigere. Това е свободен цитат по крилата фраза на Цицерон. Смисълът ѝ е, че мъдростта няма цена. Тази скромна епиграфия намеква, че папският дипломат е платил скъпо и прескъпо, вероятно в златни монети, за красиво изпълнения препис на евангелието. Но си е заслужавало. На вътрешната страна, на подвързията на книгата върху восъчен печат се разчита екслибрисът на Джузепе (Joseph, Йосиф) Асемани. Същото име стои и на разделителните страници преди пергамента. Ето защо тази книга е била безценна за Теофил, той е виждал себе си като наследник на великия Йосиф Асемани, събирача на древни ръкописи. Нали и двамата не са пестили пари за Словото, non auri indigere – „Истински богат е мъдрият, затова не се нуждае от злато“. Асемани е платил в злато за пергаментовия старобългарски препис. Пренесъл го е от Йерусалим в Неапол, когато започнал служба при испанския крал Карлос. След обсадата на града част от архива на Джузепе Асемани е изгубена. Два века по-късно при своята мисия в Австрия апокрисиарият Теофил се натъква случайно на книгата и прави всичко необходимо тази реликва да стигне до Рим. Така Асеманиевото евангелие се връща в Италия, този път за вечно съхранение в папската библиотека.

Нещастният Мандаджиев. Зъбите го боляха, сякаш го мъчеше гъстотата на тази материя, която трябваше да поеме. Поиска да погледне пак книгата. Професор Михалкова му даде ръкавици. Сега чак Мандаджиев си сложи очилата, които иначе престояваха в калъфчето си на дъното на празната министерска чанта. Истината е, че Мандаджиев подписваше подадените от секретарите документи, без много-много да ги чете. Ето че сега той пое един съвсем различен текст и заби поглед в книгата с внимание, дори с напрежение, каквото отдавна не беше изпитвал. Тази находка пак се озова в ръцете му, за втори път в този ден, като подхвърлено дете, от което не можеш просто така да се отървеш. И това бяха стъпки към по-самостоятелен и волеви ход, който Мандаджиев направи. По-късно се оказа, че е извършил огромна грешка. Или не е било грешка, може би точно така е трябвало да постъпи. Защото още същия следобед той поиска да го свържат с библиотеката във Ватикана. Министърът трябваше да се посъветва със секретарката си, защо не му хрумна? Вместо това той ѝ се обади само за да намери телефон на директорката на библиотеката. Секретарката, казваше се Зоя, така и не разбра какво се случва. А тя познаваше системата отвътре. След четвърт век на тази служебна позиция Зоя можеше да посочи най-добрите ходове, според ситуацията. Щеше да се свърже с началника на кабинета, а той би довел правилния човек. В този случай верният адрес беше НАДС, тук ставаше дума за нещо по средата между престъпление и исторически ценна държавна тайна. Но министърът беше пропуснал момента. Примамливият ореол на откривателството и загадъчно-сладкото име Ватикана за миг завъртяха главата му. Вкусът на нещо далечно и недостъпно опари като алкохол небцето му и накара езика му да изтръпне. Ватиканската библиотека – министърът имаше не просто право, но и внезапно появил се повод да действа, да протегне ръка. Той усети мистично задължение, порив към света на далечния блясък и на велико знание…