Bojen Olsomer, Retour de Bulgarie (Божен Олсомер, Завръщане от България), Martigny, 1957
Умишлено подхранваната носталгия по соца днес придобива най-различни измерения, особено в социалните мрежи. Затрупват ни с описания и спомени за „евтиното и хубаво време“ на НРБ, които трябва да убедят поне най-младите (и непознаващите онази епоха), че сме напуснали една „блажена Аркадия“. Всичко това е подплатено със снимки и картички от епохата (в повечето случаи – чиста пропаганда), на които огромни шишове с месо се въртят от чичовци и девойки във фолклорни костюми, докато други тропат хора на фона на хотелите в „Слънчев бряг“. Комунизмът като преживяване на консумативизма и хедонизма, а не като войнстващ и антикапиталистически ригоризъм, си е направо постмодерна интерпретация, в която немалка роля играят и митовете за „Балкантурист“.
* * *
И тъй като митове се развенчават с факти, в следващите редове ще се позова на една швейцарска книга, която случайно попадна в ръцетe ми. Името на нейния автор – Божен Олсомер – не ми говореше нищо. Изданието е библиофилско – отпечатано в седемстотин номерирани екземпляра в Швейцария. И най-интересното е, че самият Олсомер е бил поканен в България като един вид консултант на „Балкантурист“ – днес биха казали като „имиджмейкър“ на страна, родина на неговата майка.
От кратките биографични бележки, които открих за него, става ясно, че Божен Клос-Олсомер (1915–2002) е роден в кантона Во в семейството на художника Чарлз-Клос Олсомер (1883–1966) и на Весела (Веска) Монева (1885–1968), родом от Плевен – близка на Яворов, следвала философия в Швейцария. Той дълги години работи като журналист в Швейцария, автор е на няколко книги. През 1937 г. за първи път посещава земята, откъдето е дошла неговата майка. Две години по-късно в седмичника „Ла Парол Бюлгар“ е отпечатана новелата му „Обущарят от Плевен“. Представят го като „швейцарски писател от български произход” (Печо Господинов, в. „Литературен глас”, 1939).
И така до средата на 50-те – годините на „размразяването“ – когато заедно със съпругата си решава да посети отново България. Но тя вече е друга – станала е народна република.
„Швейцарците“ – Олсомер, съпругата му и тяхната дъщеричка – тръгват на това пътешествие със своя собствен автомобил. Първите им впечатленията по пътя – автомагистралите на Балканите са химера, но дупките са реалност, както и проблемите с качеството и цената на бензина. В Белград им е невъзможно да заредят със „супер“. В София (през 1957 г.) откриват само една бензиностанция. И то за близо 1 млн. жители. Може и да е имало още някоя, отбелязва авторът, но той така и не я намира. А и личните автомобили се броят на пръсти.
На границата, щом вижда швейцарските им паспорти, митничарят проявява своето любопитство – иска да види „швейцарски часовници“. По възможност – различни марки. Разочарован е, че не всеки от пътниците има часовник. Но е очарован от факта, че „швейцарецът“ говори доста сносно български.
В малката къща на улица К., където живеят неговите роднини, всички също чакат „швейцарците“. Направили са им баница. Божен Олсомер и семейството му са си запазили апартамент в хотел „България“. И още от вечерта там се точи върволица от приятели, познати и познати на познатите, сиреч почти непознати хора. Искат да ги видят, да чуят от техните уста „как е на Запад“. Всяка донесена оттам вещ се разглежда и „претегля“ с внимание и интерес. Сянката на Желязната завеса тегне над любознателните българи.
Скоро авторът разбира от какво са лишени всички тези хора. Споделят му как неотдавна (!) в София е бил прожектиран първият нов френски филм. В „Задочните репортажи“ на Георги Марков се споменава този факт – става дума за психологическата драма „Жервез“ (1956) на режисьора Рене Клеман, която се ползва с небивал успех. Продавали са се билети „на черно“, хората буквално са ги разграбвали, обсъждала се е всяка сцена на живота „оттам“. Това е маркер на свободата.
Олсомер пише, че същото е валидно и за първите преводи на западни романи, за които се извиват огромни опашки. Той високо оценява въздействието, което изкуството упражнява над българите. Отива да гледа оперетата „Хубавата Елена“ и намира изпълнението на комика Асен Русков за превъзходно.
Силно впечатлен е и от изложбите на съвременни български художници, които назовава поименно – Александър Петров, Найден Петков, Данаил Дечев, Иван Христов, Ненко Балкански, Иван Кирков. Български музиковеди разсъждават пред него за творбите на Паул Хиндемит или Артур Онегер. Не става ясно обаче дали някъде са се изпълнявали техните творби.
Среща се с другаря Г. от „Балкантурист“. Обещава да му помогне с „консултация“, както и със статии – доколкото може. Междувременно западната му кола минава през прегледа на автомонтьор на „Балкантурист“. Той отваря капака, разглежда двигателя и възкликва (на български в текста): „Това е работа!“, тъй като вижда нещо различно от познатите му „Зим“ и „Победа“.
В хотела го посещава негов отдавнашен познат, бивш журналист, който му разказва как е разбрал, че той е отново в София. „Видях да минава малка швейцарска кола, „цела поезия“. Помислих, помислих… Ами ако е той? Вдигнах телефона, обадих се в хотел „България“. Оказа се, че ти си си дошъл“. Факт, който говори колко западни коли е имало в София, както и за онова време.
На вниманието на другаря Г. Божен Олсомер изготвя пълно описание на хотел „България“ (с неговите недъзи). 120 легла. „Старо момиче, боядисано като ново“. Интелигентен персонал, но лишен от стил (!). Най-очевидните пропуски: дупки в чаршафите, неизхвърлени пепелници, мръсни кърпи в банята, непочистени стаи…
И това е „хотел лукс“ в центъра на София. А другаде?
Другарят Г. ръководи организационния отдел в „Балкантурист“: администрация, доставки, хотели, ресторанти, включително бюфетите на гарите (за които сам признава, че са „трагедия“). Прави множество подаръци на Олсомер и съпругата му – билети за театър, цървули за детето и пирографирани артикули, които „Балкантурист“ масово разпространява с надеждата за печалби. Запознава го с колегите си от Министерството на търговията, организира му пътувания до Пловдив и Варна. Убеден е, че репортажите на швейцарския журналист ще докарат в НРБ безброй западни туристи.
Олсомер обаче констатира рязка граница в живота преди 1944 . и след него. В множество неща (някои от които „коректно“ пропуска), но най-вече в езика. Изчезнала е учтивостта. Новият човек в този нов свят има нови, при това доста груби маниери.
Опитва се да го обясни на другаря Г. Онзи се намусва и му казва: „Ти си прекалено любезен“.
Швейцарецът кипва: „Нали искате туристи от Западна Европа? Е, добре, ще трябва да възприемете някои формули, определено поведение…“
Намръщеният другар Г. отново му обяснява: „Ние сме прями, дори груби с ближния, но пък го третираме като човек!“
Олсомер вече по-търпеливо се опитва да му разясни своята гледна точка: „Клиентът иска да се чувства приет, предразположен, насочен“… Но се натъква на стена от неразбиране.
Второто му усещане е, че „душата на София се е променила“. В средата на 30-те е царяла атмосферата на безгрижие. Млади хора са се смеели по улиците, държали са се за ръце, чували са се песни.
Сега всички гледат сериозно, дори строго. Основната тема е „трудът“. Столичани вървят по улиците и не вдигат глава, всеки гледа надолу. Швейцарският журналист се пита защо. Разказват му за „множество нещастия…“ Но след многоточието в книгата не следват конкретни пояснения за техния характер.
„Все пак сега имаме някаква работа“, споделят негови близки. Той вижда, че се работи от сутрин до вечер, че хората са доста преуморени. Колко различна картина от днешните безоблачни описания на НРБ. Включително и с оглед на жизнения стандарт – в главата „ЦУМ“.
В новоизградения Централен универсален магазин в София наистина има много неща – домакински уреди, дрехи, храни, предмети на лукса. Но цените…
Швейцарски часовници от добри марки, пише той, се продават на доста завишени цени от около 750 швейцарски франка (по официалния български курс – 1200 лв.). Пътуването на Олсмер е преди деноминацията през 1962 г., когато 1200 лв. се превръщат в 120 лв. Но ето какво показват неговите изчисления, някои от които са в швейцарски франкове. Комплект мъжки костюм също струва 1200 лв. Шапка: 120 швейцарски франка. Пътуване с такси: 10 швейцарски франка (при размерите на тогавашна София).
1200 лв. обаче е най-високата средна месечна заплата. Семейство от мъж и жена много рядко я достигат. Повечето семейства имат общ бюджет от около 1000 лв. (100 лв.) месечно.
А цените са високи. Килограм хляб струва 3.13 лв. (30 ст.). Киселото мляко – 4 лв. (40 ст.). Захарта е 10 лв. за килограм (1 лв.).
Олсомер изчислява, че едно българско семейство в НРБ работи цял месец за 100 кг захар (и това при добро заплащане). За сравнение: днешната средна цена на опаковка от килограм захар е малко над 2 лв. Минимална работна заплата за 2024 г. е 933 лв., с която могат да се купят около 460 килограма захар. По този индикатор разликата между днешна България и НРБ през 1957 г. е наистина поразяваща в пъти.
Авторът констатира, че през 1957 г. жените масово работят (за разлика от България преди 1944 г. и Швейцария през 1957 г.). При това се захващат с всякаква, дори и с най-тежката работа – по строежите в София. Той пише:
Българката е героична. Смятам, че тя ще спаси положението. Именно тя удвоява трудовия капитал на страната, носи втората заплата вкъщи. Тя е великолепна майка и съпруга. Наближи ли някаква опасност, тя действа инстинктивно: готова да се хвърли в огъня. Но е принудена да се лишава от тоалети, хубави дамски чорапи, червила, лак за нокти…
Особено впечатляващ е анализът, който Олсомер прави на ЦУМ – този център на социалистическата консумация, наскоро отворил врати. Вътре се вият огромни опашки от хора, мнозина мечтаят само да се повозят на ескалаторите. От време на време те спират поради повреда и тълпата протестира…
Другарят Г. от „Балкантурист“ го завежда на щанда с грамофонните плочи. Нали пътеписецът иска да отнесе в Швейцария хубави записи с българска музика. Но удрят на камък. Единствената продавачка на щанда, която изобщо няма приветлив вид, дълго не им обръща внимание. Сетне, след груба намеса от страна на другаря Г. (може би – излагаме се пред чужденците), тя троснато им обяснява, че не може да им пусне да чуят онова, което искат – нямала време. Огромна разлика, с който и да е магазин в Европа. Накрая все пак склонява да ги „обслужи“, но им връчва каталог – първо да си избират от него.
Четвърт час те проучват описанията на грамофонните плочи на „Балкантон“ и съставят списък, но се оказва, че тя не ги е предупредила за най-важното – да имат предвид кръстчетата, сложени с химикалка. Те означават, че „винилите“ (както биха казали днес младите) са отдавна изчерпани.
Пълно фиаско.
Влюбен в българската земя и природа, Божен Олсомер отделя множество страници и на българската кухня: на сирената (обяснява разликата между сирене и кашкавал), на месата, рибите и вината, описва тайната на ястие като „стомна кебап“.
Някои от наблюденията му са наистина забавни: защо например в България винаги поднасят сладкото с чаша с вода – защото в Ориента водата е скъпоценна. Високо цени турското кафе (тогава в България почти не сервират „Еспресо“), и отбелязва, че е „доста скъпо“.
Завеждат го на варненските курорти. Разказват му как другарят Хрушчов дошъл и осъзнал възможностите тук да се развива световен туризъм. Той вижда и оценява построеното на „Златни пясъци“, на цялата тази туристическа индустрия с фолклорен оттенък. Но като швейцарец му правят впечатление „дребните детайли“ в хотелите:„Сериозните проблеми със санитарните възли и хигиената; лошо залепените плочки в баните, които изглеждат захабени и мръсни дори когато са съвсем нови. Мивките са в същото състояние, липсват чисти кърпи и контакти за електрически самобръсначки, седалките на тоалетните чинии са изцапани с бяла блажна боя и то още преди откриването!“
И друго важно нещо: „Гаражите на комплексите побират около стотина автомобила. Навън има паркинги също за сто коли. А искат да посрещнат сто хиляди туристи!“
На връщане към София го завеждат в Пловдив и в Бачковския манастир, където се случва „инцидент“. В манастира към него се приближава младеж, който използва обръщението господине и пита: „Какво да направя, за да дойда в Швейцария?“
Как да го взема в багажа си?, пита се Олсомер. А момчето му обяснява: „Работя в мините… А там трудът е тежък… Не печеля достатъчно, господине. Искам да се оженя, а не печеля достатъчно“.
Въпрос, който остава без отговор.
В края на книгата си авторът отбелязва, че „ако България иска да приеме Запада, тя също трябва да го посещава. Няма еднопосочен туризъм“.
И допълва: Хотелиерството е наука, която всеки може да усвои. Но то също така е и изкуство, което не се удава на всеки.
Хотелиерството е симфония, където всеки инструмент трябва да свири вярно, иначе всичко се проваля. Недъзите ви: раздрана завеса, счупено стъкло, неизхвърлено кошче, мръсен умивалник, капеща чешма, използвана, но несменена кърпа; мръсно петно върху чинията, отпечатъци от пръсти върху чашата, клиент, който чака двадесет минути, докато му вземат поръчката, двама келнери, които на висок глас обсъждат в ресторанта личните си дела, друг, който ви разказва живота си само защото сте му поискали огънче… Липсва диригентът…
Любопитно е как всичко в този бранш виси на косъм… Един косъм в супата.
„Завръщане от България“ на Божен Олсомер никога не е преведена на български език. Причината също е ясна. Пропита с любов към страната и хората, книгата е и безпощадно свидетелство за наливането на основите на „балкантуристка България“.
