0
6862

Балконът, идеалното място за писателя

That mask you like is going to come back in style, фотограф Илиян Ружин

Разговор с Етгар Керет, гост на тазгодишния Софийския международен литературен фестивал. До дни предстои да излезе нов сборник с негови разкази „Авария на края на галактиката“

Новият сборник с разкази на любимия на българската читателска публика израелски писател Етгар Керет „Авария на края на галактиката“ излиза в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на „Жанет 45“, която се роди преди десетилетие именно със сборник на Керет – „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“. Новата книга, която предстои да излезе до дни, съдържа 22 разказа, плюс един по-особен като жанр и невключен в съдържанието. Преводът за първи път е директно от иврит – на Жозеф Бенатов (всички предишни сборници на Керет са преведени от английски от Милена Варзоновцева). Четейки тези нови разкази, можем да направим множество препратки и към предишни произведения на писателя – не само литературни, а дори и към филмите, създадени от него и съпругата му Шира Гефен. Има го духът на „Медузи“, както и духовете на Марголис, Гещернак, Кнелер и множество други любими герои, макар и под други имена тук – връзката е асоциативна, а не пряка. Има и много деца – от чувствителни, наблюдателни, тъжни до лигави и неприятни. Има по-малко абсурдизъм и повече мрак – тази книга излиза в оригинал две години преди пандемията, но как само е съзвучна със сегашната ситуация, как само! Има го и този странен парадокс, който Керет владее до съвършенство – да бъдем поставени в ситуация да съчувстваме дори на Хитлер като дете… Етгар Керет е сред специалните онлайн гости на Софийския международен литературен фестивал в неделя, 13 декември, от 18 часа. За първи път не пристига на живо в София, за да представи своя книга. Но обеща литературно турне у нас с „Авария на края на галактиката“ веднага след края на пандемията.

Ще започна цитат от въвеждащия разказ от сборника („Предпоследният път, когато ме изстреляха от топ“) – „Разбери, че за да си човек снаряд, не е необходимо да си гъвкав, бърз или силен, достатъчно е да си окаян и самотен“. Той е в ДНК-то сякаш на цялата книга.

Мисля, че това изречение казва какво смятам, че ти е нужно, ако искаш да си писател или въобще творец. Защото за да си творец, трябва да си разочарован от живота или достатъчно отчаян, за да се опиташ да създадеш нещо, което не съществува, тъй като това, което съществува, не ти е достатъчно. И при мен като при човека снаряд сякаш е така – всеки път, когато пиша разказ, не знам какво ще се случи, как ще завърша историята, какво ще открия за себе си, ще е болезнено. Но в същото време се надявам, че в тази ситуация имам преимущество, защото съм способен да видя живота си отгоре… В моето жилище най-важната част е балконът. Балконът е идеалното място за един писател – защото си едновременно вътре и вън, много си близо до животите на другите хора (аз живея на първия етаж), но същевременно не си в играта: можеш да ги чуваш, да ги гледаш, но в същото време да не си въвлечен, не си застрашен, не изпитваш алчност, защото не се предполага, че ще спечелиш нещо от това, което наблюдаваш.

В този сборник срещаме няколко различни типа разкази, включително такива, които ни влияят повече като атмосфера, отколкото като история. Тук ще цитирам конкретно разказа Pineapple Crush, който по нещо прилича на филма ви „Медузи“ от 2007.

Да, бих казал, че този разказ е малко като мъжка версия на „Медузи“, защото този път протагонистът е мъж. И тук също действието се развива по крайбрежието и смятам, че някак си пристанището е място, което позволява близостта между непознати. Да пушиш заедно с някого на пристанището е като да споделяш тайна, дори човекът, с когото споделяш цигарата, да е непознат. Това е територия на споделена интимност – пушите от един джойнт, ръцете ви се докосват всеки път, когато си подавате цигарата един на друг. Този разказ показва как посредством нещо базисно, макар и незаконно, може да се получи нещо много романтично и интимно.

Сякаш друг епизод от същата история е и разказът „Цветето със златно сърце“, но там акцентът пада другаде…

За мен има нещо в „Цветето със златно сърце“, което прави разказа история за това какво е да живееш на място, където не можеш да се дистанцираш от политическата реалност. Много често хората, които живеят в Тел Авив, си мислят, че живеят в Ню Йорк, в Уилямсбърг, в Бруклин… и че са много готини и гледат точните филми, и слушат правилната музика, отглеждат си бради, за което ходят при точния бръснар, и за тях цялата история с палестинците, които страдат и се борят да имат своя независима държава, е нещо много далечно. Така че тук е голямото несъответствие – срещата между страна от първия и страна от третия свят в един и същи град. Та точно такъв разказ исках да напиша – за обикновен млад човек, който се отправя в търсене на един джойнт, а всъщност излиза от балона си, от зоната си на комфорт и се изправя срещу реалността, с която ще трябва да живее до края на живота си.

Този сборник е писан преди пандемията от COVID-19 (в един от разказите дори се споменава третият мандат на Тръмп), но едновременно с това той носи един особен дух на самота и изолация, който е изключително актуален.

Люба Халева, ИК „Жанет 45“

Напълно съм съгласен, че книгата носи духа на пандемията и обяснението е, че много, много просто. Когато си атакуван от вирус, не вирусът отслабва тялото ти, той просто се възползва от тази слабост. Вирусът винаги атакува слабите ни места. И смятам, че всички неща, пред които ни изправи пандемията, си бяха тук и преди нея. И преди пандемията си живеехме на място, където богатите имаха надмощие над бедните, в свят, в който правилата непрекъснато се променяха, поставяйки ни вскидневно в ситуация да не знаем кое е позволено и кое не. И преди пандемията живеехме в един вид изолация – всеки в собствения си балон, общувайки основно през екрани… Може би ако човечеството беше различно, щяхме да реагираме по различен начин на тази пандемия сега. Но пандемията като цяло е просто един вид препятствие, поставено на пътя. И начинът, по който го преодоляваш, ти казва повече за теб самия, отколкото за препятствието. Ако си силен, ще го преодолееш, ако можеш да скачаш нависоко, ще го прескочиш, ако имаш необходимите инструменти, ще прокопаеш тунел под него… Пандемията сама по себе си е по-малко интересна от начините, по които човек реагира на нея. Често казваме, че това което ни се случва, не е наш избор, че болестта ще реши… Но това не е вярно. Живеем във времена, в които имаме много информация и можем да обменяме много опит… Пандемията може да ни обедини – нас, цялото човечество, чрез загриженост за безопасността на другия, за да можем да продължим напред. Но от друга страна, тя може да е и нещо много алиениращо и настройващо ни срещу другите. Ето примера с Доналд Тръмп, който публично обвиняваше китайците… Сред основните неща в живота ни се нареди това да страним от непознати, защото може да са заразени. Тоест, всеки, който изглежда различно, вече е потенциален враг. Така че пандемията може да предизвика и ксенофобия, и хармония и разбирателство между хората – всичко е въпрос на интерпретация. А книгата ми говори за пандемията дори преди пандемията, защото тя не говори конкретно за COVID-19, а за това как стоят нещата с човечеството днес – какви са нашите тревожности и дезориентации в настоящия момент. Защото когато пандемията ни удари, всички тези емоции се засилиха, но не тя ги създаде.

В най-краткия разказ в сборника – „Нощем“ – една златна рибка, подобно на мечока от тръбите на Кортасар, тайно обитава жилищните ни пространства и промеждутъците от денонощието. Но тя май не е толкова хуманистично настроена към нас, колкото мечокът.

Става дума за това, че си невидим или неразпознат от семейството, или въобще от света около теб… Но това, което рибката обича най-много, е да гледа репортажите на CNN за атентати и природни бедствия. Можеш да мислиш за тази рибка и като гледаща новините за пандемията по цял ден, пандемията като природна катастрофа… Може би рибката чака природата да отмъсти на човечеството, поставяйки го в стъклен аквариум.

И като сме тръгнали по линията на асоциации с кодовете на поп културата от ХХ и началото на ХХI век – ето друг един любим разказ от „Авария на края на галактиката“ – „Зайчеви по бащина линия“: една от сцените с децата, спасяващи баща си, превърнал се в заек, доста напомня на сцената с онези деца от „Извънземното“ на Спилбърг, които прелитаха на фона на Луната с велосипедите си.

Да, в английския превод примерно заглавието е друго – „Татко с картофено пюре“, но на иврит то звучи наистина чудесно, защото е в рима… Истината обаче е, че това заглавие – „Зайчеви по бащина линия“ – аз го взех от самия живот. Защото имам много големи предни зъби и когато хората ме питат на баща си ли приличам повече, или на майка си, аз отговарям, че зайчестото ми е по бащина линия. Баща ми, също като мен приличаше малко на заек и малко на костенурка. А аз винаги асоциирам хората с животни. Така че думите от заглавието съм ги изричал много пъти през живота си.

Навярно и затова в минисериала ви за агента на недвижими имоти, който бе заснет във Франция на френски, още в началото на първия епизод се появява огромен заек.

А, статуята на големия заек. Това е най-странната история на света. Имахме статуя в това огромно пространство и в самото начало (главният герой показва ново жилище на заможна бяла двойка на средна възраст с немирно черно дете, осиновено от тях), но тази статуя беше на маймунка. И точно когато щяхме да заснемем тази начална сцена, главният актьор ми каза: „Ама ние имаме черно момче в сцената и с тази маймунка в стаята всеки би си помислил, че правим расистки асоциации“. Аз му отвърнах, че не виждам нещата по този начин, но той каза, че не би се чувствал удобно, ако оставим статуята в сцената. И аз казах: „Окей, но какво ще поставим вместо маймунката?“. И тогава се оказа, че имаме заек. Той се съгласи, че никой няма да асоциира момчето със заек, и така сменихме маймунката със заек… По принцип в замисъла на този сериал имаше нещо доста политически некоректно – беше отворен за шеги с всякакъв адресат. Но екипът беше доста резервиран още от самото начало – дори шеги за белгийците, които не умеят да правят вино, им идваха вповече. В момента обаче, в който включих и шеги за евреи, всички се почувстваха съвсем спокойни. Разбраха, че шегите ми не са срещу тях, а са просто начинът, по който си се отнасям неуважително към целия свят, и нещата се оправиха… Но навсякъде е различно – мисля, че това, по което ние – евреите и българите – си приличаме, е, че чувството ни за хумор е изцяло възвратно, връщащо нещата в нашия двор. Собствената ни шега винаги е за наша сметка, винаги се надсмиваме над себе си. Докато в САЩ или Франция, мисля, много често хуморът може да е много дистанциращ – да е за сметка на хора, които не са като теб. За еврейския хумор имам една максима – че евреинът никога не хаби шега за някой, който му е чужд. Ние винаги се шегуваме с хората, които наистина обичаме.

И отново за зайците – сетих се за един гигантски призрачен заек в един естонски пълнометражен анимационен филм, в който съвсем не се разказваше за зайци. Попитах единия от създателите му как се е появил този заек там, а той отвърна, че това и за него е пълна мистерия. Такъв заек ли е едноименният разказ „Авария на края на галактиката“, или той си се появява напълно планирано на части между другите разкази?

Този разказ не е точно автономен разказ в общоприетия смисъл, а си е една размяна на имейли между двама души, единият през цялото време се заяжда с другия. И сметнах, че ще е най-правилно да го разположа по този начин (с включени между няколко от другите разкази въпроси и отговори), защото това е и начинът, по който тече кореспонденцията по електронната поща – със съответните паузи между въпрос и отговор: изчакваш какво ще ти отговори другият, през това време подготвяш и своите аргументи в спора, като в промеждутъка можеше да прочетеш някой друг разказ, или два… Но този разказ също така е свързан и с някои много ранни детски спомени, които имам. Помня от детството си Деня за възпоминание на жертвите на Холокоста – всяка година на този ден всички вестници пишеха само за това, по телевизията само за това говореха, само песни, посветени на жертвите на Холокоста, се пееха, оцелели разказваха своите истории… А родителите ми (и двамата са оцелели от Холокоста) наистина се ужасяваха от тоя ден, защото не можеха да избягат от най-тежките спомени, които носеха… И като дете аз бях гневен на държавата за този Ден за възпоминание – мислех, че е ден, създаден единствено за да измъчва родителите ми. Като дете аз виждах нещата едноизмерно, от моята си камбанария, и не правех опит да разбера цялата история, но още тогава смятах, че на хората, преживели Холокоста, трябва да им се даде „извинено отсъствие“ от Деня за възпоминание, да им се даде шанс да забравят… И така създадох този персонаж в разказа (Михаил Варшавски, който спори с администратора на Стаята на загадките за това трябва ли тя да работи в Деня на Холокоста) – той е един от най-налудничавите, неприятни и несговорчиви персонажи, които някога съм създавал, но в основата му има и много от моето 6-7-годишно Аз.

В крайна сметка, на финала на тази кореспонденция по имейл става ясно, че извънземните ни изоставят. Бог също си е отишъл от Рая, оставяйки ангелите да прекопават облаците в един по-следващ разказ… Има една идея повече песимизъм в тази книга май. По-рядко се срещат сякаш и абсурдистките моменти, характерни за предишните ви разкази, в които в едно-две изречения именно абсурдът спасява героя…

Да, има го чувството на самота и изоставеност от това, че тези външни сили, които искаме да вярваме, че са отговорни за всичко, всъщност не са. И този път, мисля, достигаме до разбирането, че хаосът е в крайна сметка това, с което разполагаме. Че можем да измисляме и разказваме всякакви истории за него, но не можем да търсим отговорност от някой „мениджър“ за това, което е. Не мисля, че тази книга е по-песимистична, но едновременно с това мога да кажа, че има нещо по-ясно и изчистено в нея като визия – при вида на неприятни неща разказът този път не извръща глава от тях, както е ставало понякога преди.