Начало Идеи Гледна точка Балконът
Гледна точка

Балконът

6866

Това място не беше никакво кафене. Беше просто мизерно гаражче, където продаваха кафе, алкохол, цигари, солети и вафли. А встрани, в дворчето, под купола на голям бор, имаше две маси с няколко стола. Това беше всичко.

Това място ми беше и за море, и за планина през лятото, което отмина. Когато успявах най-сетне да се откъсна от семейните грижи, идвах привечер под бора за половин час. Купувах си цигари, кафе, вода и солети, сядах на някоя от масите, гледах скъпите коли по булеварда, изпивах кафето с няколко цигари, а после, за да не пуша повече, започвах да хрупам солети.

Редовно на масите заварвах един мъж на средна възраст, към петдесетте. Разбрах, че е чужденец, квартирант в същата къща, с никаквото кафене отдолу. Вероятно работеше някъде по строежите, защото често беше облечен в оплескан гащеризон и сега, в края на деня, си почиваше. Винаги си вземаше шишенце водка и една бира. Често повтаряше. Но пиян не го видях никога, освен един-единствен път. Тогава, ставайки от стола, той се строполи на земята. Докато стана да му помогна, мъжът успя да се надигне сам и залитайки, се отправи към входа на къщата.

Човекът обикновено си гледаше мълчаливо в телефона. Покрай редовните срещи започнахме да си кимаме, но аз не любопитствах за съдбата му, не се интересувах какво го е запратило в България.

Един ден го заварих особено щастлив. Кимна да седна при него на масата и отиде да си вземе още водка и бира. Донесе ги, седна на стола и си протегна ръката:

– Аз съм Андрей. Или Андрий, по нашему.

Здрависахме се.

– Пуснаха сина ми от плен. Беше от тия двеста момчета, дето ги размениха наскоро ония и нашите. Вече си е у дома. Той воюва от първите дни. Раниха го, оправи се и пак се върна в строя. И ония взеха, че го плениха. Изкара в плен цяла година. Отслабнал четиридесет килограма. Той е яко момче, а от деветдесет се стопил на петдесет. Но ще се оправи. Важното е, че се прибра. Не вярвах, че това ще стане. Оня ден се чухме. Говорихме много. Каза: и той не вярвал, че ще го пуснат. И каза: татко, спаси ме мисълта за нашия балкон. На седмия етаж. Имахме много хубав балкон в апартамента, в който живеехме. Два метра широк, пет метра дълъг. Жена ми беше наредила сандъчета с цветя на парапета. Дъщеричката ги поливаше. Там седяхме през топлите нощи, говорехме си. И, вика синът, това е то – постоянно мислех за балкона. Представях си как се връщам, как влизам вкъщи, правя си чай и сядам на балкона. Като преди. Постоянно си представях нашия балкон, някак знаех, че той ще ме дочака.

И ето, върнах се. Бързам към нашия блок. Гледам го отдалеч. Приближавам. И виждам, че е уцелен от ракета, точно той. Разрушен на много места. Облизан от дългите черни езици на пожарите. Затичвам се. Заобикалям сградата. Отправям поглед към нашия балкон на седмия етаж. Стените на апартамента и на блока са разрушени, няма ги. Единствен балконът си стои цял, като че ли виси в празното пространство. Стои си. Там е. Нашият балкон. Дори сандъчетата с цветята стоят, цели и живи.

Човекът ме погледна. Видях очите на мъж, който си е забранил да плаче – и аз видях как очите му се подуват и се наливат с кръв. Вдигна шишенцето, допи водката, довърши и бирата. Стана и се отправи към квартирата си.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора