Начало Идеи Гледна точка Балоните
Гледна точка

Балоните

2498

Гледах по National Geographic интересен и поучителен експеримент-загадка – колко балона могат да удържат двутонен автомобил.

Дървена платформа е поставена върху надути най-обикновени балони, а върху нея е поставена колата. Балоните са под цялата платформа, колкото могат да се съберат – около 200.

Загадката за участниците е колко балона минимум могат да удържат двутонната кола? 

Започва експериментът – пукат балоните един по един, остават 150, 100, 70… Когато остават 44 неспукани балона, те все още удържат колата, когато спукват 44-я, останалите 43 вече не издържат, спукват се наведнъж и платформата с колата  се сгромолясва.

Мисля си, че това е като държавата – цялата й огромна тежест се крепи върху милиони слаби граждани. Всеки поотделно е слаб, крехък, неустойчив като един балон. Когато тежестта на държавата е разпределена върху всички, те удържат тежестта й.

И политиците започват експеримента – пукат балоните, за да проверят върху колко минимум балона може да се крепи държавата, колко максимум натоварване могат да наложат върху гражданите, за да не рухне държавата.

Тежестите, които се налагат, далеч не са само преките данъци, а многобройните знайни и незнайни косвени данъци, многобройните скрити форми за налагане на тежест.

Тежестите не са само финансови, тежест е и духовното изтощаване, късане на нервите и изсмукване на енергията чрез чиновнически тормоз, абдикиране на държавата от присъщите й функции да гарантира справедливост, занемаряване на грижа към беззащитните и оставяне всичко на произвола на съдбата.

Всичко е по формулата, че властта произтича отгоре и се простира надолу, нейният максимум е на върха, а минимумът – в основата на пирамидата. Обществото се структурира на ВИП-прослойка, която властва и управлява, и други, които са управлявани и понасят всичката тежест. Тази властова формула води до разделение и противопоставяне, защото не разглежда обществото като единно цяло – едни носят тежестта, а други ползват облагите.

За да се поддържа тази система, за да не се спукат балоните, които носят тежестта, се използват всички лостове на държавния механизъм. Държавният механизъм се използва с една цел – балоните да не се спукат, а да носят тежестта. Лостовете на този механизъм се наричат демагогия. Демагогията има арсенал от оръжия. С тях държавата води хибридна война със собствения си народ, като създава лъжливи новини, или както напоследък казват – алтернативни факти. Армия на държавата, която се крепи на алтернативните факти, са троловете.

Ако нещо в обществото е добре, ако има някакъв успех, той се раздува, ако в същото време десет други неща са зле, те се премълчават и потулват. Хибридната пропаганда насочват погледа към удобната посока. Извиват ни врата, за да гледаме в удобната посока. Но човек не може да живее дълго с извит врат, фактите имат това неудобно свойство, че излизат на бял свят.

Потопени сме в абсурдни хибридни факти, които поразяват нашето мислене, парализират волята ни, деградират ценностите ни с единствената цел да бъдем формирани като балони, които да крепят статуквото. Но погледнато по друг начин – алтернативните факти впечатляват и привличат, но за кратко. Лесно се пукат. Накрая остават реалните, действителните факти.

Най-устойчивата система, основана върху реалността и действителните факти, е демокрацията.

Във вековете на своето развитие обществото е създало демокрацията като обществен формат, който има най-малко негативи за всички. Този формат се крепи на отговорността, справедливостта и активната воля на всички – тези, които са на върха и тези, които са в основата. Крепи се на доверието между тези, които са горе и тези, които са долу. При отсъствие на това взаимно доверие балоните се пукат и цялата конструкция се сгромолясва.

Но всички знаем, че доверието се изгражда. Знаем също, че доверието винаги е взаимно. Ако не е взаимно, значи за кратко е закрепено на някоя  красива лъжа. Най-пленителната, но и най-краткотрайната лъжа е диктатурата. Пленителното на диктатурата е това, че се крепи на една истина, неустойчивото е това, че тя е задължителна. Силното, устойчивото и красивото на демокрацията е това, че няма една истина, а има свобода в различието.

Всички хора са различни, но с порив към свобода, истина и справедливост. Ако хората са третирани като балони, които крепят една безсмислена за тях тежест, не може дълго да бъдат манипулирани за ползата от тази тежест. Накрая се спукват и конструкцията рухва.

Забележителният съвременен мислител отец Радован Бигович казва, че Христос е демистифицирал държавата, като й е отнел всяка същностна и абсолютна ценност, имайки предвид слабостта на човешката природа. Той е придал на държавата условна, относителна ценност и функционално значение. Тоест държавата не определя същността на нашия живот и смисъла на нашето съществуване. Волята на Христос е целият свят да стане „космическа Литургия”, а не планетарна държава. В течение на много векове и под влияние на много обстоятелства християнският Запад, воден основно от идеята на блажени Августин, се е стремил да създаде християнска държава, тоест църква без държава. Този опит за трансформиране на държавата в църква е завършил трагично – с преобразуване на църквата в държава.

Някои определят времето, в което живеем като постмодерно, а други го наричат постхристиянска епоха. Човекът все повече е определян като система, машина, робот, клоун и хладна самозатворена монада. Човешкото битие е все по-изолирано и изпълнено с екзистенциален страх – от другия, от различното, човекът е изгубил посоката и целта на движение. Затова човекът запълва тази вътрешна пропаст като консумира магията, която му предлага съвременният вавилонски пазар, храни хладното си сърце и празната си душа с общи и абстрактни понятия. Всичко това води до лъжливо съществуване.

Да завърша с метафората, с която започнах – голяма част от балоните, върху които се крепи тежестта на държавата и на съвременната цивилизация са спукани и продължават да се пукат един след друг. Страховитият въпрос е кога ще се спукат наведнъж и последните, под непосилната и безсмислена тежест на платформата. Констатацията, която трасира президентският маршрут Тръмп, е същата: „Твърде дълго малка група хора в столицата на нашата страна обираше цялото богатство на държавата, а всички разходи трябваше да поеме народът”.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора