Книгата представя Балчик, такъв, какъвто са го виждали румънците, попаднали в плен на чара му. Изданието е дело на „Критика и хуманизъм” и „Хуманитас” от Румъния. Публикуваме откъс от книгата.
Темата на книгата е Балчик през румънския му период – от 1913 до 1940 г. Тя ни представя един колкото реален, толкова и въображаем Балчик, такъв, какъвто са го виждали и искали румънците, които се оказали там и повечето от които се влюбили в него: едно кътче, различно от всичко друго на картата на Румъния, може би извор на нови начала за мнозина от тях – художници, писатели, аристократи и обикновени хора.
След години мълчание темата „Балчик” се връща в румънското публично съзнание. Изложби и книги започват да го показват такъв, какъвто са го виждали някога, най-вече художниците и кръгът около кралица Мария. „Тихото гнездо” на легендарната кралица, което за нас в България отдавна е просто „Дворецът”, започва да възкръсва за все повече посещения и да разбужда исторически важни спомени.
Най-важното събитие на това завръщане е голямата изложба, организирана от Музея на изкуството в Констанца през 2003-2004 г., нейният каталог, публикуван от Дойна Пауляну „Балчик в румънската живопис”, е повече от обикновен каталог, той събира и документира всякакъв род информации за Балчик между войните. Втората серия изследвания тръгва от архитектката Хенриета Делавранча-Жибори. И в този случай е направена изложба и е публикуван сборник през 2011 г.
В книгата си проф. Боя, един от най-прочутите историци на Балканите, се връща към миналото на Балчик в увлекателен и топъл разказ. Лучиан Боя (р. 1940 г.) е професор по история в Букурещкия университет. Написал е множество книги, издадени в Румъния и Франция, превеждан е на английски, немски и други езици. Занимава се най-вече с историята на идеите, пише както теоретични творби върху историята („Игра с миналото”, „Историята между истина и фикция”) и въображаемото („За една история на въображаемото”), така и изследвания на широка гама от митологии (от извънземния живот и края на света до комунизма, национализма и демокрацията).
Неговата книга „История и мит в румънското съзнание”, която изд. „Критика и хуманизъм” преведе на български език през 2010 г., става събитие и се превръща в отправна точка при предефинирането на националната история на Балканите.
Лучиан Боя, „Балчик, малкият рай на Велика Румъния”, изд. „Критика и Хуманизъм” и изд. „Хуманитас”, Румъния, 2014 г., превод Стилиян Деянов.
Близостта до морето и близостта до съседите
(със съкращения)
Като великолепно място с безкраен митологически заряд, Балчик успява да съсредоточи различни символи.
Един от тях е морето. Морето в Балчик не било повече, отколкото в Констанца или Мангалия, но било екзотично, привидно отдалечено море, завоюван морски бряг, който би могъл да илюстрира началото на една румънска морска „експанзия“.
След участието си в първото издание на Свободния университет в Балчик Нае Йонеску пише статията „Морето“ (издадена на 4 септември 1926). Припомняйки времената (митичните времена!), когато Черно море било „молдовско езеро“, той констатира една настояща „национална пасивност“ на румънците, които въобще не са заинтересувани от „морската проблематика“. Привлича вниманието на сънародниците си, че това е най-късият път до Индия и до европейските и азиатските петролни кладенци. „И ето сега – продължава той – в Балчик се появява, по-скоро случайно, този повик за познаване и заобичване на морето; на морето, което трябва да бъде наше.“ Българите го били направили по-рано – във Варна. „Художниците и поетите, разбира се, са добри като пропагандисти на морето, но по-полезни ще са учените, географите, геолозите, биолозите и историците; и най-вече социолозите, икономистите и едрите предприемачи. Ние чакаме от всички тях действия за завладяване на морето.“
Всички членове на „твърдото ядро“ в Балчик са последователни пропагандисти на бъдещата морска Румъния. Букуца се оплаква, че „водата още ни е доста чужда“ още в първия номер на „Житни зърна“. Би трябвало да се развива „водния туризъм“. Писателят имал и намерението – останало в проектен стадий – да издаде списание със заглавие „Маря ноастра“ [Marea noastră – Нашето море]. Често говори в статиите си и по време на конференции за „този син пояс, който овързва страната, с рибарите, с пристанищата, с флотата и с румънските надежди за разрастване“. Надежди за разрастване! Как иначе, ако не по вода, след като по суша Румъния вече била достигнала крайните си предели.
Междувременно след Свободния университет и след кметството Октавиан Мошеску си намира друго поприще, започвайки да работи в пресгрупата „Адевърул-Диминяца“ като директор на ново списание – „Лумя Туристика“ [Lumea turistică – Светът на туризма]. Първият брой излиза от печат през август 1934 г. и е посветен на две теми близнаци: Балчик и Морето. Уводната статия е на кралица Мария, следвана от друга, написана от принцеса Илеана. Има, естествено, снимки от Балчик (който по този начин е рекламиран като туристическа дестинация номер едно), включително премиерно представяне на вилите, проектирани от Хенриета Делавранча-Жибори. Темата „Морето“ е разгледана нашироко под тъкмо това заглавие от Джордже Мугур (същият Г. Д. Мугур). Заключението е почти с думите, изказани вече от Букуца: „От 50 години сме морски народ, но морето още ни е чуждо“.
Няколко месеца по-късно (през февруари 1935 г.), „Лумя туристика“ публикува статия на Камил Балтазар, озаглавена „Морето в румънската литература“. Старателно изследване, стремящо се да открие смътните следи на една почти несъществуваща тема. Единственият безспорен автор остава Жан Барт, който също е надценен ако не като писател, то със сигурност като моряк. „Автентичен морски вълк“, така го характеризира Камил Балтазар. „Морски вълк“ го нарича и Букуца. В действителност Еуджениу Ботез (починал през 1933 г.) бил по-скоро „крайбрежен вълк“ (или „вълк от брега на Дунава“), а морският му опит се ограничавал до няколко излизания в открито море – немногобройни и не много далечни; стигнал наистина до Америка, но като „пасажер“, а не като „морски вълк“. В толкова слабо ориентираната към морето румънската литература обаче той продължава с право да остава основното име в тази насока. След него Камил Балтазар споменава Ем. Букуца с Морската Богородица, Гала Галактион с Доктор Тайфун и Мирча Елиаде със Загасващата светлина. Поради липса на един румънски Конрад, минавали и разказите, чието действие се развивало на морския бряг, макар и морето да оставало само като декор. Най-успешното описание на морето според него принадлежи на Камил Петреску в пътеписа Бързият влак Константинопол-Биорам (1933). Като цяло литературната картина не е много убедителна. Това знае и Камил Балтазар, чието есе е едновременно равносметка и – най-вече – призив. Да направим повече за морето, а писателите да вземат да помогнат. „Може би ще станем морски народ.“
Мугур, който междувременно е станал директор на Радиоразпространение, лансира морето и по радиовълните. На 13 август 1933 започва ново предаване, а първата тема е: Морето (със съответната музика и рецитиране на „морска поезия“). Апостол Д. Куля също пише все повече „морски“ текстове, сред които един сборник, издаден през 1937 г. под заглавието Приключения по вода, чийто замисъл е да стимулира въображението и приключенския дух на младите писатели. Към края на 1934 г. Букуца си позволява да бъде малко по-голям оптимист: „Цялото крайбрежие трябва да бъде превърнато в истинско училище… Тези развития родиха един нов тип румънец, водният човек, морският човек.“ Най-накрая!
Тъй като пътят, който води към морето, минава през Балчик, рекламирането на Балчик е в разгара си. „Винаги Балчик“ е заглавието на един текст на Антон Холбан – много подходящо заглавие. Илюстриран – каква изненада! – с автентичното изображение на „кулата на Мугур“, репродукция на скицата на архитектката, тъй като иначе, нека да си припомним, кулата изчезва преди въобще да е съществувала. В една друга статия се дават туристически информации с уточнението, че „местните власти, начело с кмета Джордже Фотино, полагат големи усилия Балчик скоро да се превърне, благодарение на живописността на средиземноморския залив, в най-търсения град на румънското крайбрежие с пейзажи като от ориенталски албум“.
Балчик приканва към мултикултурна символност, която също присъства в румънския контекст от онова време, въпреки че е почти също толкова маргинална, колкото и морето. „Мултикултуралистът“ par excellence е същият този Букуца, който, както е видно, се занимава с всичко (или поне с всичко в областта на културата).
Нека му дадем думата: „Румъния стои сред народи с толкова различни наклонности и с толкова различна природа – от една страна, ориенталска, от друга, централноевропейска и, от трета, балканска. Тя може да се обогати, като в оркестър, с всичко, което идва към нея от тези различни посоки. Нашият дух слуша и отговаря на всички тези гласове.“
Букуца е почти навсякъде в Европа – на срещи на ПЕН клуб и на множество други срещи с всякакви писатели и интелектуалци – и непрекъснато проповядва сближаването чрез култура. И най-вече сближаването със съседите в една Румъния, която е свикнала да гледа директно на Запад и се интересува много малко от духа и културата на тези, които я заобикалят. Така, през 1930 г., по време на междубалканската конференция, той казва: „Това, което изглеждаше, че разделя завинаги, се оказва не толкова пропаст, колкото земя, където никой не е стъпвал… Враждата в повечето случаи е плод на непознаване и на упорство в изолацията. Един човек или един народ, който отива към друг, отваря врата, през която влиза светлина за по-добри дни.“ Той следи с интерес плановете за балканско федерализиране, макар и да осъзнава напълно, че „раните още са големи и кървящи“. В „Житни зърна“ често се появяват преводи от различни регионални литератури: най-вече българска и унгарска. Малка стъпка към помирение…
Букуца гледа във всички посоки, но и за него „центърът на света“ си остава Балчик. Балчик отваря пред него морския хоризонт, Балчик го насочва към българите и към тяхната култура. Прекарва Нова година, първи януари 1930, в София и е много доволен от постигнатото, както се разбира от картичката му до Ливиу Ребряну: „Добра работа свърших тук: информации, статии във вестниците, разговори, трапези в Пенклуба“. Още в първия брой на „Житни зърна“ излиза статията „Културни връзки между българи и румънци“. Наред с други неща, оттам разбираме също, че известният български писател Добри Немиров е държал множество лекции в Базарджик и в Балчик (включително в Свободния университет). Във втория брой на списанието си Букуца постоянства: „Българският театър в Букурещ“. Добавен е и преводът на един разказ на българския писател Йордан Йовков. „Бяха опитани почти всички форми на опознаването чрез художествени и културни стойности между България и Румъния, за които румънските и българските писатели разговаряха на една среща между колеги преди три години в София“.
Както вече видяхме, в Балчик румънският текст на списанието „Сребърен бряг“ е съпроводен от българска версия; появяват се също така и информации относно българските писатели и художници.
Положено е едно начало…, но нищо повече. Двете общности остават доста ясно разделени. Самият Октавиан Мошеску, който бил женен за българка, не научил езика на съпругата си (както и много българи в Южна Добруджа не говорели румънски). Когато били сменени имената на улиците, кметът не се сетил да напише някъде някое българско име. Макар и в общинския съвет да имало и представители на „другите“, то кметът (избран или назначен) винаги бил румънец, въпреки че румънците били малцинство.
Мултикултурализмът остава авангардистка идея, споделяна от една шепа мечтатели. Спешният проблем на Румъния не бил насърчаването на другите култури, а консолидирането на румънския елемент и на румънския културен отпечатък в страна, в която (според логиката на епохата) имало твърде много „нерумънци“. Спрямо турците (и татарите) се показвала по-голяма търпимост и дори симпатия, тъй като представлявали екзотичен елемент (какво щели да правят художниците без тях?) и най-вече тъй като уравновесявали твърде големия процент българи. Привличането на българите към „румънски“ чувства обаче било обрат, който някой трудно можел да си представи. И тогава?
В перспектива обаче съществувало решение (сто процента румънско). Такъв проект дори бил в процес на оформяне. Географът Константин Братеску (добруджанец по произход), професор в университета в Чернауц, а след това от 1938 г. и в Букурещкия университет, както и издател на списанието „Аналеле Доброджеи“ [Analele Dobrogei – Аналите на Добруджа] съвсем ясно обяснил какво трябва да се направи. Турците били на път да си заминат. Стъпка по стъпка румънците трябвало да се настанят на тяхно място. След това да се направи размяна на население с България. По този начин проблемът щял да бъде разрешен – в посока на пълно румънизиране. „Румъния трябва да създаде в Добруджа една напълно румънска област.“ Малко били румънците – ако въобще е имало такива – които мислели, че може да се случи „обратното“.
