Гледна точка

Банята

2378

Работеше като теляк в старата баня, която, откакто я помнеха, беше все една и съща – огромна, кънтяща, мрачна. С наредения полк на налъмите в преддверието с цвят на картофи, с нахвърляните в плетения кош сухи хавлии, просветващи с ръждиви оттенъци. В дървения сандък, заприличал на скала от влагата и миришещ на море, бяха бакърените тасове, окълцани от падането по плочите, но те бяха кът, затова трябваше да бързаш да си вземеш тас, без тас нищо не ставаше, без тас не можеш да се окъпеш, какво, с шепи ли ще се поливаш. Или със съседа ще се пръскате с уста?

В една дървена тава пък бяха люспите от сапун, нов четвъртит калъп сапун струваше скъпо и хората гледаха да си свършат работа с люспите. От вкъщи телякът не позволяваше да се носи сапун, който си донесеше, телякът го изхвърляше без право на помилване.

Като свършеха тасовете, питаха теляка:

– Ами тасове?

Той разперваше ръце:

– Няма. Свършиха.

И трябваше да се чака.

Втори път не го питаха, защото телякът беше шефът тук, отговорникът на банята, като кажеше, че няма, значи няма. А той не беше човек, с когото ей така, с лека ръка да се сдърпаш. Беше невисок човек, но много широк, целият натъпкан с твърдо месо от постоянното усилие да мачка и да меси човешките тела, главата му беше обръсната, а на ухото му имаше обеца, той разправяше, че е от времето на младостта му, когато е бил пират. Пират, не е шега работа. Значи канджа е държал, или сатър. Иди го разбери. Дали е бил пират, никой не можеше да потвърди, но фактът, беше куц с единия крак, донякъде служеше за доказателство, което в очите на хората беше достатъчно.

Но и онова старо време, когато се развива действието и което изглежда непоклатимо през очите на днешния ден, всъщност бавно скърцаше и се променяше. Въглищата за котела и водата поскъпнаха и банята спря да работи пет дни в седмицата. Отваряше само в четвъртък и петък – в четвъртък за мъжете, в петък за жените.

Въпреки строгостта на баняджията тук хората се отпускаха. В мъжкия ден помещението гърмеше от смехове, разказваха се казармени истории, нали се сещате, ония шеги с изтървания сапун, о-хо-хо, ха-ха-ха.

Женският ден пък беше съвсем особен. Жените влизаха на колона в банята, притихнали, стиснали чистите си дрехи в ръце, сякаш носеха църковни дарове. Окъпаните предишния ден мъже се нареждаха на дългата пейка пред отсрещната сграда, сваляха кепетата да ги надуха вятърът и необичайно чистите им коси се вееха като на ездачи, бяха си взели юзчета и бавно се комкаха, без да бързат, закъде да бързат. И ето, най-сетне окъпаните жени започваха да излизат. Това си бяха техните жени, които те познаваха като мазолите по краката си, но и не съвсем. Бяха розови, развеселени, подмушкваха се. А имаше и млади момичета, гушнати две по две, сякаш да не паднат след банята, те постоянно избухваха в смехове, като че ли някой невидим постоянно ги гъделичкаше.

Но започна войната, конфискуваха въглищата за нуждите на армията и банята спря да работи. През зимата наваля такъв тежък сняг, че покривът на банята рухна и тя се превърна в съборетина. Баняджията си купи еднооко магаре от някакви джамбази, че го даваха по-евтино, задяна му самар и започна да работи като кираджия между селото и града. За там караше картофи, а тук се връщаше със сол и газ. И като го гледаха хората как криви с куцата нога до магарето, се сетиха, че това е Колчо, Колчо бе, на дядо Ватрачко внука, сирачето, ами те добре го знаеха. И дядо му така кривеше ногата, и той беше кираджия. Как и през ум им беше минавало, че може някога да е бил пират. Никога не е бил никакъв пират, ами като момче избяга веднъж с онзи цирк, който за кратко беше разпънал шатрата си на площада. И като се върна, носеше на ухото си обецата. И докато дръгнеха сърбела си, и пред себе си хората не смееха да си признаят, че банята им липсва, и не толкова, да речеш, чувството за чистота, а празникът. Както им липсваше и неясното вълнение, че в младостта си техният баняджия е бил не какъв да е, а пират.

И за да забравят тези криви мисли, хората се подхилваха малко насила, докато гледаха как Колчо криви до магарето и постоянно го боде с една пръчка, защото то постоянно завиваше към страната на здравото си око и ако не го бодеше с пръчката, щеше направо да се върти в кръг и нямаше доникъде да стигне.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора