В продължение на 25 години (от 1668 до 1693 г.) Жан дьо Лафонтен (1621–1695) публикува на три пъти общо 243 басни. Настоящото издание предлага техния пълен стихотворен превод на български – дело на Атанас Сугарев и Паисий Христов.
Жан дьо Лафонтен, „Басни“, превод от френски Атанас Сугарев, Паисий Христов, Стоян Атанасов, редактор и превод Стоян Атанасов, илюстрации Франсоа Шово, корица Петър Станимиров, изд. „Изток-Запад“, 2020 г.
Баснописецът Лафонтен
Като жанр баснята има своята дълга история, многократно проследявана и добре позната. За нейно начало се смята Езоп (VI–V в.пр.Хр.), сред видните ѝ представители са Бидпай (или Пидпай, V в.пр.Хр.), Федър (I в.). След Лафонтен прочути баснописци са Лесинг (XVIII в.), Крилов (началото на XIX в.) и много други. Всички национални литератури в Европа имат своите баснописци. В България жанрът се свързва с част от творчеството на Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Николай Кънев и др. Лафонтен си остава и до днес най-талантливият и най-четеният баснописец по света. Най-краткото обяснение за неговото първенство следва да търсим в уникалното съчетание на националното с общочовешкото, пречупено през ярък поетичен почерк. Следващите редове са кратък опит да разкрия въпросното съчетание.
Лафонтен е един от най-талантливите френски поети на XVII в. – епохата на класицизма в условията на монархическия абсолютизъм. В духа на господстващата естетика той смята, че писателят трябва да подражава на древните автори. Сред жанровите образци Лафонтен избира и баснята, която е все още непризната в каноните на класицистичната естетика. По онова време дефиниция за басня все още не съществува. Впоследствие се правят опити за нейното жанрово определение. На тях няма да се спирам тук.
Под басня широката публика с право разбира кратък разказ, чиито герои обикновено са животни и който води до някакво общо заключение или морална поука. Най-съществената черта на баснята е нейната иносказателност, тоест способността ѝ да казва едно, а да внушава друго. Това е важна страна от естеството на художественото слово. То не може да се сведе до една-единствена смислова ориентираност. По-правилно би било да търсим неговата специфика между два полюса: от една страна, литературата говори с езика на делничното общуване; от друга, тя е разноречие, доколкото проправя нови смислови пътеки – извън утъпканите пътища на смислообразуването.
Пол Валери, проникновен мислител на модерността и ценител на Лафонтен, казва: „В началото бе баснята“. С тези думи той утвърждава първородното художествено иносказание. Ерих Ауербах, един от големите литературоведи на XX в., сочи две начала, или две основни линии, по които литературата внушава смисъл: едната е пряка, както при Омир, другата е косвена, както в старозаветните текстове. Както казах, разказ за животни или за хора, при които индивидуалното препраща към типологичното, баснята е иносказание. Ала тя съдържа и поука, формулирана като пряк изказ. С други думи при баснята иносказанието съжителства с буквалния смисъл. На пръв поглед последният се обслужва и от илюстрациите, които са били съществена част от изданията на басните на Лафонтен. За настоящото издание използвахме илюстрациите на Франсоа Шово, чиито рисунки придружават първото издание във Франция на басните. Предпочетохме ги пред други заради техния реализъм, тоест заради техния буквализъм, макар че и те подлежат на по-свободни интерпретации. В известен смисъл рисунките на Шово илюстрират заглавието или иносказателната част от баснята. Но като начин на означаване те стоят по-близо до поуката, която в повечето случаи е и логично продължение на разказа, и в същото време съдържа елемент на изненада: докато разказът за животни или за човешки типове стои извън историческото време, поуката, която вади от него Лафонтен, се отнася за неговата епоха и по-точно за френското общество, за самия автор или за неговите съвременници. На нивото на изказването при поуката наблюдаваме преход от „те“ към „ние“ или „аз“. Съчетавайки надисторическата интрига с исторически или личностно обозначената поука, Лафонтен обвързва универсалното с националното, общочовешкото с френското, общото с частното.
Тази връзка е многоаспектна. Лафонтен е френски поет, доколкото оцветява природата на родната област Шампан с френския дух – игриво-закачлив, епикурейски настроен, чужд на идеологически и кастови пристрастия. Иполит Тен долавя в басните на Лафонтен нещо по-дълбоко от онова, което обикновено разбираме под френски дух – галската нагласа, сливаща в едно чувството за природата и за човешките взаимоотношения.
Когато говорим за френското в басните на Лафонтен, не бива да забравяме, че той живее по времето на Луи XIV, краля-слънце, олицетворение на абсолютната монархия. Лафонтен е единственият голям френски писател от втората половина на XVII в., който не възхвалява суверена. В своите описания на лъва, недвусмислена фигура на владетеля, долавяме не една страна от управлението на Луи XIV – единоначалие, всевластие, демагогия, прикриваща зле липсата на демократичност, социална несправедливост. От друга страна, Лафонтен не е бунтар. В неговото инакомислие има немалка доза примирение със социалното зло. Непротивенето на политическия първоизточник на обществените беди е също френска традиция, съществуваща от векове наред с бунтарството. Подобно на Монтен, моралистът Лафонтен предпочита да констатира нравите такива, каквито са, вместо да ги представя такива, каквито би искал да бъдат. Между Лафонтен и Молиер също откриваме множество сходства. И двамата предпочитат езическия политеизъм пред християнския ригоризъм. И двамата са носители на светското начало – една от трите морално-идеологически философии, с които Пол Бенишу, историк на литературата, представя духовността на френския XVII в.. И двамата пишат най-вече за да се харесват на публиката. Подобряването на нравите е по-скоро последица от насладата от творбата, а не нейна крайна цел. Редица коментатори са изтъквали и различия в рамките на сходството между двамата. Шанфор в своята „Възхвала на Лафонтен“ (1774) пише, че с Молиер той се надсмива на съседа си, докато с Лафонтен се обръща към себе си. Отбелязва също, че „човек, коригиран от Молиер, престава да бъде смешен; коригиран от Лафонтен, той вече не е нито порочен, нито смешен, а разумен и добър“. Иполит Тен пък вижда сходства между Лафонтен и видни френски писатели като Клеман Маро, Франсоа Рабле, Сен-Симон.
Подражавайки на древните баснописци, Лафонтен следва обща тенденция във френския класицизъм. Почти всички писатели от онова време се обръщат към образци от гръко-римската античност с презумпцията, че образците имат универсално измерение. Всъщност писателите се явяват участници в една национална културна политика, която легитимира експанзионистичните си амбиции с претенцията, че утвърждава общочовешки ценности.
Езикът на Лафонтен черпи с пълни шепи от лексикалното богатство на Франция. За разлика от усърдните епигони на нормативната естетика на класицизма, която не допуска в художествените творби думи от бита и всекидневието, Лафонтен пише на разговорен език, изпъстрен с елементи от простонародния говор, от диалектите и от архаизмите. Когато срещаме приповдигнат стил, типичен за официалната литература, Лафонтен най-често го използва като пародиен похват за характеризиране на един или друг герой. Баснописецът сдобрява поезията с езика на своите сънародници. Сред многото сполуки в българските преводи на Сугарев и Христов следва да отбележим и тази: преводачите са съумели да съхранят и да претворят лексикалната самобитност на Лафонтен, неговия изящен и в същото време непринуден тон.
Най-често срещаните представители на животинските видове препращат недвусмислено към основни представители на френското общество през XVII в. Както вече отбелязах, лъвът се явява алегоричен образ на монарха, лисицата – на лицемерния царедворец, мечокът – на непохватния селяк.
Ето защо Лафонтен е син на своето време, тоест продукт на френския класицизъм от втората половина на XVII в. Но ако той беше само това, басните му едва ли щяха да се възприемат днес като нещо повече от литературно свидетелство за една отминала епоха. А днес Лафонтеновите басни се четат по цял свят и от хора на всички възрасти. Разковничето за тази универсалност следва да търсим в Лафонтеновата грация и добронамерена прозорливост. За нравственото измерение на басните Шанфор, когото вече споменах, пише: „[…] очарованието от този толерантен морал прониква в сърцето, без да го нарани, забавлява детето, за да му помогне да стане възрастен, а възрастния дарява с мъдрост. Този морал ни води към добродетелност, връщайки ни в природата.“
Моралът в басните на Лафонтен не почива на строга система. Житейската мъдрост, към която е насочен, предполага безметежно щастие на обикновения човек – такъв, какъвто е съществувал и преди векове, и днес. В този смисъл тя е надисторическа, напомня или разкрива – понякога с риск да повтаря общоизвестни неща – истини за човешките нрави на всички времена и по всички краища на света. Такава е цената на универсалното. Такива са и неговите мащаби.
В морализма на Лафонтен няма напътствия, още по-малко пък повели. Басните му регистрират – уж непринудено, а в същност изискано поетично, – без да йерархизират, без обаче и да смесват доброто и злото. Лафонтен вижда човешките постъпки, без да ги осъжда, нито венцеслави. Русо изглежда не е разбрал това. В своя педагогически трактат Емил или за възпитанието философът счита, че басните на Лафонтен биха имали пагубно въздействие върху децата, защото често отреждат печеливша роля на хитростта, двуличието, силата – черти, въплъщавани най-често от лисицата, лъва, вълка.
Всъщност, изобразявайки доброто и лошото у човека, без да възхвалява първото, без да клейми второто, Лафонтен ни отваря очите за човешката природа. Прави го с лека усмивка, която поражда и нашата. Друг писател, наш съвременник, Шарл Данциг, автор на нестандартния Егоистичен речник на френската литература, отбелязва: „Разликата между Лафонтен и моралиста е, че Лафонтен не е черноглед. Той познава реалностите, после се усмихва“.
Как се усмихва баснописецът Лафонтен? Отговорът на този въпрос ни отдалечава от материята, от сюжетите, които в повечето случаи Лафонтен заимства, за да ни насочи към стила на поета, отличаващ се с лекота, грация и непредубеденост. За разлика от суховатите Езопови басни в проза римуваната басня на Лафонтен прибягва до стихове с различна дължина и отдалечени рими, които доставят наслада като неочаквана среща с приятел. По отношение на интригата баснята е изградена като малка драма с въведение, завръзка и развръзка. За своите басни Лафонтен говори като за „комедия със сто различни действия“. С думата комедия поетът назовава не толкова монолитна творба, като Дантевата Божествена комедия например, колкото многолика, несистематизирана панорама на човешките нрави. Балзаковата Човешка комедия е в структурно отношение по-близо до Лафонтеновата.
Драматизмът в басните на Лафонтен е изграден впечатляващо пестеливо. Лафонтеновите герои говорят кратко, противно на тирадите, задължителни за персонажите от театъра на класицизма. Разказвачът Лафонтен е също лаконичен до крайност. Ненадминат майстор на сбития изказ, поетът е формулирал и в стихове идеала си за елиптичен разказ, който не казва всичко, подтиквайки така читателя да допълни премълчаното от разказвача:
На вас не ви допада претрупаният стил,
с подробности излишни същественото скрил.
Аз също не харесвам поезия такава,
поетът се проваля, ако се престарава.
Стоян Атанасов
Книга първа
XV и XVI
Смъртта и клетникът
Смъртта и дърварят
Един човек нещастен повтарял всеки ден:
„Кога ще дойдеш, смърт, за мен?
Как само те очаквам, красива смърт, защото
спасение едничка ти носиш от теглото.“
Смъртта го съжалила, пред къщата дошла,
потропала и бързо пред него се явила.
„За бога, твар противна, как грозна си била! –
извикал той със всичка сила. –
Ти носиш страх и вечен мрак!
Отивай си веднага далеч от моя праг!“
Сам Меценат, човек известен
със щедростта си казвал: „Ах, как бих бил щастлив,
дори сакат и беден, но да остана жив!“
„Не идвай, смърт!“ – Това е
най-ценното, което човекът си желае.
По тесен горски път един дървар се връщал
превит под тежестта на цял товар дърва.
Прегърбен, остарял, той влачел се едва
с изтръпнали нозе към бедната си къща.
Посред път, изтощен, нещастният дървар
от своя гръб свалил големия товар
и тежка горест той усетил във душата.
Нима за туй тегло роден е на земята?
Друг води ли сега на този свят широк,
без отдих, ден за ден, такъв живот убог?
От работа, от глад, от данъчното бреме
жена му, ей и тя, е грохнала без време.
Повикал той смъртта и тя дошла завчас:
„Защо ме викаш тук в шубрака?“
„Я наръча вдигни да го наместя аз,
а гробът може да почака.“
Смъртта за всичко тук е лек,
но сред път никой не се спира.
Дори в страдания, човек
живота пред смъртта избира.
XVIII
Лисица и щъркел
Лисицата веднъж прежалила пари
и щъркела съсед поканила – о, чудо! –
та като дойдел той, да го гости дори
с приготвено от нея блюдо.
Било то гол бульон със постна миризма,
сервиран плюс това от рижата циция
на птица с дълъг клюн във плитичка чиния.
Останал гладен той, тя хапнала сама.
Брашно назаем тъпкано се връща.
Поканил я и той след време в свойта къща.
Благодарила тя със предоволен глас.
Пристъпвайки, невинност съща,
кумицата дошла в уречения час.
Била от щедрата покана
тя радостна и поласкана,
с надежда, че обядът ще е сит.
Та може ли лисица да няма апетит?
На печено месо се носел ароматът,
но в глинено гърне храната на софрата
пред тях сервирана била
и щъркелът оттам я вадел лесно с клюна,
а в тясното гърне да влезе не могла
лисичата муцуна.
За срам и за позор, умираща от глад,
тя с клепнали уши си тръгнала назад,
получила това, което заслужава.
Измамници, за вас описах тоз обяд
и баснята ви посвещавам.
Книга пета
Дърварят и Меркурий
Вкуса ви следвах стриктно във своето творение
и много се надявам да срещна одобрение.
На вас не ви допада претрупаният стил,
с подробности излишни същественото скрил.
Аз също не харесвам поезия такава –
поетът се проваля, ако се престарава.
Обичате изкусен, но не натрапчив стих –
изискване, с което и аз се съгласих.
Като Езоп не мога целта да следвам вещо,
той пò е силен в тази част.
Макар не тъй успешно опитвам се и аз
с мек тон да поучавам. Това все пак е нещо.
Не се усещам силен, дори съм малко плах
и затова разкривам пороците чрез смях.
Не съм Херакъл – с твърдост не ще ги атакувам,
единствено чрез хумор с недъзите воювам –
в това е мойта сила. Дали успял съм тук,
това най-вярно ще отсъди друг.
Ту в стихове разказвам как много проявяват
тщеславие и завист и с туй наподобяват
онази земноводна твар
сравнявала се с вола сред гъстия шавар,
ту сблъсквам персонажи с характер най-различен –
ума със тъпотата, честта със пошлостта,
и стария мъж със смъртта,
и агнето невинно с вълка в спор с край трагичен.
В пиеси разнолики ги включвам аз безспир
на сцената, наречена Всемир.
В тях богове, животни и хора имат роля,
там Юпитер е също – той праща надалеч
Меркурий да предава галантната му воля.
Но в тази басня всъщност за друго иде реч.
Изгубил брадвата дървар веднъж,
къде ли не я търсил този мъж
и даже бил обзет от отчаяние,
че без топор той губел препитание.
Щом нямаш брадва в този занаят,
обречен си на нищета и глад.
Облян в сълзи, той молел боговете:
„Смилете се, топора ми върнете.
Без него немислим е моя труд.“
От Юпитер бил вопълът му чут
и пратил му Меркурий да помага.
Меркурий там се отзовал веднага.
„Топора ти намерих – казал той. –
Дали ще го познаеш?“ – И извадил
топор от злато. Твърде изненадан,
дърварят му отвърнал: „Не е мой!“
Меркурий втори, сребърен предложил.
„Не е мой!“ – рекъл пак мъжът унил.
при третия, а той железен бил,
извикал: „Туй е моят, мили боже!“
Меркурий казал: „Трите ще ти дам,
за честността, награда ти остават.“
Дърварят първите на друг продал
и доста се замогнал той тогава.
А не един дървар, това узнал,
започвал да се вайка плачешката,
че си загубил брадвата в гората.
А щом Меркурий златния топор
показвал е пред алчния им взор:
„Това е моят“ – бързо всеки викал.
Ала Меркурий, вместо ценен дар
да му даде, нахалния дървар
халосвал по главата със пестника.
С лъжа не можеш се обогати,
бъди от своята съдба доволен,
че Юпитер не ще измамиш ти
по начин недостоен и подмолен.
Глиненото и желязното гърне
Желязното гърне на път
поканило гърне от глина.
Обаче глиненият съд
не бил съгласен да заминат.
Изпитвал ужас да не би
при удар да се раздроби
на късове и предвидливо
отвърнал: „Ти си издръжливо,
а твойта кожа от метал
ще устои и на кинжал.“
Тогава, да му вдъхне смелост,
желязното гърне подело:
„Съвсем спокойно ти бъди –
за да те пазя от беди,
аз всеки удар бих отбило.“
То в крайна сметка го склонило
и тъй гърнетата на път
отправили се да вървят,
клатушкайки се вдясно-вляво.
Желязното било кораво
не трепвало пред нищо тук,
но крачейки, куцук-куцук,
в чупливото гърне от глина
се удряло с тревожен звук.
Накрая крехката съдина
се пръснала на части, не можейки, уви,
дори стотина крачки така да извърви
и тъй настъпила смъртта му.
Добра е всяка дружба, ако е с равни нам,
че иначе беди ни чакат само.
това от баснята го знам.
