Начало Идеи Гледна точка Баче Цено в графата „други“
Гледна точка

Баче Цено в графата „други“

2738
„История на Малорад – ХХ век“, Дигитален архив на регион Враца, XX век

Неизбежно е при избори в България – взирането в собствения пъп става главно занимание на политици, медии, анализатори, коментатори… Забравихме и „Хамас“, и Путин, село Малорад ги измести в периферията. Единствен Мирослав Севлиевски посочи (но едва три дни след вота, а ден по-късно пак по „Нова“ Иван Костов стори същото), че битката за София е част от битката за Украйна. Ала и тук българският пъп за сетен път зае централно място: балотажът в столицата избута встрани всичко останало. А ако все пак го има в наличност, съсредоточеността е в големите окръжни градове, за малките разбирането сякаш е, че е пилеене на екранно време. Наясно ли е някой с резултатите от изборите в Мездра? Или в Казанлък – съвсем не малък град? Ами в Берковица? Или в Бяла – и русенската, и варненската? Да не споменавам селата: ако го нямаше скандалът в Малорад, щеше ли някой да чуе и знае това село с има-няма 1700 жители? Където високопарните приказки за „идеологическата битка между ляво и дясно“ хич не вървят, вървят обаче баче Цено и неговият номер.

Хайде впрочем да се размислим за тоя баче Цено, важно е. В „Дневник“ – за да онагледят събитието (защото това си е събитие!), привеждат фейлетона на Алеко Константинов „Угасете свещите!“; демек каквото било някога, тъй бива и сега. Не обаче, изобщо не. Понеже ако Щастливеца се възмущава, че тая процедура с гасенето е акт, назначен отгоре (неслучайно в писанието му се появяват имената на първите по онова време държавни мъже Константин Стоилов и Драган Цанков), то в Малорад инициативата е на местно ниво, кажи-речи по съседски. Баче Цено не е Константин Стоилов, нито Моника Йорданова е Драган Цанков. И ако наистина искаме нещо да разберем за случилото се, нередно е да ровим в произведенията на Алеко, а в други – в тези на Иван Хаджийски. Че дори и още по-далече – при Димитър Маринов. В проучванията си за Северозапада (където, между другото, се намира село Малорад) той пише много за задругата, за това как селяните от тоя район посрещат и се справят с препятствията, предявявани им от живота. Че и от държавата. Та от видеозаписа станахме свидетели точно на такова „задружно/задругно“ поведение: тя, властта, ни налага някакви си там работи за вършене и ние – какво да правим, ще ги вършим, няма мърдане, ама ще ги вършим както си знаем, не както тя ни казва!… Партии-мартии, политики-молитики, кандидати-мандидати – дреме ни на сайдера, ние ще си ги кроим, както ни уйдисва, „ние сме си наши ‘ора“. Това е израз на извечния български саботаж срещу властта, на вярата на обикновения човек, че тия отгоре могат да си изискват всякакви неща и по всякакъв начин да ги аргументират и обосновават, ала ние сме си тука и много по-добре знаем кое е за хубаво и кое не чак толкова. Затова нямат никакво значение партиите, значение имат хората: Боби, Мартин, баче Цено, Голчо от Голтупан… Защото вижте иначе какъв абсурд се получава, ако караме по партии: ПП-ДБ нанася преференции за местната коалиция Съюз на демократичните сили (СДС + ДПС + „Български възход“ + „Новото време“ + „Земеделски съюз „Александър Стамболийски“ + „България на регионите“), който на национално (държавно) ниво е в съюз с ГЕРБ – една доста съскаща част от „(не)коалицията“, за „БСП за България“ – една категорична опонентка на „Продължаваме промяната“, и на – о, Боже! – „Възраждане“, за чиято истинска омраза срещу ПП-ДБ даже не отварям дума, толкова е видима… Де е Киро на кирия, две напред, една назад, както се вика. Пък ако искате по-политологически, ето: „сглобката“ на задругата хързулва „сглобката“ на държавата, както винаги е правила, когато ѝ падне. Е, днес ни хванаха, утре обаче няма… Лошото е само, че за „машините, ЦИК, ДАНС и цялата тази безсрамна кохорта“ (Стефан Попов) ще си плати Малорад, не София. И за кой ли път ще се препотвърди изконната българска мъдрост, установена още от куплетиста Стоян Миленков („От касата дигнеш ли милион, тогаз не те лови ни съд, ни закон. За хляб щом откраднеш отнякъде грош, веднага те вкарват във мръсния кош“), че тия с кокошкарските истории ги застрашава затворът, докато на ония другите, с крупните мошеничества, пак ще им се размине – за тях видеокамери няма открити…

Социологическите „видеокамери“ заснеха обаче още нещо, което сякаш изтласкваме встрани, без да му обръщаме подобаващо внимание. А то е показателно за процеси, които също бихме могли да вкараме в конструкцията на „задругата“. Иде реч за солидния процент в графата „други“, отчетени от демоскопския барометър. Някъде над 20, другаде над 30, че и повече… А това означава поне според мен, че партиите на национално ниво, които биват следени от медийно-социологическия окуляр, не задоволяват в пълна степен хората на местно ниво и те търсят други алтернативи, които са им повече близки, повече свойски. Много любопитно би било да се види що за птиченца са тези локални политически образувания, какви са гражданските послания, отправяни от тях по време на предизборната кампания. Сигурно е обаче, че те доста по-сериозна грижа са проявили към проблемите на място, много по-гръмко и вярно са говорили за текущите дертове на съгражданите и съселяните си. По-присъдружни са им били. Което сочи, че ние в национален план може да се вълнуваме от всякакви глобални неща – войната в Украйна, зверствата на „Хамас“ и ответната военна акция на Израел, екологическите заплахи, но някак по-успешната (или ако не по-успешната, то все пак по-красноречивата) политика е, когато се говори конкретно за нуждите тук и там, а не по принцип, не ангро. Разбира се, това бяха местни избори и те не биха могли да отминат с горделиво мълчание точно селищни неуредици, но фактът, че на някои места графата „други“ е процентно по-голяма дори от резултата на кандидати, отиващи на втори тур, манифестира, че те не са успели да стигнат благополучно до хората, не са ги убедили, че мислят достатъчно за тях. Достатъчно и ефективно. Баче Цено в тази връзка има и това предимство: знаем си го, може да се обърнем към него, когато е необходимо; ще ни свърши работа, ще ни помогне било с едно, било с друго. И изборното кросно на задругата се завърта на пълни обороти, за да изтъче платното по свой вкус, не по вкуса на държавата. Та ето как и той попада някак си в оная графа „други“, дето повече мислят за нас, повече ни грижат и съчувстват; редно е следователно да му се помогне. Ние да му помогнем! Задругата, тоест, търси своето представителство и прави всичко възможно да си го осигури. Образно казано, по-добре врабче (баче Цено) в ръката, отколкото орел (Костя Копейкин) в небето. Залагаме на нашия си тукашник, не на далечния ни оттатъшник…

Равносметката: докато местната задруга е в графата „други“, българска задруга на национално ниво няма как да се получи. Ето нещо за дълбок размисъл…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора