На Димитър Шопов, поет
„Макар и непълнолетен, преди Девети баща ми е бил подривник. Били група от 6–7 младежи като него. Палели сеновали, разглобявали релси. Хванали го и му издали смъртна присъда. Само го чакали да навърши пълнолетие, за да изпълнят присъдата. След Девети той започва работа в милицията. Но работи само няколко дена. Защото става свидетел как за да изтръгне признания от един арестуван, между другото ятак на партизаните, но изпаднал в немилост, началникът на милицията в града започва да го кълца с брадва – от пръстите на краката нагоре. Баща ми напуска и започва работа в армията като старшина.
Между другото, оттогава, от дните след Девети има една страховита семейна история. В къщата на дядо, както и в целия град, настаняват червеноармейци. Един от тях се напива и се хвърля да изнасилва петнайсет-щестнайсетгодишната ми тогава леля, сега тя е на деветдесет и три. Баща ми, който тъкмо е излязъл от затвора, пребива червеноармееца, но пристигат от техните служби да го арестуват. Тогава баба ми се хвърля в краката им и плачешком разказва какво се е случило. Командирът на руската военна група, дошла вкъщи, нарежда да вкарат червеноармееца, който още не бил изтрезнял, в камионетката. И после се чуло, че бил разстрелян.
Това тегло продължило чак докато червеноармейците не се махнали. Напълниха къщата ни с въшки, разправяше дядо ми, руски въшки, неизтребими. Целият град бил пламнал.
Аз съм роден през 1949 г. Когато съм навършил годинка, баща ми и майка ми се разделили. И съм отгледан от баба и дядо, но главно от баща ми, който за дълги периоди ме вземаше със себе си в казармата, там разполагаше с две стаички. Когато станах на 3–4 годинки, войниците се шегуваха, че съм нещо като сина на полка. Те много си играеха с мен. През лятото просваха сламениците на плаца да им сменят сламата, сто-двеста сламеника, цяло поле от сламеници. Когато натъпчеха новата слама и зашиеха зеблото, нареждаха един върху друг десет сламеника и ме мятаха горе.
Имаше един войник, с когото много се бях сприятелил. Май беше запасняк, защото разполагаше с много свободно време. Тогава всяка година викаха уволнените набори за дълго в запас, за да поддържат висока числеността на армията. Той често лежеше в ареста. За арест бяха преградили единия край на коридора. Той беше сред любимците на баща ми и си мисля, че татко го пъхаше зад решетките, за да не се изложи по време на проверката и да изтърси нещо, защото май обичаше да си попийва. Той ме молеше за дребни услуги, да му занеса макара и игла, да му занеса комат хляб. Тогава бях много слабичък и лесно минавах през решетките. Давах му нещата, а той, за да се отплати, ме слагаше на коляното си и имитираше гласовете на различни птици.
След няколко години баща ми се ожени повторно. С мащехата не се харесахме от пръв поглед. По това време бяха преместили баща ми за известно време в Разград, после го върнаха обратно. Пътуването се случи през една страшна зима. Аз имах само едни гуменки и за да не ми измръзнат краката, татко си разряза шала на две и уви парчетата около стъпалата ми. Но пък на него му измръзнаха и окапаха ушите. Като влязохме в чакалнята на гарата и се приближихме до печката, една огромна печка, направена от варел и нажежена до червено, ушите му окапаха.
По това време бях започнал да си водя нещо като дневник. Пишех разни неща вътре, главно стихчета. Бях насъбрал към сто-двеста стихчета. През 1959 г. обаче, през пролетта, ей това време беше, април, една вечер баща ми се прибра, взе дневника ми и го хвърли в печката. Тогава бях вече на десет-единайсет години и думите, които каза баща ми, са се врязали в паметта ми. „Искам да имам жив син, а не мъртъв поет!” След време разбрах, че на този ден се е самоубил Пеньо Пенев. Татко ми каза, че това бил онзи войник от ареста, който ме слагаше на коляното си и имитираше песните на птиците.
И от този ден в продължение на няколко години аз престанах да пиша стихове. Престраших се чак последната година в прогимназията, училището, в което учех, носеше името на Христо Смирненски, а аз много харесвах този поет. Бяха обявили конкурс, аз дадох едно стихотворение и получих първа награда.
И в затвора лежах осем месеца, за кражба. От тринайсетгодишен през лятото работя, по язовири, по строежи. Бях си спестил пари, и дядо ми помогна малко. И като навърших шестнайсет години, изкарах книжка за мотопед и си купих едно балканче. Струваше 295 лв. Исках Симсон, но те бяха по-скъпи, струваха 360 лв. В града имаше само още три-четири балканчета. Синът на милиционерския началник също имаше балканче, но се беше бутнал някъде и беше смазал предната част. Затова открадна моето и от него взе тези части, които му трябваха. Един ден аз го издебнах, взех балканчето, качих се на Карандила и го метнах в една пропаст. Но още вечерта вкъщи дойде милиция и ме арестуваха за кражба. Попитаха къде е балканчето и аз им казах. Заведоха ме до пропастта и ме накараха да го изнеса на ръце нагоре. Изнесох го. И после ме вкараха в затвора за осем месеца.”
Димитър събра бялата си брада в шепа, помисли малко. И завърши:
– Когато баща ми почина през 1993 г., сред книжата му намерих една тетрадка със стихове. Оказа се, че и той, моят татко, баща ми, пишел стихове.
