За диалектиката на глупостта и нарочното затваряне на очи
Този текст е за футбол. Но е предназначен за нефутболни хора, защото тема е животворящото изкуство на глупостта и затварянето на очи – доста отвъд играта.
И така, факти: българският футбол е невиждано слаб. Футболистите ни са безпрецедентно слаби. Националният отбор го бие всеки навсякъде. Почти същото е нивото на клубния ни футбол. Клубовете захранват националния тим с играчи, те разпространяват ниското качество. 99% от обществото – запалени и по-далечни фенове или просто даващи мнение, виждат вината в Българския футболен съюз. „Михайлов, Гонзо…“ В добавка: „И държавата, която не взема мерки“.
Още един факт е налице обаче. Всеки е наясно с него и го игнорира: 99% от клубовете са частни. Държавата я няма в тях. Единични се случаите, когато община издържа отбор (Монтана, Габрово). Ако го издържа, е временно, след и преди нова частна покупка. Но когото да питате и когато, след сън или премъдро вглъбение, той бае едно и също: Михайлов, Гонзо, Бойко, Драгойко. Няма лицемерие – баещият е искрено убеден, че те са причината.
И така, какво излиза? Ами излиза, че за един абсолютно частен сектор, може би най-частния от всички в България, от самото начало на демокрацията частен, без да е тайна, че е такъв, никой не вижда вината във възможно най-пряката, реална, предметна, очевадна видимост – в държателите на клубовете, собствениците – АД-та, ООД-та, фондации… Че точно техните фирми (клубовете) произвеждат лоши резултати – и са си отговорни. Че те са тези, които уговарят мачове, купуват съдии, отглеждат корупция в детските си школи… Каквито и да са вините на футболния съюз, министър, премиер, те са назад в редичката. Не е ли забавно? Все едно фризьор да прави лоши прически в собствения си салон, а хората от квартала да са твърдо убедени, че Бойко Борисов, Кирил Петков, Урсула фон дер Лайен или председателят на фризьорския съюз са отговорни.
Защо цялата тази очевадност не се схваща за футбола, а и не само за футбола? Ами дължи се на добре известната народопсихология, в която всичко в обществен план – радости и скърби, се преценява през добрия или лошия бащица. Като липсва той – измисляме го. Имаме потребност от него, иначе ни е необясним светът. Но няма нужда да обсъждаме българската народопсихология (всяка си има специфики). Нека просто се наслаждаваме на феерично глупавия миг – милионите очевидци не само наблюдават некадърния фризьор, без да видят негова вина за некадърността му; а ако случайно я провидят, автоматично я пренасят свише – Гонзовците не взели мерки да фризьорства добре. Това е менталност, която колкото и добронамерено да се напъва, никога няма да схване, че в една частна организация (фирма, нпо, дом дори…) няма нужда някой външен да нарежда мерки – съответният човек (собственик, началник, родител…) сам ги взема. Дори е длъжен, друг не e.
Обаче цялата тази работа е още по-дълбока. Да предположим, че един ден медии, привърженици, тоест всички, прозрат истинските виновници за футбола ни. Какво ще стане? Ясно е – безизходност. Защото по каква логика всички ние ще държим сметка на един частен собственик как да управлява частната си собственост? Ние, дето лев не даваме, а той дава? И да е един собственикът – да му придиряш. 31 са само в професионалния футбол. Отделно от това, ако например отидат фенове и попитат собственика защо търпи корумпирани треньори в детската си школа, и са много гневни феновете… – нали собственикът може да напусне? Клубът ще фалира сред трудните времена. Поради всичко това да се прозре, назове и тръгне срещу истинската причина не е удобно. Нерентабилно е, нецелесъобразно, дори опасно.
Но и това не е всичко. Ако всички ние признаем, че частните собственици са най-първите отговорници за частната си собственост, значи да въздигнем в ценност личната отговорност. На теория го правим, на практика – не.
Не, защото това би значело и себе си постоянно да държим лично отговорни за всичко. Не става. Я по-добре обратно към дрогата – бащицата! – да го въздигаме, сваляме, псуваме. Без надежда не се живее. По-добре да се надяваме, че при смяна на бащицата ще потръгнат нещата, вместо да се самоубиваме с истината, че следва да се сменят 31 души, които не могат да се сменят.
Така глупостта и тарикатщината другаруват в животворна диалектика. Тя е все там, където на малцина им хрумва, че е:
Шофьор, дупка, колата пропада в нея. Шофьорът псува държавата. Медиите пишат за ужасните пътища. Държавата е виновна, спор няма. Но колко? По каква логика, кажете ми, най-първият виновник за пропадналата кола няма да е шофиращият я шофьор?!
Всичко това не е ново като диагноза и изводи. Обаче е време театърът да се заеме: само той може да поднесе подобаващо смешно сложните сериозности в чисто човешката им непосредственост.
