Начало Идеи Гледна точка Беглецът с балон
Гледна точка

Беглецът с балон

1291

Местата не са само пространство, те са и време. Под пелената от облаци се въртя из уличките около Женски пазар с все по-гаснещата надежда да открия нещо, което си спомням, че съм виждал, че и подминал някога. В човешкия живот има такива мигове: бързаш, отминаваш, докато в един момент нещо в теб се обръща и тръгваш да търсиш пропуснатото. В моя случай – една плоча. По точно – странна паметна плоча, закрепена на малка колона край строеж на огромна новопостроена сграда. С надпис: „Тук живя Христо Матов (1869–1922)“. Без никакви други пояснения за житие-битието на „Мълчаливеца“, както са наричали легендарния съратник на Гоце Делчев и Даме Груев, написал с ръката си плана за Илинденското въстание.

Проблемът е, че в регистъра на паметните плочи в София такава плоча просто няма. И никога не е имало. Затова сега, докато крача в студа, непрекъснато си спомням за тези два образа, сблъскващи се в съзнанието ми: новопостроената жилищна сграда и плочата, съвсем нова, може би „самоделка“. И ако упорствам, с риск да ме помислите за безнадеждно смахнал се по разни отминали работи, бързам да уточня, че човекът, по чиито дири съм тръгнал, е наистина „човек сянка“. За него и до ден днешен се знае съвсем малко.

Родом от Струга, града на братя Миладинови, Христо Матов завършва филология във Висшето училище в София през 1893 г. Той е изследовател на македонския фолклор, автор е на десетки публикации в Сборниците за народни умотворения. Става учител в Сер и Солун, сетне е директор на гимназията в Скопие. И в същото време е „нелегал“ – без семейство и без деца, един от апостолите на „македонската кауза“, отдаден на нея не патриотарски, а с душа и сърце – като теоретик и интелектуалец, неотстъпващ от възгледите си дори когато го грози убийство от ръката на чужди или на свои…

„Мълчаливецът“ е бил пестелив на думи, но пък е пишел ясно и от сърце. Съдете сами:

Позната истина е, че се търгува с македонското дело или, иначе казано, с теглилата на българите в Македония. Има търговци и търговци. Едни търгуват на дребно, други – на едро. Не може и не бива да се отрече, че е имало в миналото отделни лица, които са се провинили в парични злоупотребления…

Без съмнение, българските политически партии милеят за Македония, но това не им пречи, щото те да милеят преди всичко за себе си, та с македонския въпрос си правят вътрешна политика; гледат коя как да се докопа до властта и до свързаните с нея гешефти. Затуй според времето едни се показват войнствени, но като дойдат на власт, гледат преди всичко да си наредят своите работи… Други пък все за мир говорят и тогава дори, когато огън гори в Македония и то не толкоз за това, че са политически баби, колкото затова, че такава е волята на Русия – а тя е в положение да им изходатайства властта... (1910 г.)

Христо Матов

Какво да махнеш или добавиш към тези редове… Ала каква е причината да се впусна по стъпките на Христо Матов? Не е някаква календарна годишнина, а един разказ от детството ми, за който имам съвсем ясен и неизличим спомен. Разказ на моя чичо Апостол, някогашен адвокат и още по-нявгашен възпитаник на Солунската мъжка гимназия, който често ни гостуваше, а баба ми задължително го гощаваше с любимото му кафе от леблебия, ръчно смляно с мелничка малко преди това. Така на чаша кафе и задължителното бяло сладко той се връщаше назад и ми разказваше някакви „македонски истории“, от които в повечето случаи аз не разбирах почти нищо. Но една от тези истории се е запечатала в съзнанието ми. Веднъж, докато си драсках на бял картон, той ме помоли да нарисувам голям балон, отлитащ от непристъпна крепост. И ми заразказва приказка за човек, измислил план за бягство от килията си с въпросния балон (не беше ли от китайска коприна), с който затворените комити отлетели надалеко, към свободата. Тогава за пръв път чух и запомних името на Христо Матов.

Вълнуваща история, за която се подсетих впоследствие, докато четях романите на Жул Верн и особено „Пет седмици с балон“. Там, ако си спомняте, изследователят д-р Самюел Фъргюсън прелита над Африка с балон, тръгвайки от остров Занзибар. За целта той вкарва в балона си над 40 000 кубически „стъпки“ водород (така е в романа, нямам представа много ли е това, или малко). За да е по-маневрен, д-р Фъргюсън използва два балона – по-голям и по-малък. Ако реши да слиза – изпуска газ от по-малкия балон. Ако единият балон се скъса, другият се запазва, така той и спътниците му имат шанса да оцелеят.

Ала пътуването, описано от Жул Верн, е замислено и осъществено на свобода. А как ще се пълнят балони с газ в затвора? Пълен абсурд. Ето защо в юношеските си години отнесох разказа на чичо Апостол в раздела „чисти фантазии“.

Какво бе смайването ми обаче, когато след време в домашната ни библиотека открих малка книжка, удобна за носене в джоб и определено носеща белезите на нелегално издание. Не само заради щемпела „македонска революционна библиотека“, но и заради това, че е „първо задгранично издание“, както е било категорично отбелязано върху нея през 1928 г. Проверих в интернет и никъде не видях преиздадени тези лични бележки на Христо Матов. А в тях черно на бяло е разказано следното:

В Еди куле (солунски затвор) бидейки, намислил бях да избягам чрез балон. Аслъ всеки затворник, тежко осъден, мисли как да избяга. С Пено Балински и Хр. Узунов ставаше дума понякогаш за бягане, като се изкачим преку първия зид с пояси. Но това никак не ме хващаше: не се надеях преди всичко на телесните си сили.

„С балон, с балон ще бягаме“, казвах си и все повече свиквах, докато най-после реших да го реализирам. Повиках Игнатиев, учител математик от Солунската гимназия. Казах му плана и му поръчах да разпита за балон – по възможност по-малък. А ето какъв ми беше планът. Нужникът бе за нас извън кауша (затворническата стая) в едно малко дворче, открито отгоре и отделено със зид от големия двор. Значи нощно време, като излезне човек за по нужда, може да се бави в дворчето, без да бъде забелязан ни от арестанти, ни от дворния гардиянин, ни от заптиите, които пазят горе по-високата стена. През деня още или предната вечер трябваше да се заковат три-четири колци или гвоздеи. Щом е готов балонът и водородът, след полунощ, когато всички арестанти спят, щях да вържа сиджимите на балона за колците и тозчас да пусна водорода, и щом се надуе балонът, седни например на вързана дъска, прережи сиджимите – и нагоре. И да не беше хубав балонът, все щеше да отлети 20–30 метра над стената над затвора и щеше да го откара ветрецът някъде. И толкова стигаше: щях да пусна в балона да влезне външен въздух и с бързина да полети надолу към земята. От пазачите много не се боях, те никога сякаш не са чули, не са видели, още повече че аз щях да избера тъмна облачна нощ. Вън падайки, възможно и бе да си изпатя, но не толкова от залавяне, колкото от падането да си строша крак или врат. Но това не ме тревожеше много.

Потресаващ план от 1901 г. Романът „Пет седмици в балон“ излиза през 1863 г., шест години преди раждането на Христо Матов, но по онова време всички са омаяни от книгите на Жул Верн и ги възприемат като научна истина от последна инстанция. Вероятно и той, който е владеел добре френски, не е бил изключение. Що се отнася до затвора Еди куле в Солун, става дума за непристъпна крепост от IX век, при това с десет, а не със седем кули, както подсказва гръцкото „еди“. Истински замък Иф, обвеян в стенанията и сетните въздишки на безброй затворници.

Затворът Еди Куле, Солун, началото на XX век

Такива мисли ми се въртят из главата, докато завивам по улица „Цар Симеон“, запътвайки се към улица „Отец Паисий“. Защото там според електронната „македонска карта на София“ в онлайн библиотеката „Струмски“ е било последното жилище на Христо Матов. Установих го най-накрая през телефона си, изморен от безцелното лутане. Дали в онази вечер не съм минал тъкмо оттук? Нямам спомен, но тази част от „Отец Паисий“ в момента е строителна площадка, почти нищо не е останало от старите бежански домове. А на мен ми трябва номер 76. Стигам до малка зелена къщичка, където днес продават гуми, вписана в огромна жилищна грамада с гаражи и няколко входа. В онлайн картата на Струмски е отбелязано, че Матов прекарва последните няколко години от живота си в дома на своя съгражданин Евтим Тильов и съпругата му Заринка (Захарина) Тильова в Ючбунар. Домът на Тильови е известен сред македонските революционери като „Дом на македонските страдалци“. За Матов се знае, че е живял в къща в задния двор. Приближавам се до високата желязна ограда и надзъртам вътре. Оцелели са две къщи. Дали не е една от тях?

Докато правя сложните си маневри, забелязвам, че съм станал обект на повишен интерес. Мъж с плетена шапка, който очевидно не е от работниците строители, ме следва от другата страна на тротоара. Явно „фланьорството“ ми не остава незабелязано. Той видимо гадае защо ли надзъртам в чуждите дворове, а след това, вече от другата страна на улицата, снимам новата жилищна сграда, чиито надвиснали балкони доста наподобяват бойниците на Еди куле. Най-неочаквано, малко по-надолу, попадам на странен артефакт – старо кристално огледало в стил зората на ХХ в., подпряно на тухлената ограда, обрасла в храсти.

Докато наблюдавам в кристалното огледало „отсрещната страна на историята“, се сещам как в личните си бележки Христо Матов разказва, че все са искали да го „убиват“. През 1899–1900 г. го нарочват арнаути и сърби. За известно време изчезва, а по стъпките му (като охрана) е кукушанецът Чане. Сетне му вдигат мерника „своите“ – революционното братство в Солун начело с Иван Гарванов решава да ликвидира него и Пере Тошев. Разминава му се на косъм. Когато се помиряват, самият Гарванов му съобщава дори името на екзекутора (човек от Порой или Дойран). После го набелязват турските власти – далеч преди Илинденското въстание, а сетне и младотурците, тъй като не е съгласен македонската организация да действа съвместно с тях. Според неговия анализ интересите им са в пълно противоречие. През 1907 г. „санданистите“ искат да го ликвидират заедно с Борис Сарафов и Иван Гарванов, но  по някаква случайност той не се озовава на уговорената среща. Така този човек с болни гърди и сериозни проблеми със стъпалата (издадени напред кости, поради което ходи със специални обувки от Виена), оцелява най-дълго от македонските революционери от първата генерация.

Той е и сред най-проницателните умове във ВМРО, което проличава и по неговата теза за автономията, такава, каквато я излага в прочутото си V писмо до социалиста Янко Сакъзов (София, 1910). Струва си да я препрочетем наново:

Принцип на нашата Организация бе автономия – нищо повече; тук не се разбира нито независима Македония, нито Македония, присъединена към България… Вътре в Македония никой нямаше против това.

Автономията на една област значи в по-голяма или в по-малка степен отделянето на тази област от централната власт, а не отцепване съвсем. Ако е отцепване съвсем, то вече не е автономия, а независимост. Автономията може да бъде в разни форми – според степента на привилегиите (Хърватия, Ливан, Самос, Източна Румелия, Крит), а независимостта е една.  

Ясно и точно. Самият Матов, както пише неговият ученик Иван Хаджов, винаги е бил против крайните патритоарски увлечения: „И през войната Матов не изгуби яснота на погледа си за идеала на македонската революция и нейните борби. Затова той дълбоко негодуваше срещу всички избухвания на шовинизма, който в границите на „обединеното” отечество включваше Прищина, Призрен, Дяково, Елбасан, па и Янина. Протеста си срещу тези пагубни увлечения М[атов] изрази в едно свое писмо в 10 броя само, изпратено на правителството, до водачи на български политически партии, в което критикуваше безумията, отразени в издадения от Д. Ризов атлас“.

Иначе е сантиментален по дух. Като човек, лежал на три пъти в затвора, обича природните гледки, но най-много обича Витоша. Още при първото му арестуване в Скопие при т.нар. „Винишка афера“ (ноември 1897) пише стихотворението си „Към Витоша“ (по обясними причини отсъстващо в македонската версия на „Уикипедия“):

Виш си вишила, Витошо мила,
виш си вишила до синйо небе,
дно си дънила Витошо мила,
в Средеца града – наша столнина. 

Дел ти се паднал, Витошо сестро,
колкото труден, толкоз и славен:
стожер да бъдеш, стожер народен
на все що носи българско име.

И тъй нататък до поантата – „всичко е твое, твоя е грижа“. Що се отнася до Илинденското въстание, в личните си бележки Матов уточнява, че е бил против неговото вдигане. Предлагал е духа на Македония да се поддържа с „организационно-пропагандни чети“ и да се чака сгодна политическа ситуация. Неговото становище не се променя, но той, подчинявайки се на революционната дисциплина, дори написва с ръката си плана на въстанието, който „хектографират“ (размножават с наличната тогава копирна техника). Този план, пак по неговите думи, е бил замислен при третия му арест, когато го осъждат на „вечен затвор“ и изпращат в печално известния зандан в „Подрум кале“ (дненшния Бодрум) – място, за което той толкова е разказвал на учениците си, тъй като там се е родил бащата на историята Херодот.

За последните години на Матов, тези след Първата световна война, се знае съвсем малко. В откъслечните свидетелства се говори, че е живял в пълна сиромашия. Той никога не се е занимавал с организационни пари, нямал е и лични спестявания. Българските власти му отказват пенсия, а е с увредени дробове. Остава на издръжката на брат си и на неколцина приятели. Унгарският лекар д-р Карой Бордон смята, че вследствие на крушението във войните страда и от „нервна депресия“.  

Вътрешният двор на ул. „Отец Паисий“ 76

В един кратък спомен на Иван (Ванче) Михайлов, посещавал го по поръка на организацията, се разказва, че Матов почти не излиза и не ходи никъде. Изглежда му не просто като „душевно, а като духовно уморен човек“:

Влизах в стаята на Христо Матов, надясно в двора, издигната до три или четири стъпала по-високо от самия двор. Стаята беше абсолютно скромна. Чини ми се, че в нея имаше един стол. Креватът на Матов, един от познатите скромни железни кревати от онова време в София, беше винаги зает от него, когато аз отивах там. Но го намирах не като болен човек, а като скромно облечен човек, който седи в кревата си. Не се спирах дълго при моята визита.

Дали този негов последен пристан не е сивият дом със зарешетен прозорец и три стъпала към двора? Няма как разберем. Затова и толкова упорито, за неудоволствие на съкварталците от улица „Отец Паисий“, заничах из вътрешните им дворове. Искаше ми се да си представя плочника, на който двайсет години по-късно е кацнал така и неизлетелият балон от солунското Еди куле. С цялата последваща травматичност на тази история.

На главната страница илюстрация от първото издание на романа на Жул Верн „Пет седмици с балон“, 1863 г.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора