Начало Идеи Гледна точка Безбрежните дни
Гледна точка

Безбрежните дни

2947

Странно същество сме ние, кучкарите.

Допреди да имам куче, да го разхождам и да се грижа за него, гледах на собствениците на кучета като на вид затворена секта. Когато попаднех сред тях, слушах с недоумение безкрайните им разговори какво направило кучето им, как било пресякло улицата, как не било пресякло, как се било затичало, как се било спряло, как се обърнало, какво помирисало, как лаело, как се разгонвало, как се хранело, как вода пиело. Имах съвсем конкретното усещане за шизофрения – или при тях, или при себе си.

Нещата обаче много бързо се обърнаха, когато при мен се появи Тали. Съвсем набързо се влях в затворената секта и усвоих привичките.

Но не е само това. Мисля, че кучетата наистина влияят на стопаните си положително, действат им като пречиствателна станция или зарядни устройства, запълват подсъзнателна липса или емоционален недоимък.

И ето – в едно свежо, уханно юнско утро, излязох да разхождам Тали в парка. Тревата е току що окосена и още искрящо зелена, слънцето гали, дърветата трептят и сияят. Казваш си, че нищо повече не би могъл да искаш от света и от живота, само да благодариш и да се наслаждаваш на тази трепетна радост на природата. До мен се приближи непозната жена, която също разхождаше кучето си, поздравихме се, обменихме обичайните реплики за кърлежите, ваксините на капки, дали пръскат, дали не пръскат тревата, кучетата бяха от една порода, оказаха се и на една и съща възраст, допаднаха си, заиграха се, подгониха се, забавляваха се, скачаха едно върху друго, гальовно се лаеха и отново започваха да тичат не, да летят в кръг, едва едва докосвайки земята, беше тържество на радостта от живота и точно тогава съвсем ненадейно жената започна своя монолог.

Случи се точно на този ден преди много, много години. Мъжът ми се върна от работа следобед, започна да върши обичайните неща, да пуши, да си прави кафе, да стои облакътен на балкона и да наблюдава улицата, после влезе вътре и каза, че ни напуска, мен и децата. Децата не се бяха върнали още от училище.

Че повече не му харесва да живее така, че не иска да живее тука, че иска да емигрира, но сам, без нас, каза, че смята брака ни за голяма грешка, голяма, да, но все пак поправима. Същата вечер събра един куфар багаж и си тръгна, завинаги. Само в съда се срещнахме още един път, за да подпишем документи за развод по взаимно съгласие. Знаем от други хора какво горе долу се случва с него, а той никога не се обади повече нито на децата, нито на мен.

Тук жената замълча, а аз съвсем, съвсем не знаех какво да кажа, освен обичайното, че да, за съжаление се случват такива неща изневиделица. Беше в един от тези най-дълги и най-красиви дни в края на юни, продължи тя. Безбрежни като че ли дни, не можеш да ги избродиш, не можеш да стигнеш до края им, започват от рано и завършват късно и часовете в тях се проточват и удължават. Не знаех как да преживявам и един час с тази рана в мен, която не преставаше да кърви, какво ли остава за многото часове до вечерта, какво ли оставаше за дните през цялото лято, които предстояха. И после за дните на следващите лета.

Слушах стъписана. Жената говореше спокойно, почти усмихнато, някак леко, ведро, без никакво съжаление. Мълчахме и наблюдавахме кучетата, които продължавах да се гонят.

И после отново срещнах любовта, засмя се тя, човек не знае ни най-малко какво му предстои, дори не може да има интуиция какъв е промисълът за него, да, това е най-изумителното. А дните в края на юни си остават все така великолепни и дълги, безбрежни, все така красиви, ето това исках да споделя с вас, не зная дали ме разбирате, май не успях да се изразя добре, простете, ако ви досадих.

Сбогувахме се сърдечно и тя продължи по алеята, след малко кучето й я догони, наблюдавах как се отдалечават, как се превръщат в малки точици.

Какво беше предизвикало това откровение пред един съвсем непознат човек, мислех си дълго след това. Играта на нашите две кучета на поляната ли? Уханното и свежо утро в края на юни ли, искрящото от синева небе ли, влажният все още въздух ли, неописуемата приказност на цветовете ли, желанието  да споделиш радостта, а също и желанието да споделиш болката и спомена за нея ли?

  „Непрестанно се молете, за всичко благодарете” – тези думи на апостол Павел като че ли сами дойдоха при мен, сами ме настигнаха така, както при мен се беше спряла непознатата жена.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора