За Зоран Георгиев в софийската галерия „Васка Емануилова” или за търсеното време в миналото, което всъщност ще е… в бъдещето.
Едва ли има по-четлива, визуално и словесно обяснена изложба от „Носталгично бъдеще” на Зоран Георгиев в галерия „Васка Емануилова”. Всеки експонат е описан като техника и материали. Освен това към всеки обект има кратък текст за причината, довела до създаването му, за неговата история и предистория, а понякога и инструкции за „ползването” му. Атмосферата е спокойна, почти безстрастна: разхождаш се, гледаш, четеш, пак поглеждаш произведението – по-скоро за справка… И при поредния хвърлен поглед сякаш става „късо съединение” – между миналото, преживявано и търсено като „обективна” история, и бъдещето като очаквана проекция и следствие на тази история. Поне при мен така се получаваще, може би заради впечатленията от предишни произведения на автора.
Зоран Георгиев – млад художник, роден в Македония, завършил Художествената академия в София, не за първи път се вълнува от историята, от нейната ненадеждност, от нейното манипулиране, политизиране, митологизиране. През 2012 г. представи в галерията чекмедже 0gms очарователен малък античен капител. С релефна украса и сякаш изваян от мрамор, той изкушаваше зрителя да докосне полираната му каменна повърхност. Но вместо да се допре, пръстът на изкушения зрител потъваше в нищото, в безплътната визия на привидно твърдото свидетелство за история, култура, цивилизация… В края на същата 2012 г. художникът направи и инсталацията „Триумфът на миналото”, която включва сувенир от фонтана с конната статуя на Александър Македонски в Скопие. В миниатюра фонтанът е бъбрив, сладък и кичозен, подобен на захарна украса за торта; потрисах се от представата за него в реалните му 30 метра височина. Още не съм го виждала на живо, както и останалите десетки статуи и сгради, създадени по проекта „Скопие 2014”, който трябва да „антикизира” македонската столица.
В сегашната изложба на Зоран Георгиев също има произведение, свързано с този проект. Озаглавено е „Със закъснение” (2014), а според описанието е „фотография от реконструирания мост „Гоце Делчев” в Скопие, вграден часовник, изчисляващ времето наобратно, 100/66/4 см”. И действително виждаме моста с позлатени орнаменти, крепост на заден план и работещ часовник, монтиран в очертанията на действителния. Тънката стрелка отброява секундите назад и ясно показва каква е целта на „реконструкцията”: набавяне на минало, история, култура. Чрез него държавата иска да даде опора на гражданите си в настоящето – с ясното съзнание колко измамна е тази опора в момента. Но след време – след 100 години, да кажем, – тя може би няма да е само бутафория. Впрочем Балдуиновата кула на хълма Царевец е построена през 1930 г. и е плод на подобно „набавяне”. Дали днес тя е по-автентична от „възстановената” 46 години след нея Патриаршеска църква? А те двете дали вече са достатъчно покрити с „патината на времето” в сравнение с новите „реконструкции”?…
Връщайки се към моста в Скопие и тиктакащия назад часовник, разсеяно си мислех, че все някога стрелката ще отмери – поне хипотетично – търсеното време в миналото. Което всъщност ще е… в бъдещето. И ето тук се получи късото съединение: моето настояще пред произведението с всяка секунда все повече се превръщаше в бъдеще на миналото, което ще настъпи в бъдещето. Бях в окото на завъртяното време, тоест – бях в безвремието.
Настоящето ни задава абсурди с идеята да внесе ред. Да кажем – административен. Както става ясно в „Невидим небостъргач” (2014): „рисунка върху фотография, невидимо мастило, UV-фенер, текст, 120/80 см”. Текстът разказва за македонците, получаващи българско (и съответно европейско) гражданство, които към 2011 г. са 20 хиляди, а сега вероятно – 40 хиляди. Изискването да имат адреси в България е предизвикало злоупотреби в миналото, така че понастоящем практиката е да получават официален „служебен адрес” – София, ул. Леге № 6. Ако всички тези хора реално биха живели на този адрес, изчислява авторът, то сградата би била небостъргач с височина 4,5 км. Опитах се да си представя… та нали Бурдж Халифа е малко под 1 километър! Тук в помощ на представата в цифри идва фенерчето, което прави видима върху фотографията проекцията на сградата във височина. И перспективата е наистина главозамайваща!
Чрез времето по абсурден начин се изключва възможността за съвременно изкуство в България. Защото за да бъде „културна ценност” по закон, произведението трябва да е на мимимум 50 години. Темата подхвана през 2010 г. Иван Мудов във видеото „Създаване на музей за съвременно изкуство”. Сега Зоран Георгиев я продължава с три обекта под общото название „Международно съкровище, 2014 – бъдеще”. Всеки от тях се състои от: „заровена творба, брошура с описание и географски координати на мястото на заровената творба (съкровище), фотография 28/28 см, витрина 40/38/6 см”. Обектите – медальон (изтъкващ България на първо място сред изчезващите страни за 2013), монети (валутата на младите художници) и гравиран кристал (с черепа на автора като бъдещ автопортрет) – са изпълнени в техника и материали стриктно според изискванията на закона. Засега очевидно имат само някаква символична стойност, а ценности ще станат може би след 50 години. Когато наследниците на евентуалния им купувач ще отворят брошурите с указанията и ще ги изкопаят. Или пък не. Защото сливането на стойността и ценността им в бъдещето зависи от редица случайности: брошурите могат да се загубят, законът може да се промени или пък България да изчезне. Което по естествен път ще предопредели поне международния им характер.
Случайните съвпадения могат ли да съставят възможна история, или напротив – правят историята невъзможна. Това поредно „късо съединение” се появи пред „Легално безсмъртен” (2014): „макет на надгробен паметник, фибран, автопак, хромирано лого и сериен номер на мерцедес Е 500”. Дали е случайно, че любимата кола на мутрите се появява през 1989 г. А може би улисани в прехода, смяната на системата, политическите борби, икономическите кризи и т.н., пропускаме да забележим, че годината може да се смята за рождена и на „мутрата”. Явили са се с автомобила като предопределени един за друг, живели са в практична и символична симбиоза, може би ще останат заедно и във вечността – подобно на древните владетели, погребвани с колесниците и конете им. Или пък ще потънат в забвение, слети в неясно хибридно цяло. Кой може да каже или да предскаже…
Всъщност някаква сигурност в бъдещето вдъхва сякаш само „Още едно пророчество” (2014): „Бъдеща карта на света, текст, 120/80 см”. Отдалеч разбираме, че вечният въпрос между България и Македония ще си остане вечен, ще прерасне в глобален и съответно в космически. Това поне е лесно да се предскаже. А и знаем, че когато са необходими, пророчества винаги се намират.
Много по-трудно е обезпечаването на значимо и многозначително минало за бъдещето. Което означава осигуряване на история с прилежащите й хипотези, митове и легенди. Един такъв „комплект” художникът е подготвил във формата на чифт подкови за човешки ходила, които заравя на тайно място в гориста местност. Видеото „Артефакт” (14’28”, 2012) започва с въпроса какво ще си помислят археолозите в бъдещето, когато открият тези подкови. А това, което гледаме, е изкопаването на дупка и заравянето им за идните поколения. Видеото се прожектира на пода, а снимащата камера е била закрепена на дръжката на лопатата. В резултат се създава усещането, че самият зрител копае или поне активно съучаства в действието. А копаенето се оказва уморително – дори само от гледане! Каталясах дотам, че ми беше все едно какво ще мислят бъдещите археолози… Ако въобще някога открият подковите.
Не, това изглежда прекалено трудоемък и твърде несигурен начин за обезпечаване на история. Далеч по-лесно и ефектно е тя да се набави, като се съгради (възстанови, реконструира, антикизира) в настоящето. А ако се улучи момент, когато миналото и бъдещето са в късо съединение, то мигновено ще опуши историята с „патината на времето”.
