Начало Филми Премиери Бездействието като тиха сила
Премиери

Бездействието като тиха сила

525
„Помилване“

На пръв поглед „Помилване“ е филм за трудния „бял семестър“ (последните шест месеца от седемгодишен мандат) на един италиански президент. Но това впечатление бързо се оказва привидност, въпреки (не)възможните паралели с Il Divo (2008) и

„Те“ (2018) на същия Паоло Сорентино, в които главната роля – съответно на Джулио Андреоти, и на Силвио Берлускони се изпълнява от същия Тони Сервило. Не, Сорентино не е в процес на ново кинематографично изследване по върховете на властта и първото доказателство за това е фактът, че президентът Мариано де Сантис… не съществува. Той е фиктивен образ, създаден за нуждите на една меланхолична равносметка, в която си дават среща самотата, остаряването, смелостта да заявиш конкретна позиция и поемането на отговорност за взетите решения.

„Помилване“ е чудесен филм, може би малко съзерцателен за вкуса на съвременната публика (и дори като за творба на Паоло Сорентино), но постепенно възнаграждаващ зрителското търпение. В даден момент дори е възможно да се изненадате от множеството мотиви в сюжета, които изплуват на повърхността един по един. Обяснимо „закотвени“ около личността на човек, който осъзнава тежестта на годините, те отварят нови „проходи“ към осъзнаването (или затвърждаването) на всевъзможни схващания: от конфликта между католическото възпитание и екзистенциалните потребности, през устойчивите корени, които пуска юридическото образование, до склонността на властимащите да отлагат и заобикалят щекотливите проблеми.

„Помилване“

Разбира се, образът на Де Сантис не се е появил съвсем произволно. Той е вдъхновен от различни италиански президенти и може би в най-голяма степен от настоящия – Серджо Матарела, християндемократ, юрист, вдовец, поел поста след смъртта на съпругата си, с дъщеря, която му помага в професионалните ангажименти… Фигурата на държавния глава е в основата на сюжетната структура на „Помилване“, но двигател на действието не са „приликите с действителни лица и събития“, а позицията на Мариано де Сантис по различни въпроси от обществен интерес и взаимоотношенията му с хората, които го заобикалят.

Личностното разминаване с дъщерята (и със заминалия за Канада син) и някак хладните им, професионални отношения контрастират със снизходителността към жизнерадостната и провокативна „приятелка от сто години“ и със „заговорническото“ разбирателство с шефа на президентската охрана. Но въпреки многобройното си обкръжение, Де Сантис изглежда потискащо сам, особено в моралните си дилеми. На прага на заслуженото му пенсиониране, те се съсредоточават професионално около две молби за помилване на осъдени за убийство и необходимостта от президентски подпис под Закона за евтаназията. В личен план към горните колебания се прибавят потребността да се угоди на желанието на папата и постоянно тлеещата болка от загубата на покойната госпожа Де Сантис, съпроводена от подозрението за една изневяра с 40-годишна давност…

Осъзнавайки, че както и да постъпи, решението му ще го осъди в очите на част от населението (мъчител или убиец), президентът се бори с мащаба на дилемата. Изкушението да протака и да остави бремето на своя наследник става неустоимо… Самотата на управлението, страхът от действието и острото осъзнаване на отговорността му сякаш парализират Мариано Де Сантис – мъж, който превръща бездействието в своя тиха сила… Така „Помилване“ се разгръща като разказ на две нива: 1) ясен размисъл върху сложни социални проблеми – края на живота, насилието срещу жените, натиска от религиозните институции и общественото мнение и 2) опит за проникване в душата на човек, неспособен да се освободи от тежестта на поста си. Философски погледнато това е филм за недостатъците на властта и меланхолията на мъжете, които я упражняват. 

Любимият актьор на Сорентино – Тони Сервило, представя този президент в залеза на кариерата си със забележителна сдържаност. Стоическо на пръв поглед, лицето му при все това разкрива фина гама от емоции – от умора и ирония до дълбока тъга. Взаимодействията с второстепенните персонажи осигуряват най-възхитителните сцени, когато става въпрос за оспорване на авторитета и разчупване на визията за президентския пост. Тяхното присъствие внася топлина и човечност в разказ, белязан от екзистенциално лутане – повтаряща се тема в творчеството на Сорентино, обгърната в цветовете, светлината и кадрирането на целенасочена визуална естетизация.

„Помилване“

Също като протагониста си, „Помилване“ се колебае между неочаквана резервираност, пакостлива ирония и детрониран маниеризъм, от политическа сериозност към лежерна десакрализация на властта (в която музиката е едновременно бягство от старостта и бунт срещу условностите протокола). Така, наред с християнската убеденост в Божия промисъл, изскачат атеистичният протест на ключовата фраза „Кой притежава дните ни?“ (формулирана от дъщерята Доротеа де Сантис) и неочакваната метафора на сълзата в космическа безтегловност… Преодолявайки гравитацията на бездействието, новият филм на Паоло Сорентино пленява с богатството на темите си, жизнеността на диалозите и с изненадващо позитивната си перспектива за наследството и бъдещето.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии