Джон Банвил не се нуждае от представяне. Най-известният в света ирландски писател, носител на престижни награди, включително и Букър за „Морето“, е превеждан през годините у нас най-вече от Иглика Василева, чието име е абсолютно достатъчно и безспорно доказателство за класата на превода.
Сега на български се появява и публикуваният през 2009 г. роман „Безкрайностите“. След като затворим последната страница на тази толкова сложна като интелектуална структура книга, си даваме сметка, че тя се опира на не кой знае колко сложни сюжетни линии. Всъщност „сцената“ на действието е като за драма – мястото е стара ирландска къща, тази на семейство Годли, времето е един единствен ден. В очакване на смъртта на Адам Годли, математик и физик, чиято слава надхвърля тази на Айнщайн. Чрез уравненията му вселената може да бъде възприета като сбор от безкрайни възможности. Там са съпругата, синът, дъщерята, съпругата на сина и приятеля на дъщерята.
Но в четенето на романа няма нищо от тази лесна и проста схема, с която го описах. Въпреки че е елегантен и балансиран хармонично, а и някак поетично споен, „Безкрайностите“ е роман, основан на идеи, свързани с философията и физиката, независимо, че не ги назовава директно. Те обаче са толкова умело вплетени в цялото, че не звучат абстрактно или отвлечено, те са в „реалността“ на романа, читателят може да ги открие или научи за първи път, може и да не го направи. Което няма да го „изгуби“ за книгата.
Светът на хората обаче се разказва от един бог. Хермес. Бог с променлив характер, лукав и хитър, и много умен, най-умният. Хермес, водачът на мъртвите към другия живот. Богът, който изобретил инструмента за поезия – лирата. Той не просто разказва, той живее в света на тези живи, неговият баща Зевс – също. Тези богове могат да се представят съвсем точно за хора. Да бъдат хора. Така Зевс обладава жената на младия Адам, сина на онзи, стария, когото всички чакат да умре. Митологичният сюжет за Амфитрион (същият, чиято жена Алкмена гръмовержецът прелъстява) – толкова интересен за множество драматурзи – Софокъл, Плавт, Молиер, Клайст… – тук е разигран доста умело, и то без ясни отпратки към опорния мит почти до края на романа. Съпругата на младия Адам – Хелън, освен че е красива, е и актриса, която играе Алкмена в „Амфитрион“ на Хайнрих фон Клайст. Това отвежда и към интерпретацията на образа на младия Адам, не борец или герой, а по-скоро унизен, разсъждаващ и колебаещ се непрестанно, разсъждаващ за „тайната на другостта“. Възприемаме го като загубил себе си, в невъзможност за самоопределяне.
В разказа на Хермес обаче има и имплицитно внушение за това, че създаденото е език, тук като че ли този разказвач е драматург, който поставя действието и раздава ролите.
„Безкрайностите“ се занимава с възможността на съществуване на безкрайни, на безкрайно различни светове. Писателят сякаш се забавлява да преобръща теории, да ги подкопава или приземява до абсурдност. Често хуморът му е доста „черен“.
В романа проличава и високата класа на Джон Банвил като стилист. Като умел създател на сложни романови структури, в които идеите са „облечени“ с поетическа виртуозност. В „Безкрайностите“ на сетивата е въздадено равноправие, точно такова, каквото и на идеите. Затова и той ще намери своите различни читатели.
