Начало Галерия Безкрайността на стъклото
Галерия

Безкрайността на стъклото

Наташа Ноева
23.04.2024
918
Боби Коруджиков

Разговор с Боби Коруджиков по повод изложбата му „Кислород“ в галерия-книжарница „София Прес“, 22 април–10 май 2024 г.

Ателие в центъра на София, друго в полите на Витоша. Когато влезеш и в двете, огласяни от рок ритми, виждаш педантично подредени дискове, шлайфмашини, блокчета цветни стъкла, наредени като скъпоценни камъни, диамантени ножове, стругове, пясъкоструй, червена лава, парещ визьор, нажежена до 650 градуса атмосфера… Пространство, приличащо повече на операционна зала, в което място за колебания няма. Всичко е изчислено с прецизност – от първите контури на белия лист, през моделирането и калъпа, леенето, темперирането, шлифоването … сякаш няма какво да се обърка. Целият процес – от проектирането до изпълнението на творбата – се случва в ателието на Боби Коруджиков с проектирани от самия него машини.
Стъклото за Боби Коруджиков е живот. Живот в онзи смисъл на думата, който определя цялото му творческо и духовно съществуване. Опит да открие съвършената линия, онова, което го кара да моделира собствения си вътрешен свят вече 45 години, минавайки през търсения и технически експерименти, които в даден момент се оказват и открития. Неговите абстрактни и полуабстрактни галактики и планети, геометризирани птици и странни зооморфни същества се трансформират в собствен логичен ритъм – понякога запазват формата си, а друг път създаденото движение само напомня за нея. В тези изящни форми водещи са изчистеността на линията и обема, чистотата на стъклото, бистротата, прозрачността, които авторът постига с перфектно технологическо изпълнение, с различни методи за декориране и оформяне, а в много случаи и с живописните нюанси, създадени чрез съчетаването на няколко цвята чешко стъкло.

Сам ли открихте пътя, по който да тръгнете, или има човек, който ви е насочил? И защо избрахте стъклото?

Далечна история… Бил съм дете, сигурно на12 години. Всичко тръгна от една моя учителка по рисуване. В часовете тя даваше за пример рисунките ми, изваждаше ги на дъската. Чудех се защо. От нея тръгна увлечението ми по рисуването. В моето семейство няма художници. Но има едно предание, което се пази в тайна през всичките години, защото донякъде е било срам за рода. Говореше се, че една моя прабаба е прегрешила и е избягала с италианец иконописец, който изографисал една църква в България, може да съм получил този ген… (смее се). А как започнах да се занимавам със стъкло – това беше предопределение на съдбата. В седми клас реших да кандидатствам в Художествената гимназия. Е, не ме приеха. Тогава се съревновавахме все с деца на известни художници, на партийци и т.н. Кандидатствах и в следващата година, на приравнителния изпит бях първа резерва, но пак не ме приеха. И къде, къде, вече нямаше време, трябваше да се запиша в някаква гимназия. Затичах се към Техникума по керамика и стъкло и си подадох документите в последния момент. Имаше паралелка по керамика, но бях с по-нисък бал и ме записаха в „Стъкло и порцелан“. Тогава, тези, които имаха по-висок бал, ги записваха в керамиката, а с по-нисък в стъклото. Хич не ми се искаше… Искаше ми се да стана голям и известен художник, чудех се какво ще правя там.

Боби Коруджиков

И когато ни заведоха първата година на практика в завод „Стинд“, направо се вцепених, когато видях тези пещи, огньове, работници… Ужасих се и си казах: това не е моето. Но с течение на времето даже се записах на кръжок по „Стъклодув“. Бях на 16 години и се оказа, че много добре се справях. Правехме сувенирни стъклени формички – рибки, кошнички, лебедчета и т.н. И така постепенно се увлякох по стъклото. И вече 45 години се занимавам със стъкло. А как се развих като професионалист в стъклото… Завърших Техникума като специалист-технолог и отидох е завод „Стинд“, в експерименталната база. Точно тогава нашият директор в Техникума напусна и се оказа, че е станал началник на тази експериментална база Аз отивам с дипломата да си търся работа, срещам го, а той ме пита: „Какво правиш тук, Боби?“. Аз отговарям: „Търся си работа“, а той въздъхва: „Ох, пак ли ти!“ (смее се). Директорът имаше спомени за мен, че много отсъствах, все ми казваше, че ми остават няколко месеца и да бъда по-сериозен. И така започнах като духач на стъкло – калфа, после станах гравьор и започнах да правя различни модели, които влизаха в производството. Но си имаше катедра с дизайнери, които правеха проектите, а ние ги изпълнявахме. Същият този директор ми каза един ден: „Боби, я направи едни модели, давам ти тази възможност“. Проектирах ги, изпълних ги в експерименталната база и той тайно ги даде на ХЕС – по онова време художествена комисия, която избираше моделите. Слагат ги в изложбената зала, но без да казват на кого са. Всички от комисията започват да оценяват творбите и казват, че тези са най-добрите, и питат на кого са. „На онова момченце Боби в базата“. И след това всички се изредиха да ме поздравяват, защото моите модели получиха първото място. Така започнах да си мечтая да правя по-сложни форми. Цял живот съм мечтал да стана скулптор. Като млад обожавах Микеланджело, гледах неговите произведения с часове, и си казвах: това е невъзможно, как бих могъл да създам такава скулптура. Но с годините наблюдавах и българските автори, фен съм на Георги Чапкънов, Борис Гондов, Любомир Далчев, също така харесвам много и стила на моя приятел Спартак Дерменджиев. Тогава си казах: единият работи с бронз, другият с камък, а аз искам със стъкло и се замислих защо да не стана един от добрите скулптори по стъкло. Постепенно професионализмът ме издърпа нагоре и започнах да правя неща, които като техника и като изпълнение, смея да кажа, че са доста сложни.

А уроците и самоусъвършенстването?

Нямах възможност да се срещам с много художници. Освен с Димитър Даскалов. Временно работех за него, взе ме за черната работа, бърках гипс по цял ден. Тогава правеше паметника на Ботев във Враца. Имах възможност и да работя на Пловдивския панаир за пространственото оформление, бях на 17 години. Правехме огромни рекламни фасади. Бяхме изпълнители на големи имена. Тогава проектант беше Димитър Петров. Това малко или много ми даде самочувствие. Вярвах, че някой ден мога и аз да стана известен и добър в моята област. Винаги съм се питал как със стъклото ще покажа такава грандиозност, както в бронза или мрамора. Но има начини. А и съвременните техники днес позволяват. Преди години по-старите ми пластики по цели дни съм ги държал – шлифоваш, полираш, оставаш без ръце. Но сега имам съвременна техника, която малко облекчава процеса, а и възможностите са по-големи. Би могло да се направи скулптура от 2–3 метра, стига да имаш такава база. Колегата, от когото съм се вдъхновявал, Лъчезар Бояджиев (Лъчо), който живее в Америка, прави големи, обемни, сложни работи от стъкло. Даже съм се опитвал, ако може, технически да го задмина, да направя нещо в техниката на стъклото, било то в обработката му, или в топенето, което той да не е правил, и да се зачуди.

Боби Коруджиков

Докато учех в Академията, работех в експерименталната база по керамика и стъкло – трябваше да се издържам. Дипломирах се с едно монументално декоративно пано, 12 квадрата, стъкло и керамика, което ми го откупиха. Тогава се минаваше през държавна комисия, дойде инвеститорът, хареса го, монтирах го в един младежки клуб, близо до гарата, днес не съществува. Така го монтирах, че нямаше демонтаж.

Заминах да уча в Берлинската академия, бях спечелил след първи курс специализация. Това беше по тоталитарно време и понеже не получих финансова подкрепа, се върнах България и продължих в нашата академия. Но и не съжалявам. Отначало там само рисувахме, после професорът изваждаше отпред рисунките и два часа ги коментираше, чудех се какво ще правя, все рисувахме, и то етюди… Доста хора ме питат дали не съм завършил в Чехия. Не, тук съм завършил.

В изложбата включвате 15 пластики от стъкло от последните пет години, като 7 от тях се показват за първи път, те са от 2023–2024 г., други са направени непосредствено преди откриването на изложбата. Целият процес по създаването на една творба се осъществява в ателието ви, с лично създадени от вас машини.

Тези машини съм ги проектирал и изработил сам. Преди години много често оставах да спя в ателието и седя, гледам машините и се чудя: аз ли съм ги направил – това са няколко тона желязо. Родителите ми бяха глухонеми, баща ми беше майстор на кожени изделия, изключително сръчен, може и от него да съм наследил това. И всяка следваща машина я усъвършенствам. През ранните години, когато започнах да си правя ателието, си бях поръчал от най-добрия механик от завод „Стинд“ да ми изработи една-две машини. Оказа се обаче, че те са много зле и започнаха да се развалят през месец. А не можех да си позволя да си купя западна машина. Започнах да ги ремонтирам сам. Впоследствие си казах: защо да не си направя сам. Така проектирах първата, след това втората, усъвършенствана. Последните ми машини, бих казал, че са по-добри и от западните. Дойде един инженер от „Шнайдер“ в ателието, видя пясъкоструя и ми предложи да отворим цех, да изнасяме в чужбина. И други са ми предлагали, но аз си ги правя за себе си. За мен е страст и хоби да проектирам и усъвършенствам машините. Поне три години от живота ми минаха в правенето на машини. Една отнема от 3 до 6 месеца. Но това ми дава възможност освен да стигна до прецизност, всичко да си правя в ателието – от идеята, през проектирането до изпълнението.

Птицата като образ често се среща при вас. Откъде идва афинитетът ви към тях? 

Последните птици ги лея плоски и след като ги темперирам, изкарвам ги от пещта. После си правя реквизит в пещта как да ги огъна, защото не можеш напълно да контролираш процеса, а трябва. Най-ценното в изкуството на стъклото е, че иска много мислене, не само интуиция, защото може да стане голям фал, най-малкото да ти замине пещта. Осланяш се на закона за гравитацията. Как тази плоска работа в един момент ще я огънеш така, че да има движение и елегантност… Изпадам в умиление, когато се сетя за гъските от детството ми. Слабост са ми. Когато бях малък, лятото отивах при баба ми в Криводол, Врачанско. От 7-годишна възраст пасях стадото от 35–40 гъски на баба ми. По цял ден ги наблюдавах. В изложбата има една птица и една риба, посветени на проф. Георги Коларов.

Винаги съм се възхищавал на професора. Нямах възможност да завърша при него, защото той се пенсионира. Още когато кандидатствах, много се интересувах от неговото изкуство. Ходех в библиотеката, гледах репродукции, харесваше ми неговият чист стил. И през годините подсъзнателно малко или много се опитвах да подражавам на чистия стил, на чистата линия, доколкото съм успявал, разбира се. И когато ходех на консултации, винаги му носех проектите си в гипсов материал, мащаб 1:1. Спомням си, правех тогава едни купички от гипс, имитирайки порцелан. Той не говореше много. Взе една, погледна я и с пръстите си мина по формата, чух само: „Това е добре, браво“, после взе следващата.

Но както е казвал навремето Венко Колев: „Какво ще правим сега, имаме 25 наши деца. Кандидатите са 150, а местата са само 5“. Общо взето, кандидатствах 4 години, въпреки че Коларов виждаше, че ме бива… Някак дълбоко се е запечатал в съзнанието ми със стила си, с присъствието си, излъчваше някаква аура, като влизаше, все едно влизаше Господ. Много го харесвах. Стараех се да му подражавам в начина на мислене, да търся съвършената линия, най-сложното нещо е да намериш съвършената линия… Проф. Коларов влизаше тихо, спираше се за минута при всеки, даваше напътствия – това не, това добре. Е, след това седмици наред си блъсках главата и се питах защо това е „не“. И си отговарях по пътя на логиката, на ергономичните изисквания. Тогава все пак правехме промишлен дизайн, трябваше да се мисли как да се внедри, да се прави серийно. Нямахме свободни задачи, освен за дипломната си работа. Учебните задачи бяха свързани с промишлеността. Бяхме кадри за силикатната индустрия.

Боби Коруджиков

Художествено лято стъкло, фюзинг, слъмпинг… за вас сякаш няма ограничения в технологично отношение. Прави впечатление, че експериментирате с многопластово стъкло, лято стъкло, интегриращ цвят, мехури. Използвате и различни методи за декориране и оформяне – шлифоване, полиране, матиране, пясъкоструй…

Повече от три години работих в техниката на фюзинга и слъмпинга. Открих една изложба в тези техники. Правех сложни огъвания… Държах стъкло в пещта във въздуха. Така съм си проектирал пещта, по моя поръчка, та имам възможност да експериментирам и в самата нея. Например правя лято стъкло в пещ. Питали са ме колеги: как така лято стъкло, това е топено стъкло. Не, лято стъкло е и е в пещта. Тигелът е отгоре. Калъпът е в пещта. Повечето ми скулптури от последните ми години са правени така – лято стъкло в пещ. Със слъмпинга и фюзинга през годините правех експерименти, нарекох ги еър фюзинг. Държа стъклото във въздуха със стоманена корда, то се огъва във въздуха и наблюдавам процеса, когато преценя, че вече се е получило, спирам пещта и започвам темперовката като формообразуване.
Помня като дете бяхме на гости при наши приятели и през прозореца на тяхната къща, видях един скулптор, който правеше мечка от сняг. Можех да стоя и да я гледам с часове. Живееше на ул. „Струга“, близо до Централна гара, това помня. От детството ми остана тази мечта да направя мечка от сняг. Е, от сняг не ми се получи, все се стопяваше… и я направих от стъкло.

В много от работите има използвана пясъкоструйна техника, малко са изцяло полирани. Има работи, които с пясъкоструя съм ги моделирал. В други заложих на импровизацията. За „Океан“ например реших да смеся няколко цвята, пуснах да се миксират в другия тигел и се получи интересен и странен същевременно, но хармоничен цвят, в допълнение с мехурите вътре. В една работа заложих на оптичните качества на стъклото. А има и такива моменти, когато колкото и да го замисляш, проектираш и да следваш всяка стъпка в процеса, в опит да се доближиш до прецизност, се случват изненади, но понякога от дефекта, става ефект.

Стъклото е вашата медия. Какво ви дава то като усещане към материята, което не откривате другаде?

През годините то се превърна в някаква магия, която ме кара да се устремявам. Приемам стъклото, когато е транспарантно, т.е. ако можеш да видиш светлината през него или да видиш някои обекти през него. Не харесвам стъкло, което е опалово или прилича на друг материал. Винаги съм се стремял към чистота на стъклото, бистрота, прозрачност. Не комбинирам стъкло с метал, само едни лампи съм правил с такава функция. Стъклото си го представям само като стъкло. Не съм си давал до момента точен отговор какво е този крехък материал… Нещо съкровено. Понякога и за мен е неведом пътят, каква е тази любов, страст, която чувствам към стъклото. Стъклото ми дава безкрайност. За мен стъклото е безкрайност.

Наташа Ноева
23.04.2024