Начало Идеи Гледна точка Безкрилие
Гледна точка

Безкрилие

3459

„Партиите на мира”, които досега бяха сдържано агресивни, стават все по-нагло агресивни. С агресивна натрапчивост повтарят, че не трябва да помагаме на Украйна с оръжие.

Българската оръжейна промишленост от десетилетия работи на пълни обороти, незасегната от кризи, тя е една от основните промишлености в българската икономика, една от най-устойчивите, която храни десетки хиляди семейства, една от най-конкурентните на световния пазар, на който нито един произведен патрон не е останал непродаден. Искат да ни убедят, че досега тази промишленост е работила за мирни цели и едва от една година, откакто Русия нападна Украйна, работи в полза на войната, и към Украйна не трябва да отива нито един патрон. За малоумни ли ни мислят!

„Нито един патрон” стана един от най-употребяваните изрази през последните месеци. Бившият вицепремиер Нинова го повтори стотици пъти и след нея го поеха миролюбците, желаещи поражението на Украйна.

Какво е произвеждал досега българският военно-промишлен комплекс, къде са изнасяни милионите патрони, произведени до този момент? „Миролюбците“ не си ли зададоха този въпрос поне един път? Животът на всички, срещу които са изстреляни тези патрони, по-малко ценен ли е от живота на наемниците на Кадиров и Пригожин? Наистина ни мислят за малоумни, щом мислят, че ние не си задаваме тези въпроси.

Как да се защитава Украйна срещу наемниците на Кадиров и Пригожин, които стрелят с ракети, патрони и снаряди? Ние сме за мир! Ние сме за мир! Хубаво, че сте за мир, но когато се стреля срещу тях, украинците с голи ръце ли да се отбраняват?

Или патроните са безопасни във всички други случаи и стават опасни само когато отиват в Украйна, единствено тогава те служат за война и за смърт. Наистина ли ни мислите за малоумни?

Работниците, които работят в българския ВПК, могат да са спокойни, когато произведената от тях продукция се изнася във всички краища на света, но когато се изнася за Украйна, тогава се проявява драматичен социален проблем – да затворим ли военните заводи, да съкратим ли хиляди работници, да останат ли без хляб техните семейства?

Те са за мир, но не са за закриването на ВПК. Не искат десетки хиляди българи да останат безработни, да бъдат обречени на глад и мизерия, нека най-спокойно да си произвеждаме мирни оръжия и боеприпаси за целия останал свят. Опасни са само оръжията за Украйна.

Никога досега в българската история не е имало толкова миролюбиви политици, колкото се появиха след 24 февруари миналата година. С наближаването на изборите се появяват все повече „партии на мира”. Сигурно сме оглавили европейската класация, както отдавна я оглавяваме по бедност. За тези, които не виждат връзката, ще припомня един популярен цитат: „Бедността е най-справедливото наказание за глупостта на един народ“.

В цял свят медиите говорят, че се очаква голямо пролетно настъпление на руската армия, а в същото време в България се наблюдава голямо пролетно говорене за мир. Пяна им излезе на устата от говорене за мир. Когато започне пролетното настъпление на руската армия, тогава ли ще настъпи мирът в Украйна? Наистина, за малоумни ли ни мислят!

В речта си миналата седмица руският президент отново повтори пропагандната лъжа, че Украйна била започнала войната, а той използвал сила, за да я спре. Никой досега не е лъгал по-нагло. Никой не си е позволявал такава гавра с фактите. Никой не си е позволявал така цинично да заявява, че международно признати граници на една страна са руски изконни територии. Подобно на онова негово налудничаво изказване, че границите на Русия не свършват никъде. Долу-горе това е идеологията на „Русский мир“. Затова се налага нашите „партии на мира“ да поясняват, че става дума за „русский мир“.

Няма разумен човек на земята, който да не желае мир. Но нашите „партии на мира“ не бива да забравят, че в Русия, когато някой гражданин се появи на улицата с плакат, на който пише „Нет войне!“, той моментално бива задържан от милицията. В Русия всеки е длъжен да бъде за войната! В този контекст трябва да поставим нашите „партии на мира“. Така на всеки ще стане ясно дали те служат на мира, или на Москва.

Здравият разум изисква да настояваме за мир. Но здравият разум не изисква ли същото и от Русия?

Тъй като сме за мир, ще помагаме на Украйна само с бинтове и марли. Руснаците ще стрелят срещу украинците, а те ще се превързват с нашите бинтове и марли. Това хуманизъм ли е, или цинизъм?

Украинците една година се бранят свръх сили, докато руската армия разрушава украинската промишленост, електроцентрали, пътища, градове. Подпомагана от целия свят, Украйна се брани мъжествено. Смелата съпротива на Украйна изуми целия свят. Ако има голяма изненада от тази война, то е именно успешната съпротива, която Украйна оказва на агресора. Тази съпротива още първите дни спря огромната колона от тежка военна техника, насочена към Киев. Брани успешно всяка педя украинска земя, мобилизира духовните сили и съпротива на целия украински народ, обърка първоначалните, както и всички следващи планове на агресора. И го принуждава да търси нови тактики, като всяка от тях впоследствие се проваля. Даваме си сметка колко тежко е поразена икономиката на Украйна от войната и именно затова духът на украинския народ ни възхищава. Духът е основното оръжие на Украйна. Украйна се нуждае от танкове, самолети, ракети, оръдия именно защото има дух. Без този дух, всичко е купчина желязо. Затова на украинския пилотски шлем, който президентът Зеленски подари на британския парламент, е изписано: „Имаме свобода, дайте ни крила да я защитим“.

Тези, които ни призовават да не помагаме на Украйна, нямат криле и се стремят да превърнат своето безкрилие в национална политика на България. Но нашият народ винаги е бил крилат. В народната митология най-големите герои винаги са крилати. Славната българската войска винаги е била крилата. Българинът не е жалил залъка си и кръвта си да се брани, когато е бил нападан. Същото прави сега и украинският народ. Затова се нуждае от помощ. От подкрепа. И е предателство пред нашия народ, ако не му помагаме – убиваме не духа на Украйна, а духа на България.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора