Автобиографичният роман на Петер Ваверцинек (МД Елиас Канети, превод от немски Пенка Ангелова) документира живота на едно изоставено от майка си дете от бившата ГДР. Публикуваме откъс от книгата.
В него изстраданата болка преминава в мощно обвинение, в копнеж по майката, в песен на самотата и вопъл за обич. В Германия романът „Безмайчинство“ се превърна в събитие, за него авторът получи наградата „Ингеборг Бахман” през 2010 г.
Книгата започва с едно пътуване в снега. Когато момчето е на две години, е било изоставено от майка си, бащата вече бил изчезнал. Тя заключила в жилището двете си деца – момчето и по-малката му сестричка. Заминала на Запад, а след 1961 г. Берлинската стена я отделила безвъзвратно от миналото й. Осиновявано неуспешно два пъти, на третия път момчето се приспособява. На 18 години ще научи, че има сестра, а когато е на 50, след падането на Стената, ще срещне майка си. Три години се измъчва, преди да се реши на тази стъпка.
Романът на Петер Ваверцинек не предлага подредена хронология, потъваме в спомените, в образите на миналото на една неуравновесена душа. Езикът се сменя – от реалистичен разказ до мечтания, от лирична поезия до гневно обвинение. Сред тях – прозиачни съобщения за убийства и мартретиране на деца.
Тази „ужасно немска история“, както я нарича критиката, разказва още за живеенето в детски дом по време на тоталитаризма, за едно почти случилото се бягство през границата, когато героят е войник, за провинциалния застой през 60-те в ГДР, за младежките опити за освобождение, рок музиката, джинсите, първите увлечения.
Петер Ваверцинек е роден през 1954 г. в Рощок (под името Петер Рункел). От 1988 г. е писател на свободна практика, режисьор, автор на пиеси и певец. Израснал в детски домове в ГДР, едва години по-късно той научава своята история и за да се освободи от нея, я разказва.
За преводачката: проф. дфн Пенка Ангелова e завършила „Немска филология“ в СУ, защитила докторат по история и теория на литературата в Йена, професор по немскоезична литература и култура във Великотърновски университет и по европейска цивилизация в Русенски университет. Председател на Международно дружество Елиас Канети. Автор на четири литературоведски и културоложки книги и над 200 научни публикации в България и чужбина.
„Безмайчинство“, Петер Ваверцинек, МД Елиас Канети, Русе, 2015 г., превод Пенка Ангелова
Безмайчинство
Част първа
Намиране на майката
Мислех си, че ако се раздавам, пишейки, ще избягам от дяволския кръг на спомена.
Пишейки, затънах още по-дълбоко в спомена, отколкото ми се искаше.
СНЕГЪТ Е ПЪРВИЯТ МИ СПОМЕН. Потънал в сняг е тук светът, не виждам нийде радост, самотно е дървото там, оплаква свойта младост, и само вятърът в нощта разтърсва тежки клони, поклащат се върхарите и сънни думи ронят. Лек снежец се стеле над околността. След това се засилва. В главата ми има толкова много зими. Толкова често вали сняг, струва ми се, че в детството ми, прекарано по детски домове, е имало само сняг и зима, студ и мраз. Виждам се дебело навлечен. Със замръзнали сополи на носа. Аз съм вечното зимно дете сред зимни деца при ежедневното правене на снежни човеци. Здрачава се рано. Нощите са дълги. Слънцето не се издига над хоризонта. По всички мои пътища се стеле сняг. И през лятото е сняг. Снегът е само другото име на слънцето. Ноември е. Февруари е. Седя в голям автомобил, черна лимузина. На четири години съм и се намирам в огромния автомобил. В спомена ми всичко наоколо е снежнобяло. Шофьорът е тъмен силует. Това е денят, който в моите спомени е първият ден от моя живот. Тъмносив ден, който сутринта започна с червеникава заря и обещаваше да бъде добър, след това обаче притъмня. Един ден, който се скрива зад облаците и целия ден не се разкрива като ден, и преотстъпва терена на снега, който се сипе от сивото небе като изтупан прах от стар конски чул. Също като заека, който, бягайки през полето, не може да изпревари таралежите, снегът ми подвиква: вече съм тук. Ах, люта зимо, колко си студена, разголи ти зелената гора, увяхнаха цветенцата, прогони славея певец, кога ли пак ще пее той.
През миналата седмица в Шверин почина петгодишната Леа-Софи. Родителите й я оставили да умре от глад. Сeдмица преди смъртта й дежурният социален работник не бил достатъчно настоятелен да види детето. Срещу Отдела за закрила на детето е повдигнато обвинение за неизпълнение на задължението за оказване на помощ.
НА ПЪТ СЪМ КЪМ ДЕТСКИ ДОМ. Нямам представа къде ме водят. Не зная какво ме очаква в края на пътуването. Седя в лимузината. Утринна мъгла е стегнала природата в хватка. В мъглата чезне неподвижният граничен камък на нивата. В мъглата всички неща в природата изглеждат като поставени в млечнобяла стъклена чаша. В мъглата и тежестта става по-лека. Светът ми е по-близък, отколкото под слънчевите лъчи. Разпрострялото се поле, чието съществуване може само да се предположи, изскача от пелената на мъглата, за да бъде видяно и отново да изчезне. Невидимото може да бъде изживяно съкровено в цялата си мъглива неяснота. Огромният, безмълвно спящ, незабелязван в обикновените дни крайпътен камък се пробужда в мъглата и се появява, показва достойнството и тежестта си. В мъглата светът си почива, гори и поляни сънуват, но щом се булото свали, ще видиш на небето ти как мощта на есенния свят в студено злато се облива. Животът е мъгла и мъглата е живот. Прочетени в двете посоки, двете думи мъглаживот и животмъгла могат да бъдат изписани със златни букви една под друга на моя надгробен камък. Да обичаш мъглата, означава да признаваш растежа на фона на изчезването. Да оценяваш мъглата като основоположна за цялото битие, означава да приемаш мъглата като постоянно изложение и показателен знак; нечут шепот. Мъглата около мен е добронамерена.
ПОЛЕТО СЕ ПРОСТИРА КАТО КОЛОСАНА НОЩНИЦА. Имам чувството, че чувам врана да грачи. Оттогава уважавам враните. От този пръв, останал в съзнанието ми, ден съм запазил уважението си към враните и мъглите. Когато става дума за лекота и земно притегляне, за изчезването на предметите, аз говоря за мъглата и враните. Най-хубаво се чувствам в мъглата, когато враните грачат, които човек не може да види и едва ли в мъглата викат някого. Първите птици, които видях, бяха врани в мъглата. Врани в мъглата ще останат моите съдбовни птици до края на живота ми. Врани в мъглата ме съпровождат през целия ми живот. В мъгла са ме оплодили, в мъгла са ме заченали. Кълбета мъгла са плацентата, в която съм се пръкнал. Знам, че някъде там, в мъглата, е баща ми, когото никой не познава. Някъде там, в мъглата, чувствам скрита майка си, която ме е забравила. Аз съм един изпълзял от мъглата, а не изхвърлен от родилните напъни на майката, гражданин на земята.
През март тази година в Бромскирхен в Хесен беше съобщено за смъртта на четиринайсетмесечната Жаклин, починала от глад. Момиченцето тежало шест килограма – двойно по-малко от други деца на същата възраст. Детето от месеци не било преглеждано от лекар.
КЪСНА ЕСЕН Е. Ноември. Може да е било януари, февруари, юни, юли, август. Само в спомена ми снегът се сипе така майчински нежно. Годината е 1954. Изминали са девет години след края на войната. Войната никога не отминава, казва разумът. Развалините до голяма степен са разчистени. Зад села, зад градчета, зад големите градове, където можеха да бъдат издълбани ями, бяха насипани планини от развалини. Планини, които са се врязали в пейзажа също като войните, които се водят по света непрекъснато, откакто съм се намерил на тоя свят. Варшавски договор. Национална народна армия. Майчина утроба, състояща се от различни подразделения. И аз досега бях в негова казарма. В корема на Съветския съюз, който осигурява на майка ми значителен суверенитет. Краткотрайно желание за професия: в Народната полиция. Изоставен на двегодишна възраст от майка си, изчезнала на Запад, останал в детски дом, в разгара на десталинизацията, малко преди Двайсетия конгрес на КПСС, захвърлен в десетилетието на мирното съвместно съществуване като в чашка за хвърляне на зарове, в която има само символи със сърп и чук и едно-единствено червено зарче без числа. Учтивите поздрави се превръщат в бойни пароли. Лозунги. Бариери. Декрети. Репарации. Изплащания. Заеми. Връщания. Акции. Повишаване на заплатите на нископлатени групи. Цени. Намаляване на цените.
Колата се казва „Чайка“ като чайките. Производство от три хиляди триста седемдесет и девет броя. С четири или с пет врати. Не мога вече със сигурност да кажа. Във всеки случай вътре със седем седалки. Шофьорът се хвали, че под капака има около двеста конски сили. Осем цилиндъра. V-образен двигател. Тристепенна предавка. Хидравличен конвертор. Климатик. Сервоуправление. Максимална скорост сто и шейсет километра в час, изпробвал ги е на едно летище няколко пъти. Страхотно чувство, казвам ти, казва шофьорът и премлясква шумно пред огледалото. През цялата страна ще ме вози, ще се възвисява и ще нарушава спокойствието на върхарите, ще даде на гаргите да разберат, ще им изсвири марша на летците: Към небето се издигам, слънцето достигам, на земята аз тълпата със респект презирам, в небесата да се рееш, ех, това живот е! Там се чувстваш като Бог, мамка му, това е супергот! Няма мутри, ни съдии, нито женковци са там, няма кучета, ни тъщи, няма данъци, ни къщи и лихвите не са високи в небесния балон, а който ти изпрати сметка, подлагаш му подметка и весело отлиташ в небесата, към звездите, към слънцата, приятелче, ела със мен, не бъди глупак, полети, полети, не се връщай пак, забрави пари и дом, качвай се на нашия балон, на разходка в небесата, небесата, небесата, хип, хип, ура.
Луксозно возило, държавна карета. Произведена в Съветския съюз – за лично ползване, за по-високите постове, за функционерите. Автоматични скорости, задно предаване, подвижна хидравлика, включва се лесно от арматурното табло. И вече се носим в черната лимузина, тежаща два тона и половина, която блести черна и загадъчна. За чудо и приказ, без съмнение: вярно ли е, че стахановецът Иван Иванович Иванов е получил луксозен автомобил, марка „Чайка“, на Всесъюзното изложение в Москва? Отговор: по принцип да, но не се касае за стахановеца Иван Иванович Иванов, а за алкохолика Пьотр Петрович Петрушкин, и той не е спечелил луксозен автомобил „Чайка“, а е откраднал велосипед. Чайка, Чайка, Чайка, вика мъжът на кормилото, да не издавам на никого, красавицата морска „Чайка“ се е влюбила в американския модел „Пакард Патрициан“, много си допадали, били от един тип.
Навън вали сняг или има мъгла. Гъстият сняг засипва стъклата. Ноемврийски сняг, радва се детето, което на четиригодишна възраст не може да говори, изглежда затворено в себе си, разбира всичко и попива всяка дума от приказките на шофьора, и знае едно, че любопитният сняг е чул всичко и иска да се запознае със занемялото дете, със сирачето без майка и баща, и иска сърдечно да го поздрави.
Годините са се подредили в редица като снежни човеци, без никакво облекло освен пробитите тенджери на главите им и морковите вместо носове на лицето. Снегът пада във вътрешността на моята детска лимузина. Снегът вали както вътре, така и навън. Животът ми не познава друг сезон освен зимата. През цялата година сезоните са предзима, зима и следзима. И непрекъснато около мен има мъгла. Мъгливоснежни години. Снежномъгливи дни.
Всичко това са фантасмагории. Никакъв шофьор не ми е отварял врата на лимузина. Много врати останаха затворени за пришълеца, бяха забранени за детето. Виждам се как ме водят за ръка в някакви задни стаички, в помещения без всякакъв блясък. Ежедневният ритъм. Съберете се и се хванете за ръце. Строй се, преброй се. Марширувай на място, наляяво, надяясно, три крачки напред, две встрани, пусни ръцете, хвани облегалката на стола изотзад с две ръце, не приказвай, не се смей, върви спокойно към стола, не тичай, седни на мястото си, гледай напред, гледай в чинията си, вземи лъжицата и започвай да ядеш едва когато ти кажат. Всичко в чинията да се изяде. Не ставай, докато всички не са се нахранили. Благодари учтиво. Строй се, излез, иди си в стаята, оправи си бързо леглото, по команда заспивай, след събуждане в тоалетната. Не се струпвайте всички на мивката. Върни се и си среши косата. След три минути да си в коридора.
За да разбера какво ми се е случило, преминавам през херметични бариери в сигурни структури, да съм сигурен в спомените си, да имам доказателство, където няма златна следа за забранените пространства, няма благосклонност, няма никаква благосклонност, нито свободно пространство, десетилетия наред, до ден-днешен. В миналото, животът в Дома, безутешността на изнизващите се дни. Заставаш пред вратите на спомените, пред затворени врати, пред портите на невъзможността, тъй като ежедневието е било еднообразно и предначертано. Функционирал си и в определеното свободно време си изпълнявал с групата ръчен труд. Още от началото не си имал шансове, отхвърленото дете в твоя детски дом, тъй като да си дете в детски дом, означава да си отхвърлен и да си под наблюдение. Бил си сирачето сред други сирачета и си живял добре под похлупака на тенджерата, докато не си влязъл в съприкосновение с външния свят. Дотогава твоят Дом е бил плик, запечатан с червен восък.
Целестине не понася пазари за строителни материали. Когато дванадесетгодишната берлинчанка преди няколко месеца е била в един магазин от веригата „Баухаус“, видяла на една от дългите етажерки някаква сребърна лепенка и веднага напуснала сградата. Лепенката й напомнила за мъченията, от които тя някога едва оцеляла… Тъй като много плачела, родителите й седмици наред, може би и по-дълго, са залепяли устата й с такава лепенка. Оставяли само една малка дупчица, през която да може да диша.
РАЗУМЪТ ОСЪЖДА спомена за луксозната лимузина и го определя като въображаем. Не е възможно тринайсет години след Втората световна война някакво четиригодишно сираче да бъде транспортирано от един детски дом в друг дом по такъв луксозен начин. Аз обаче не искам да се отказвам от тази фантазия. Не искам като мълчаливо сираче да съм бил возен на задната седалка на някакъв разтракан мотоциклет, приклещен зад оня мъж в коженото палто. Не са ме докарали с мотор. Аз се возя в лимузина. Аз съм сирак. Разумът се противопоставя на действителността. Отвратителни склонности развива този разум. Няма по-голям порок на този свят от разумността. Не познавам по-голямо зло. Какви ли не насоки се измислят за разума, които не целят нищо друго освен по-добър начин на живот при заобикаляне на всякакви нарушения. Разумът се е изправил срещу природата. Разумът разбива брони, не признава боклука, не забелязва мръсотията, не обича отпадъците. Напук на всички правила на природата разумът ни е наложен като предупредителна мишена, в която трябва да се прицелваме, ако не искаме да бъдем глупаци. Разумът е като камшик, жилава пръчка, която налага всекиго, който се осмели да се разполага неразумно. Толкова гаден е този свят, толкова нагласени са обществените форми, че разумът се е превърнал в най-висша повеля за човека. Мотоциклетът е заместен от лимузината. Споменът е променен. Твърдоглаво аз се противопоставям на разума и твърдя, че съм бил превозен с лимузина кабриолет с шест или тринайсет врати, с подвижен покрив – шибидах, който може лесно и по желание да се отваря и затваря, дори ако в случая с построената в Съветския съюз „Чайка“ никой да не е чувал за шибидах. Когато имам настроение, мога да седна на задната седалка. Когато си поискам, мога да отварям и затварям шибидаха, за да може любимият ми сняг да дойде при мен. С моите спомени аз заставам срещу всякакъв вътрешен разум. Пожелателното ми мислене помага на четиригодишното момче в началото на разходката в спомените да се пребори с всякакъв разум и да се качи във въображаемата лимузина. Не искам да съм бил закаран в детския дом с товарен транспорт, с линейка или с каруца или с някакъв обикновен междуградски автобус.
АКО ДЪЛЖА НЕЩО НА РОДНАТА СИ МАЙКА, това е специалното ми отношение към снега, което искам да определя като чувствителност към снега. Имала майка четирима сина –/ пролет, лято, есен и зима,/ пролетес цъфтят цветята, лятос зелени са полята,/ наесен грозде зрее,/ на зима снегът вее. Седя на прозореца и гледам градината на моя първи детски дом, където дни наред се сипе сняг от всички небеса, където се трупа сняг върху сняг и се виждат малки птички, които не могат да намерят храна в снега, събират се около къщичката за птици и се изхранват от семките, оставени в паничката за мас. Маста, която бях разтопил под зоркия поглед на готвачката госпожа Блуме, бях изсипал в саксията и бях посипал със семки. Докато пиша на бюрото, мечтата за лимузината се спуква като балон. Пристигам. Докарват ме пред детския дом, за който не зная, че е детски дом, и който в спомените ми се е превърнал в сцена. Независимо от коя страна ще погледна първите си години, снегът се сипе, а керемидите на дома са червени като кръв.
ЗАВЕСАТА СЕ ОТВАРЯ и открива малка сцена, на която започва да вали сняг. Сцената е кървавочервена, облицована с лъскав плат. Сякаш надничам в корема на майката, в майчината утроба. Мъжът с коженото палто спира отпред. Чувам шума на превозното му средство иззад сцената. През десетилетията този шум се е променил от шум на мотоциклет в шум от лимузина. Три каменни стъпала, на които са застанали три медицински сестри, биват преместени от силни сценични работници като декор пред фасадата на дома. Огромният мъж с коженото палто, загърнат до прасците на краката си в кожа, се появява и влачи след себе си малкото момченце, което е на четири години.
Мъжът в коженото палто ме оставя пред дома, пред който трийсет и три години по-късно, няколко месеца след падането на Берлинската стена, съм застанал отново безмълвен и любопитен. Доставен като стока. Вървя хванат за ръката на мъжа в коженото палто, който е като планина, чийто връх не виждам, колкото и да се напрягам до изкривяване на врата. Той ме дърпа, влачи ме, дори не натиска звънец. Отварят му вратата още преди да сме се качили по стълбите.
Мъжът в коженото палто поздравява жените с Добър ден. Аз не искам да гледам никого. Скривам се зад палтото на мъжа с коженото палто, който изважда някаква табакера, в която има тютюн и хартия, и внимателно си свива цигара. Три женски гласа запяват в един глас. Доминантно централно пение, обвеяно от два сервилни тона, които се включват и подкрепят главната певица: ето Ви и Вас, най-сетне. Какво време само. Какъв студ. Вече си мислехме, че няма да дойдете. Чакаме цял час. Слава богу, че не Ви се е случило нещо. Шест ръце са скръстени пред гърдите. Жените са леко облечени, треперят. Каква година е само тази година, казва едната. Ужасна, невъзможна, подкрепя я втората. И изведнъж този сняг, завършва третата. И ето, че възниква дълга пауза. Мълчание, докато мъжът в коженото палто взема думата, отбелязва, че годината си е като всяка друга; нито по-добра, нито по-лоша от предните години. Само заради тази снежна вихрушка, уважаеми госпожи, такава снежна мъгла не е нищо в сравнение с мъглите в открито море, които е виждал пред Нюфаундленд, със замръзнали ръце на лов за треска, син витлинг, специален вид треска, скумрия, херинга, всичко това да се измъква от мрежите. Когато ръцете са замръзнали като кокал, това аз наричам студ. Когато снегът те топли като палто, това е вихрушка. Когато мъглата е единственият въздух, това е мъгла. Над исполинските му рамена с думите му се вдига пара. Той изгася цигарата си в кофата за угарки. В Дома не се пуши. Жените внимателно съблюдават това. Домът се казва Дом Слънце. Мястото, където се намира Домът, е малък курорт на Балтийско море между Росток и Висмар и се нарича Нинхаген. Снежнобяла е свитата цигара в ръката на мъжа с коженото палто. Снежнобяло тя пламти между пръстите му, докато жестикулира с ръцете си. Всичко това аз го виждам и не го виждам, въпреки че не виждам почти нищо.
Март е месецът на свети Йосиф – казва мъжът и изпуска дим заедно с думите си. Дим, който се завихря буйно и се издига над безглавия мъж, изтънява над рамената и изчезва в мъглата на деня. – На свети Григорий пристигат лястовиците, на свети Бенедикт си свиват гнезда, на свети Вартоломей отново отлитат. Стари селски мъдрости, казва пушещият мъж и казва също, че на деветнайсти този месец трябва да се излезе навън и да се гледа небето. Ако е ясно, ще се задържи през цялата година.
Дебелата жена кимва с глава: Щом казвате. Никога не сте се заблуждавали. Мъжът пафка, говори и пафка. Цигарата не спира да дими. Възпитателките се усмихват угоднически. Те искат да приемат детето на деня. Ето го малкия гаврош, казва мъжът в коженото палто и посяга зад себе си в празното пространство, тъй като аз се измъквам от неговата хватка, изплъзвам се от ръката му. Не мога да се превърна във въздух. Не успявам да се скрия в палтото, което е направено от някакъв твърд и як материал. Не намирам никаква пролука. Никъде не мога да пропълзя. Не се крий. Хайде, покажи какво чудесно юначе си. С хватката на мъж, който грабва мятаща се треска за хрилете, при втория опит мъжът в коженото палто ме хваща изотзад, издърпва ме напред, представя улова си на изненаданите възпитателки, които се плясват с ръце по бузите и в един глас извикват: не може да бъде, този тук не може да е той.
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
СОЛИДАРНОСТ показваме, като се оставяме да бъдем наказани с другия в мазето. В мазето има тъмни локви, мирише на мухъл, но не е чак толкова страшно, когато знаеш за скривалището под стълбите, едно сухо местенце, където съхраняваме свещените си съкровища. Джобно фенерче. Кремък. Цветни тетрадки. По време на наказанието седим заедно и си говорим за Там, за което Теген знаеше много повече, тъй като няколко пъти е бил осиновяван пробно. Дължеше го на очите си като копчета и на къдравата си коса. Последен споменът умира. Споменът за Теген до последно ще бъде думата: Там. Там всичко е частна собственост, лично и собствено, разказва Теген. Там те владеят всичко – и децата, и животните. Дори и да не разбираме Теген, историите, които той разказва за нещата и хората Там, които притежават собственост, чрез собствеността стават собственици, след което стават господари на нещата, ни се струват приказни, внушителни и красиви. Там те имат много обувки, различни шапки, барети. Казват на нощното шкафче моето. С никого не трябва да делят. Имат си стол в кухнята, стол в дневната, стол в коридора, дори и в мазето, когато искат да си починат от прането и да приседнат. Всичко, което имаме в Дома и което принадлежи само на Домоуправителя, Там принадлежи в равни дялове на бащата, на майката и на детето. Детето тръгва на училище. То отива с родителите на почивка. То носи със себе си своя собствен куфар. Куфарът му принадлежи и когато детето порасне, и той пораства, докато куфарът на детето стане толкова голям, колкото и на родителите, и повече не се различава от тях. На всеки куфар има табелка, която показва, че куфарът е собственост на собственика. Ако Там откраднат куфара на детето, то си остава собственик на куфара, никога не загубва властта над куфара си дори когато той е станал притежание на крадеца. В Дома никой си няма куфар. Домът не ходи на почивка. Там няма собственост. В Дома детето притежава себе си само когато е голо. Всичко друго се предоставя и разпределя на детето от Дома. То не притежава нито гащичките, нито потничето, нито чорапите. Якето и панталонът не са негова собственост. Шапката и шалът са дарения. Даренията идват от Там, където децата имат собствени рокли, поли, блузи и костюми също като малки възрастни. Когато обувките им умалеят, те ги подаряват. Обувките идват при нас. Ние се събираме в големия салон. Един след друг излизаме напред, оглеждат ни и ни разпределят нещо от купчината. Те наричат мястото си дом и собствен дом. Жилищата им са разделени като кукленски къщички. Всички Там се наричат наематели, без значение на каква възраст са. Децата са наематели с родителите си, Там те наричат дома си мой. Ние наричаме Дома дом. Ние не казваме моя или твоя, а нашия. Ние не можем да напуснем Дома. Там те сменят жилищата си, когато не ги харесват, когато им се струва, че е глупаво, малко или прекалено близко до обора. Забравят стария си дом, а новият има градина с пързалка и басейн отзад, понякога само за едно-единствено дете. Тук ние нищо не притежаваме. Там детето притежава всичко.
Теген разказваше толкова невероятни неща, че ние го гледахме слисани със зяпнала уста и понякога си мислехме, че ни поднася. Когато пристигнат нови четки за зъби, всички деца в Дома получават нова четка за зъби. Можем да си ги сменяме, ако цветът на четката не ни харесва. Иначе трябва да свикнем с цвета на новата четка за зъби. Там детето започва да крещи, ако цветът на четката не му харесва. То получава четката, която иска. А нас за викове и крясъци ни пъхат в мазето. Имаш си четка за зъби при баба си, имаш една и при гледачката. Оставяш си четка за зъби при приятеля си. Можеш да пренощуваш при него и няма нужда да бягаш до вкъщи, за да си измиеш зъбите. Там е родната къща. Там са татко, мама, баба, дядо, братята и сестрите. Помещенията Там се наричат стаи. Там има дневна, гостна стая. Там сядат заедно в градината. Толкова далечно, толкова красиво. Но за Там могат да се разказват и лоши неща. Джобни пари и лишаване от джобните. Детето може да бъде бито, защото детето в малкия си дом не е дете от Дома, а собственост на дома. В детския дом телесните наказания са забранени.
Не се изненадвам с какви подробности си спомням за отдавна отминалите дни, спомням си какво е било времето по време на случката, а също и някои миризми се появяват в обонянието ми, чувам стенанието, плющенето и тропането и усещам вкуса на прах на езика си. Настроението е все така потискащо. Страхувам се от спомените и искам да се скрия от тях като от гимнастическите упражнения. Но не мога да избягам. Свирката пищи. Спомените се строяват, провикват се високо от двора и ме търсят. Те не започват да се движат без мен, аз излизам от прикритието си и се присъединявам към тях. Ние спортуваме повече от децата извън Дома. Домоуправителят стои на прозореца и наблюдава атлетическите упражнения отвисоко. Ние, децата, подскачаме, клякаме, пляскаме в подскок с ръце върху ходилата, пълзим по корем върху бетона, качваме се в патешко ходене по стълбите, падаме от стойката назад, опитваме се да правим с тялото си мост. Опънали коремчета към небето, правим везни. Хайнц не може да прави мост. Тромав дебелак, ругае бившият полицай. Хайнц пак трябва да прави извънредни обиколки, да прави допълнителни скокове. Чуваме размахващия камшика да крещи на плаца зад Дома. Хайнц най-сетне по дяволите да стисне зъби, да си размърда гъза, ако не го боли, няма да се закали. Теген казва на бившия полицай, че смята, че той се държи гадно с Хайнц. Ще ти покажа какво е гадно, изсъсква възпитателят, хваща Теген за ухото, издърпва го до нивото на очите си. Теген не показва, че го боли, казва споменът. Теген не вика. Бившият полицай пуска Теген, изпраща го за наказание в мазето, дръпва резето, пита дали някой от нас споделя мнението на Теген, да вдигне ръка. Хайнц вдига ръка, излиза крачка напред. Аз се присъединявам. Марш надолу, измърморва възпитателят и ние вече сме при Теген в мазето. Все повече чувствам безмайчинската връзка, която ме свързва с всички деца по домове и сираци на този свят. Дъска до дъска ще бъде построен стоборът. В никой Дом не те подготвят за емоционални срещи с хората. Дали са ти само кратки наставления, недостатъчни указания. В общи линии съобщават ти, че на света има безброй много неща, които не бива да те интересуват. Трябва да се държиш настрана от тях. Нямаш какво да търсиш в близост до тях. Трябва да приемеш, че противопоставянето носи последствия. Зависим си от Дома, предоставен си му като за проба, при което никой не знае какво ще стане с теб накрая. Намираш се в Дом. Трябва да приемаш всичко. Подготвят те за живота и твоята млада биография показва, че родителите ти, роднините, всички, включително и ти, не сте успели да се справите с живота, че зависите от чуждата помощ. Освен това ти емоционално си напълно незрял, никога не си успял и няма да успееш да разбереш за какво става въпрос, когато хората се опипват, прегръщат, държат, носят, милват, галят, обичат, разхождат се ръка за ръка, без да са накарани да правят това от някого като например възпитателя.
По времето, когато бях в дома за деца ученици, ние също се разхождахме в околностите, гледахме как живеят хората, стигахме до граници, зад които, както се твърдеше, животът продължава. Спомням си приятно звучащото удряне на печата от пощенския служител в малката прибалтийска община на ъгъла до магазина за сувенири, където се възхищавахме на стъклените топки, които трябва само да разтърсиш и постланият във вътрешността на топката снежен килим се разпръсква, снежинки се завихрят и снегът бушува в снежната буря. Близо сме до игрището, зад палатковия къмпинг до вира, където Херберт Кивит глътва дъждовен червей, а русото момче, което всички наричат Великана, надува жаби, Теген пишка съвсем малко във водата, за да може след това да се изпикае до стълбите на входа на Дома, което всички виждат, но никой няма да издаде. Домоуправителят въпреки това ще разбере кой е бил наглият пикльо. Освен това в дома за деца ученици стават още много други работи. Имаме излизания от Дома, срещаме се с други деца. Учителят по биология си удря шамар, за да покаже на класа как се държат големите тропически маймуни, когато става въпрос за закрила на семейството. Другите ученици невинаги са любезни с нас. Има трима-четирима, които ни говорят низости, които сме свикнали да слушаме, но казват и неща за нашите родители, от които нищо не разбираме, защото не познаваме родителите си, не можем да проверим и от просто чувство за самосъхранение понякога започваме да им вярваме. Дори когато наричат бащите ни курвари, а майките ни курви, ние оставаме безмълвни и търпим. Хайнц се съпротивява. Той тръгва към един такъв селяндур, хваща го за врата, държи го дълго и здраво, удря го в слабините, така че оня да не може да си вземе въздух, да се свлече, да почне да се превива и да не може да каже нито дума, а и по-късно повече да не се появи. Чуваш ли как ангелите пеят, казва Хайнц, вдига ризката си и оголва дебелия си розов корем, показва ми го и ми казва да не съм страхопъзльо, а да удрям. Първо се двоумя, но след това удрям с все сила. Хайнц дори не му трепва окото, а ми се присмива, че това не било нищо, след което аз още веднъж невъздържано и лудо боксирам в корема на Хайнц, който не се поклаща, а само с уморена усмивка спуска ризката над корема си, маха с ръка и става наш денонощен защитник, вечер последен заспива на нара си, а сутрин, когато се събуждаме, вече е буден.
Аз съм бил най-добрият му приятел, казва той. По-добър приятел от Хайнц не можеш да имаш. Освен това Хайнц е чудотворец, гадател. Довличат безжизнения Зигфрид в стаята, хвърлят го върху дюшека, където остава да лежи неподвижен. Ние, децата, тичаме по коридорите, отваряме всички врати, съобщаваме новините, които се разпространяват със светкавична бързина. Зигфрид спи буден дълбок сън. Може би жив ще умре. Хайнц взема голямата си пъстра стъклена топка в ръце, притиска я към окото си, завърта я няколко пъти пред зеницата си и съобщава: ще оживее. Малко след това Зигфрид излиза от комата, за която самият той нищо не е разбрал.
