Златко Енев, „Философия на новата българска история. Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект“, издателство „Унискорп“, 2026 г.
Преди няколко години преведох от нидерландски език един наръчник по историческа критика, в който се обяснява методологията на историческите изследвания и се коментират съвременните течения в историографията (като структурализъм, постколониализъм, лингвистичен обрат, постмодернизъм и подобни)[1]. В бележките под линия включих и заглавията на българските преводи на десетките английски, френски и немски книги, цитирани в оригинала. За моя изненада установих, че след 1989 г. почти всички важни чужди изследвания са преведени на български (колко се четат е друг въпрос) – с изключение на тези на чешкия историк Мирослав Хрох. С неговото новаторско творчество българската публика се запозна чак през 2015 г. благодарение на Златко Енев, издателя на електронното списание сп. „Либерален преглед“[2].
На теориите на Хрох Енев се позовава и в новата си книга, в която той се занимава с някои съдбовни моменти в историята на българското национално строителство, nation building[3]. Целта му при това е „да разграничи описанието на процесите от тяхното национално-идеологическо тълкуване“. Хрох изследва националните движения на малките европейски нации и различава в тях три фази, които могат да бъдат описани накратко по следния начин:
Фаза A се свързва с дейността на ограничен кръг образовани хора – учени, писатели, публицисти, духовници, които систематично се занимават с езика, историята и културната специфика на дадена общност. Още липсват масова мобилизация и политически искания.
През фаза B конкретни актьори и организации развиват активна обществена и политическа мобилизация. Формулираните по-рано национални представи се разпространяват и националната проблематика постепенно навлиза в по-широки социални слоеве. Подкрепата обаче все още е ограничена, нестабилна и често социално сегментирана.
През фаза C националната принадлежност се превръща в широко разпространена рамка за социално и политическо себевъзприятие. Националната идея започва да действа като саморазбираща се даденост за големи групи от населението и придобива социална плътност и вътрешна устойчивост. Нацията е „узряла“ за държавност.
Самият Хрох многократно подчертава, че в рамките на тази схема съществуват много изключения и отклонения, забавяния и наваксвания, като не всички потенциални национални общности постигат крайната си цел – собствена държава. В резултат на гъвкавостта на схемата e възможно историците да не интерпретират историческата действителност винаги по сходен начин. Съгласен съм с Енев, че е неприемливо фаза А на Възраждането да започва с Паисий, чието влиянието в края на краищата е доста ограничено. Хрох дори не споменава Паисий. Българското национално движение не може да се периодизира извън османския контекст; то е страничен продукт на модернизацията на империята в рамките на Танзимата. Периодизацията напълно съвпада с тази на османските реформи. По време на Гюлханския хатишериф се отварят първите български модерни училища, издават се първите вестници и списания, започват да се събират народни песни[4]. Българската фаза А започва едва тогава. В този ранен етап българите в Османската империя все още не се вълнуват от етническата си идентичност, камо ли да имат някакви политически изисквания. Интересуват се предимно от религиозната свобода, която Танзиматът предлага.
Kойто иска да вмести Възраждането в общоевропейската схема на Хрох, може да посочи дейността на някои български интелектуалци след Кримската война като фаза В, а църковната борба и Априлското въстание като масовото национално движение, характерно за фаза C. Но както правилно отбелязва Енев, църковната борба е движение, което има за цел основаването на църковна, а не на държавна структура, и изобщо не оспорва легитимността на османската власт. А Априлското въстание е дело на „фрагментарна селска маса, в която идентичностите са локални, религиозни или регионални, а понякога и църковно-общностни, а не национални“.
Националните движения преминават през фазите А и В, за да съберат достатъчно голям брой привърженици от всички социални слоеве през фаза С и да преминат – често, но невинаги чрез революция – към създаване на собствена държава. Според Енев с българите се случва нещо друго. Вследствие на външни фактори като Руско-турската война от 1877–1878 г. те „получават“ държава, преди да са изминали фаза В. Твърдението, че фазите А и В в България са някак размити и се разпростират и след Освобождението на пръв поглед изглежда пресилено. Но след като Юджийн Вебер доказа, че дори френската нация се е оформила чак по времето на Наполеон III, почти сто години след Френската революция, „лансирала“ идеята за la nation, можем да допуснем и тезата, че българската нация през 1878 г. все още не е „довършена“[5]. В Италия Масимо д‘Азелио смята, че „L’Italia è fatta. Restano da fare gli italiani“ (Италия е създадена. Сега остава да създадем италианци). Обсъждайки теориите на Антъни Смит, Уокър Конър заявява, че е проблемитачно не само това „какво е нация“, но и „кога възниква нацията“ (when is the nation?)[6]. Не е достатъчно неколцина активисти да направят изявления в името на народа, за да се заключи, че цялото население вече споделя характерните за национално съзнание чувства на принадлежност, лоялност и солидарност. Няма ясни критерии, по които можем да определим наличието на такива чувства – и следователно и завършването на фаза В. Въпреки това за най-надежден индикатор може да се приеме готовността на човек да се изложи на животозастрашаваща опасност – казано по-патетичното „да даде живота си“ – за народа и отечеството. Подобна масова готовност българите показват едва в навечерието на Балканските войни в резултат на „националната мобилизация“, типична за фаза В, постигната в периода 1878–1912 г. чрез образованието, армията и държавната администрация – средства, с които разполага пълноценно само държавата.
Когато през 1878 г. се появява държавата България, пише Енев, „[н]ейният административен апарат тепърва се изгражда; социалната структура остава селска и разпокъсана, политическият елит е твърде тесен, твърде еднороден и твърде неопитен, за да формулира стабилен проект за модерност“. Този недостиг на национална сплотеност се компенсира по два начина: чрез митологизиране на възрожденските герои-символи, у които се открива яркото национално съзнание, което при мнозинството все още липсва, и чрез засенчващата всички останали по-наложителни и реалистични амбиции историческа мисия за възстановяването на териториалната цялост на държавата, обещана от Санстефанския договор. Митологизирането и историческата мисия са основните оръдия на националната мобилизация през фаза В, те кулминират през Балканските воини, преживяват две „национални катастрофи“ и продължават да присъстват през дългата фаза С в леко разредена форма и до днес.
Ньойският договор не се разглежда като край на „националния проект“, пише Енев, а единствено като забавяне на неговото изпълнение. Международната ситуация е нестабилна; Германия настоява за ревизия на Версайския договор и подкрепя българския ревизионизъм. Въпреки ограниченията, наложени от договора, армията неофициално продължава да играе водеща роля, като активно подпомага терористични организации като ВМРО, които уж оперират независимо от държавата и които рухват незабавно, след като държавата, променила стратегията си под натиска на променените международни обстоятелства, оттегля подкрепата си през 1934 г. Както по време на Първата, така и по време на Втората световна война България избира съюзниците си не въз основа на идеологически предпочитания, а според това кой от тях предоставя най-добри шансове за реализиране на „националния проект“.
Третият опит да се възстанови имагинерната цялост на държавата чрез включването на Македония в пределите на България е и последният. Окупационният характер на управлението, смята Енев, административните, полицейските и културните мерки, които са били нужни за стабилизирането на контрола, показват колко неубедителен е „разказът за завръщането“. Те произвеждат противоположен ефект. „Вместо интеграция се получава отчуждение; вместо лоялност – враждебност или открито неподчинение“. След войната „националният проект“ изглежда окончателно изчерпан. В новата международна констелация Съветският съюз е доминиращият фактор, а той не го подкрепя. Проектът „не е ‚предаден‘, но и не е осъществен; не е опроверган, но и не може да бъде защитен; не е изоставен доброволно, но и не може да бъде продължен.“
След Втората световна война и попадането под комунистическа власт енергията, която преди се насочва към териториалното възстановяване на въобразената България, се влага в етнокултурната хомогенизация на българското общество, отбелязва Енев. Всъщност тук става дума за двете страни на един и същ медал. Според утвърдения учен и колега на Хрох Ърнест Гелнер национализмът е политическа теория, която изисква съвпадение (конгруентност) между нацията и държавата[7]. Това означава не само че не бива да остават сънародници извън границите на „своята“ държава, но и че присъствието на други народности в нея се възприема като нарушение на принципа на конгруентността. От самото създаване на българската държава, паралелно с усилията за включване в нея на територии, обитавани от българи, останали извън границите, се провежда и политика по отстраняване на „чуждите тела“ чрез асимилация и емиграция, като в най-добрия случай те се търпят и като малцинства им се дават права, които всеки момент може да се отнемат. Налични са множество такива примери в периода 1878–1944 г., като Енев се спира на един от тях, свързан със „спасяването на евреите“. Репресивните мерки срещу евреите в рамките на Закона за защита на нацията не изглеждат толкова смайващи на фона на политиката спрямо малцинствата в Княжеството и в Царство България, те са още по-малко изненадващи на фона на политиката спрямо ромите, помаците и турците в Народна република България.
Както след Втората световна война геополитическата реалност прави невъзможно изпълнението на териториалните амбиции в рамките на „националния проект“, така и международната конюнктура след падането на комунизма и последвалото присъединяване на България към Европейския съюз блокира по-нататъшната етнокултурна хомогенизация. Енев заключава, че националният проект „вече не произвежда смисъл, а само реакции; не предлага бъдеще, а охранява миналото; не организира общност, а мобилизира защита. Той не просто е остарял – той е станал неприложим като аналитична рамка“. Към това бих добавил: „Не само като аналитична рамка“.
Книгата на Енев е безмилостен анализ на българския „национален проект“ – стремежа към национално обединение и етнокултурна хомогенизация. Роден от разбираемата солидарност с поробените сънародници, останали извън граница, и от желанието да се подпомогне тяхното освобождение, националният проект постепенно се покварява морално поради употребата на терористични методи, прекомерната милитаризация на обществото и последвалите провали, които показват, че проектът е неосъществим заради съпротивата на съседните страни и липсата на подкрепа от великите сили. Разбира се, всичко това важи не само за България. На всички балкански страни са свойствени подобни амбиции, разочарования и катастрофи. Като всеки път не само пораженията, но и победите идват с огромни материални, финансови и човешки загуби, но също за сметка на това, което Енев нарича „нормалност“ – изграждане на здраво и проспериращо гражданско общество, свободно от блянове и исторически комплекси.
Проф. Раймонд Детрез е специалист по балканска и българска история, преподавател по история и култури на Източна Европа в университета в Гент, Белгия. Той е един от най-проникновените изследователи на балканските национализми, автор е на редица книги, посветени на историята на Балканите. През 2026 г. излезе четвъртото издание на неговия „Исторически речник за България“. Книгата му „Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя XV–XIX век“ (изд. „Кралица Маб“, 2015) е третата преведена на български негова книга. Другите са „Криволици на мисълта“ (2001) за Григор Пърличев и „Косово. Отложената независимост“ (2008).
––––
[1] Марк Бооне, „Историци и техния занаят. Увод в историческата критика“. София: Кралица Маб, 2021.
[2] Мирослав Хрох, „От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа“. Либерален преглед, 26 януари, 3 февруари 2015.
[3] Златко Енев, „Философия на новата българска история. Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект“. София: УНИС КОРП, 2026.
[4] Вж. Жанет Сампимон, „Ставането на българщината“ 1–9. Либерален преглед, 8 юни 2020–1 март 2022.
[5] Eugen Weber, Peasants into Frenchmen. The Modernization of Rural France, 1870–1914. London: Chatto & Windus, 1977.
[6] Walker Connor, „The timelessness of nations“. In: History and National Destiny, edited by Montserrat Guibernau & John Hutchinson. Oxford: Blackwell, 2004, p. 35–47.
[7] Ernest Gellner, Nations and Nationalism. Oxford, UK; Cambridge, USA: Blackwell, 1993, с. 1.
