0
1852

(Без)опасни страсти по италиански

За два от филмите в програмата на Синелибри 2021

„Три етажа“, реж. Нани Морети

Свикнали сме италианското кино да ни залива с емоции и когато се изправим пред изключение като Нани Морети, се чувстваме малко излъгани. В същото време се оказва, че турският режисьор  Ферзан Йозпетек (който от десетилетия живее и работи в Италия) е в по-голяма степен подвластен на вулканичната експресивност на полуострова. Поставени един до друг (в случая в рамките на фестивала Cinelibri 2021), двамата любопитно балансират на екрана изразителността на италианското филмово преживяване. От една страна имаме „Три етажа“, който в типичния за Морети интелектуален стил изгражда нещо като психоаналитична конструкция на няколко нива, а от друга – „Богинята на съдбата“, съчетание на комичните умения на Йозпетек („(Без)опасни откровения“) с драматичното преосмисляне на живота в двойка. Всеки зрител има право на предпочитания, но и всеки от двата филма си има своите достойнства.

Едноименният роман на Ешкол Нево е писан за израелски контекст. Нани Морети взима „триетажния“ разказ и го пренася в жилищна сграда в Рим, променяйки леко семействата, но запазвайки основните им проблеми: баща се вманиачава по идеята, че малката му дъщеря е станала жертва на сексуално посегателство, а скоро след това самият той се поддава на флиртуването на непълнолетна; родилка страда от постоянното отсъствие на съпруга си и докато се грижи за детето си в самота, сякаш постепенно се отдалечава от реалността; двойка съдии трудно понася факта, че в пияно състояние синът им е прегазил жена и очаква от родителите си да го измъкнат. Фабулно историите имат допирни точки във всекидневието между съседи, но в действителност на сюжетно ниво това са три самостоятелни семейни драми, които според трактовката на романа олицетворяват трите основни фази за личностното развитие от теорията на Фройд.

„Три етажа“, реж. Нани Морети

Случайно или не, и на трите „етажа“ мъжете се оказват проводниците на страха, отчуждението и пасивното нежелание (или невъзможност) за промяна. А жените се опитват да „реанимират“ любовта и да съберат парчетата счупено себеусещане (включително и мъжкото), за да възстановят семейното равновесие. Отделните съдби са разгърнати в период от десет години и филмът проследява еволюцията на всяка от историите. Цялостната атмосфера е мрачна, а изблиците на чувства са сдържани, съвсем не по италиански, освен когато става дума за упоритостта на някоя обсесия.

Филмовата адаптация добре преплита трите сюжетни линии, но разгледани по отделно, те не крият особени изненади нито като морално послание, нито по темата за противопоставянето на отмъщението и изкуплението. И само в случай, че достигнеш до идеята за пластовете и психоаналитичната перспектива, „Три етажа“ се превръща в нещо различно от драма за разминаването и озлоблението с трагични последици.

Обратно на интелектуалната „присадка“ в италианска почва, „Богинята на съдбата“ е оригинален сценарий за един Рим, преливащ от цветове и вкусове. След години опознаване на средата и изследване на гей образи в апенински контекст, Ферзан Йозпетек смело пристъпва в една (утопична) ситуация, където темата най-сетне (не за киното на Йозпетек, а по принцип) не се върти около сексуалната ориентация на персонажите, разкриването и/или отбраняването им срещу света, а може просто да се съсредоточим върху проблемите в една обикновена двойка. В обкръжението на приятели от всякаква раса, пол и убеждения, Артуро и Алесандро трябва да се справят с отчуждението след 15 години съвместен живот, докато се грижат за децата на тежко болна близка приятелка. Колоритът на контекста (при това един добронамерен и освежаващо неангажиран контекст) осигурява и комичната нотка, в духа на италианските традиции, а емоционалността на персонажите внася необходимото количество драматизъм, за да се почувства зрителят съпричастен и увлечен в историята.

„Богинята на съдбата“, реж. Ферзан Йозпетек

В съвременното кино сантименталността рядко е високо ценено качество, но дали заради разказваческите умения на режисьора, или защото мелодраматизмът по-лесно се прощава на италианските герои, силният емоционален заряд е един от козовете на „Богинята на съдбата“. И нищо не звучи преувеличено в житейската драма на Артуро и Алесандро, разкъсвани между егоцентризма, огорчението и необходимостта да поемат отговорност за съдбата на чужди деца. Както в хумора, така и в безпощадността на равносметката (може би помните „Насрещен прозорец“, 2003) Йозпетек е едновременно предан последовател на италианската киношкола и оригинален гид в симбиозата между културите.

Новият филм на Ферзан Йозпетек нито веднъж не се изкушава да проблематизира темата какво е да си хомосексуален в италианска (патриархална) среда – след като авторът е минал през различни етапи по темата във филмографията си досега – а това придава допълнителна стойност на „Богинята на съдбата“ и го превръща в еталон за  подражание. (Така, както тв сериалът „Бриджъртън“ изглежда практическа рецепта за расово равноправие, а не робуване на новите американски критерии за филмова интеграция например). Може да е утопично, но е очевидно, поне от европейска гледна точка.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКак да излезем от кризата?
Следваща статияПромяната срещу Пеевски: почтеност срещу човечност