Начало Идеи Гледна точка Безпаметството ни
Гледна точка

Безпаметството ни

Теодора Димова
07.07.2015
3811

TDimova

Паметта ни прави истински човеци. Колкото повече помним, толкова по-издигнати сме в интелектуално и в духовно отношение. Когато посещаваме някоя чужда държава, това, което ни привлича, е паметта на тази нация. Паметта е съхранена в музеите, в галериите, в библиотеките, но и на всяка крачка по улиците. Запазването на автентичния вид на една стара сграда, поддържането й – всичко това е памет. Както и паметните плочи по фасадите, че в тази сграда е живял някой забележителен човек, който е оставил трайна следа в историята и културата на този народ. Площадите и улиците на градовете са изпълнени с паметници – някои са грандиозни, други са само един бюст, но всичко това е памет. Паметниците не са правят, за да привличат туристите, туристите да се фотографират пред тях и да носят печалба в хазната. Паметниците се поставят, защото тези хора имат памет, живеят с паметта и паметта е съществена част от техния живот.

Когато обикаляме улиците, площадите и парковете на забележителните европейски градове, ние не преставаме да се удивяваме от историята на тази държава, на този народ и неволно съпоставяме всичко с нашата история и с нашето настояще. И изводите ни най-често са доста печални. Защото имаме забележителна история и забележителни личности, но нямаме памет. И в резултат на това безпаметство, държавата, в която живеем, е изостанала, хаотична, унила и до такава степен непривлекателна дори за собствените си граждани, че все повече от тях я напускат и търсят препитание в други държави, които отдавна сме приели да наричаме нормални. Когато търсим причината за нашата изостаналост, в разсъжденията си най-често стигаме до икономическите обяснения. Не се замисляме, че онези държави, които ни привличат и като туристи, и като емигранти, са икономически проспериращи, защото имат памет, тачат историята си, уважават личностите си, които са градили историята им, обществото им и в края на краищата – и икономиката им. Защото икономиката на една държава не се създава само от икономистите или от политиците, а и от хората на духа – писателите, художниците, композиторите. За да бъде изградена една сграда, са нужни много средства, но е нужен и добър архитект и добри строители, нужно е да се поддържа през годините с труд, с грижовност, с вкус. За да внушава респект у туристите, към нея и към нейната история трябва да се отнасят с респект тези, които я поддържат.

Същото се отнася и за една художествена галерия. Тя се създава освен с пари, освен с ентусиазма на нейния основател, но също с труда, грижата и респекта на реставраторите, разпоредителите, електротехниците, чистачките.

Преди година Людмил Димитров и Людмила Димитрова издадоха книга за живота на Елисавета Багряна в Словения, за връзките й с най-изявените личности на духа на тази страна между двете световни войни. Създаването на тази книга им е коствало огромна проучвателна работа сред архивните материали, а тази работа предполага и огромна любов, за да бъде извършена. Години наред те са били потопени в паметта на Словения, която пази и паметта за Багряна. Един специалист по словенска културна история на XX век, казва за техния труд: „Книгата е изключително изследване, което систематизира огромно количество информация, спасява от забрава особено ценни документи… читателят има възможността да усети духа на времето и емоционалните му измерения в междуличностните отношения.” Още много съвременни словенски интелектуалци оцениха труда на авторите за запазване паметта за голямата българска поетеса и очертаващ автентичната картина на живота в нашите две страни през XX век.

Присъствах на премиерата на книгата в София, но си припомних всичко това, когато наскоро минах покрай гроба на Багряна в Централните софийски гробища. От гроба лъха забрава, немара и униние. Малкото паметниче е повече от скромно, направено е бедно, сякаш с подръчни материали. Двата му горни ъгъла са отчупени и после залепени с бял цимент накриво, грубо и непохватно. Паметник на българското безпаметство. Паметникът се поставя, за да пази паметта, а паметникът на нашата най-голяма поетеса говори за нашето безпаметство. А безпаметството говори за духовна нищета и бездуховност.

Защото не само паметникът на Елисавета Багряна е в такова жалко състояние. В съседство с нейния гроб е погребан Елин Пелин, неговият паметник е килнат на една страна и също тъне в забрава. В близко съседство са гробовете на още много личности, вписали имената си в българската духовна история, но сега потънали в забрава, изоставени и сякаш ненужни.

„Вечная памят” са последните думи на молитвата, която се пее, когато изпращаме покойник. С тези думи ние се молим духът му да бъде приет в рая, защото раят е мястото на вечната памет у Бога. От това следва, че адът е мястото на безпаметството, на забравата.

Посещението на гробищата е винаги тъжно. Но още по-тъжни бяха моите размисли, когато с сблъсках с безпаметството към Багряна, към великите ни писатели, погребани покрай нея. Сблъсках се с нашето национално безпаметство. Чрез националното ни безпаметство до голяма степен си обясних защо държавата, в която живеем, толкова много прилича на ада и защо толкова много млади хора се стремят да напуснат този ад и да живеят в нормалните държави, които имат памет и я съхраняват и градят съвременния си живот върху паметта, а не върху безпаметството и нихилизма. Гледката на софийските гробища е подтискаща, както гледката в цялата ни държава – редуват се кич и разруха, помпозност и забрава, витае мерзостта на запустението.

Теодора Димова
07.07.2015

Свързани статии

Още от автора