1
2198

Безпаметството ни

TDimova

Паметта ни прави истински човеци. Колкото повече помним, толкова по-издигнати сме в интелектуално и в духовно отношение. Когато посещаваме някоя чужда държава, това, което ни привлича, е паметта на тази нация. Паметта е съхранена в музеите, в галериите, в библиотеките, но и на всяка крачка по улиците. Запазването на автентичния вид на една стара сграда, поддържането й – всичко това е памет. Както и паметните плочи по фасадите, че в тази сграда е живял някой забележителен човек, който е оставил трайна следа в историята и културата на този народ. Площадите и улиците на градовете са изпълнени с паметници – някои са грандиозни, други са само един бюст, но всичко това е памет. Паметниците не са правят, за да привличат туристите, туристите да се фотографират пред тях и да носят печалба в хазната. Паметниците се поставят, защото тези хора имат памет, живеят с паметта и паметта е съществена част от техния живот.

Когато обикаляме улиците, площадите и парковете на забележителните европейски градове, ние не преставаме да се удивяваме от историята на тази държава, на този народ и неволно съпоставяме всичко с нашата история и с нашето настояще. И изводите ни най-често са доста печални. Защото имаме забележителна история и забележителни личности, но нямаме памет. И в резултат на това безпаметство, държавата, в която живеем, е изостанала, хаотична, унила и до такава степен непривлекателна дори за собствените си граждани, че все повече от тях я напускат и търсят препитание в други държави, които отдавна сме приели да наричаме нормални. Когато търсим причината за нашата изостаналост, в разсъжденията си най-често стигаме до икономическите обяснения. Не се замисляме, че онези държави, които ни привличат и като туристи, и като емигранти, са икономически проспериращи, защото имат памет, тачат историята си, уважават личностите си, които са градили историята им, обществото им и в края на краищата – и икономиката им. Защото икономиката на една държава не се създава само от икономистите или от политиците, а и от хората на духа – писателите, художниците, композиторите. За да бъде изградена една сграда, са нужни много средства, но е нужен и добър архитект и добри строители, нужно е да се поддържа през годините с труд, с грижовност, с вкус. За да внушава респект у туристите, към нея и към нейната история трябва да се отнасят с респект тези, които я поддържат.

Същото се отнася и за една художествена галерия. Тя се създава освен с пари, освен с ентусиазма на нейния основател, но също с труда, грижата и респекта на реставраторите, разпоредителите, електротехниците, чистачките.

Преди година Людмил Димитров и Людмила Димитрова издадоха книга за живота на Елисавета Багряна в Словения, за връзките й с най-изявените личности на духа на тази страна между двете световни войни. Създаването на тази книга им е коствало огромна проучвателна работа сред архивните материали, а тази работа предполага и огромна любов, за да бъде извършена. Години наред те са били потопени в паметта на Словения, която пази и паметта за Багряна. Един специалист по словенска културна история на XX век, казва за техния труд: „Книгата е изключително изследване, което систематизира огромно количество информация, спасява от забрава особено ценни документи… читателят има възможността да усети духа на времето и емоционалните му измерения в междуличностните отношения.” Още много съвременни словенски интелектуалци оцениха труда на авторите за запазване паметта за голямата българска поетеса и очертаващ автентичната картина на живота в нашите две страни през XX век.

Присъствах на премиерата на книгата в София, но си припомних всичко това, когато наскоро минах покрай гроба на Багряна в Централните софийски гробища. От гроба лъха забрава, немара и униние. Малкото паметниче е повече от скромно, направено е бедно, сякаш с подръчни материали. Двата му горни ъгъла са отчупени и после залепени с бял цимент накриво, грубо и непохватно. Паметник на българското безпаметство. Паметникът се поставя, за да пази паметта, а паметникът на нашата най-голяма поетеса говори за нашето безпаметство. А безпаметството говори за духовна нищета и бездуховност.

Защото не само паметникът на Елисавета Багряна е в такова жалко състояние. В съседство с нейния гроб е погребан Елин Пелин, неговият паметник е килнат на една страна и също тъне в забрава. В близко съседство са гробовете на още много личности, вписали имената си в българската духовна история, но сега потънали в забрава, изоставени и сякаш ненужни.

„Вечная памят” са последните думи на молитвата, която се пее, когато изпращаме покойник. С тези думи ние се молим духът му да бъде приет в рая, защото раят е мястото на вечната памет у Бога. От това следва, че адът е мястото на безпаметството, на забравата.

Посещението на гробищата е винаги тъжно. Но още по-тъжни бяха моите размисли, когато с сблъсках с безпаметството към Багряна, към великите ни писатели, погребани покрай нея. Сблъсках се с нашето национално безпаметство. Чрез националното ни безпаметство до голяма степен си обясних защо държавата, в която живеем, толкова много прилича на ада и защо толкова много млади хора се стремят да напуснат този ад и да живеят в нормалните държави, които имат памет и я съхраняват и градят съвременния си живот върху паметта, а не върху безпаметството и нихилизма. Гледката на софийските гробища е подтискаща, както гледката в цялата ни държава – редуват се кич и разруха, помпозност и забрава, витае мерзостта на запустението.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПет кутии
Следваща статияВажно е ние да прочетем времето,
а не то – нас

1 коментар

  1. Здравйте,

    Благодаря ви за тази и всъшност всички статии, които пишете. Болката от безпаметството е голяма, да така е губим паметта си, бързаме и нямаме никакво време, когато разберем че отиваме на никъде се ужасяваме за миг и пак се втурваме натам. Но виждам че има хора, които спират, а и не само това, оглеждат се, взират се и то ногоре към небето, вразумяват се и се усмихват. И така стоят, усмихнати. И неща започват да се случват, добри неща.
    Добро нещо е да се грижим за паметта на починалите, за всички, но най-вече за тези който са ни дали нещо, а може би неща, може би много неща – няма значение. Но всяко нещо, което ни е дадено да чуем, прочетем, видим, направим има начало за това ми е думата, за началото и доброто желание. Ако има възможност тази безпетност да се поправи, нека бъде и нека започне от тези на които им пука, другите нямат причина за действие, а може би и никога няма да имат, но нека това не пречи на първите. Живея далече, не мога а и не знам как и какво да се направи, но мога да съучаствам с някого другиго, комуто му пука и е по-близо от мен. Нека да бъде. И нека започне от тези на които им пука другите нямат причина за действие.

    Стоян Иванов
    ivanov1016@gmail.com