Подбраните есета в сборника, издание на МД „Елиас Канети”, Русе, се обединяват тематично около анализа на духовната ситуация в Европа в периода между двете световни войни. Прочетете есето „За глупостта”.

„Доколкото всеки превод е нов прочит и интерпретация на оригинала, така и всяко време и поколение има своите преводи. Именно такава е и идеята на настоящия сборник с есета и откъси от романа Мъжът без свойства.” Това пише в предговора към изданието на МД „Елиас Канети” Владимира Вълкова. Книгата излиза няколко месеца след честването на 70-та годишнина от смъртта на писателя през 2012 г. Целта е да представи от своя гледна точка малка част от творчеството на Музил. Подбраните есета се обединяват тематично около анализа на духовната ситуация в Европа в периода между двете световни войни, а преводът им предполага задълбочено и диференцирано познаване на търсенията на автора.

„Почти неразрешимата задача се състои в това да не оглупяваме нито от властта на другите, нито от собственото си безсилие.” Този цитат от Адорно би могъл да послужи като ориентир за разбиране на доклада на Музил „За глупостта”, изнесен пред Австрийския синдикален съюз. Речта се появява три години след кървавия февруари на 1934 г., когато се стига до въоръжени сблъсъци между Социалдемократическата работническа партия и фашизоидното правителство на Долфус, прераснали в тридневна гражданска война. Няколко години Музил събира материали за политическата „глупост” в Австрия, излиза с обществени речи, остро разобличаващи безразсъдството и ограничеността на културната политика на канцлера и министъра на образованието Курт Шушниг, който става един от идеолозите на австрофашистката „федерална република” (1934-38) и осигурява вмешателството на тоталитарната власт в литературата и изкуството. Речта есе е последната значима публична изява на Музил във Виена, преди през 1938 г. да емигрира в Швейцария. Тя е опит за анализ на по-дълбоките причини за „оглупяването” на масите като резултат от целенасочена политика и състояние на всеобща несигурност и инертност, екзистенциална и идеологическа дезориентация.

Роберт Музил (1880-1942), големият австрийски белетрист, есеист и драматург, е роден в Клагенфурт в семейството на университетски професор. Учи във военно училище, но напуска преди да получи офицерско звание и започва да следва машиностроене. Дипломира се през 1901 г. в Щутгартския технически университет. През 1903 г. започва да изучава философия, логика и експериментална психология, а също физика и математика в Берлин, там слуша лекциите на Вилхелм Дилтай и Георг Зимел. В 1908 г. става доктор по философия с теза върху възгледите на Ернст Мах. Първата книга на Роберт Музил, романът „Лутанията на възпитаника Тьорлес” (1906) печели интереса на културната общественост. Следват сборници с разкази и есета, пиеси. През Първата световна война Музил е офицер на италианския фронт. След войната работи като чиновник във Виена, по-късно като писател и критик на свободна практика във Виена и Берлин. През 1938 г. емигрира в Швейцария, книгите му са забранени в Германия и Австрия. Най-значимата му творба, която го подрежда сред създателите на модерния европейски роман, е „Човекът без качества”. Върху него той работи повече от  десетилетие, до последния си дъх.

„Безпомощна Европа”, есета, Роберт Музил, изд. МД „Елиас Канети”, преводачи Пенка Ангелова, Владимир Собоурин, Владимира Вълкова, 2013 г., 16 лв.

За глупостта

Доклад по покана на Австрийския синдикален съюз,

изнесен във Виена на 11 и повторен на 17 март 1937 г.

Уважаеми дами и господа!

Който се заеме да говори за глупостта, се излага на риска да пострада по един или друг начин; това негово решение може да се приеме като самонадеяност или дори като възпрепятстване на съвременното развитие. Самият аз писах преди години[1]: „Ако глупостта не приличаше толкова много на прогреса, таланта, надеждата или промяната към по-добро, никой нямаше да иска да е глупав“. Това беше през 1931-а; и никой няма да се осмели да подложи на съмнение факта, че оттогава светът е видял още много напредък и подобрения! И така постепенно става неотложен въпросът: какво всъщност е глупостта?

Не бих желал да пренебрегвам факта, че като писател [Dichter][2] познавам глупостта много по-отдавна, дори бих могъл да кажа, че понякога съм имал колегиално отношение към нея! А щом като един мъж отвори очи в литературата [Dichtung], той изведнъж се изправя срещу една трудно описуема съпротива, която изглежда може да приема всякакви форми: било то персонализирана, като например изпълнената с достойнство глупост на професор по история на литературата, който, свикнал да се прицелва в неконтролируеми далечини, в настоящето причинява щети, стреляйки доста встрани от целта; или пък атмосферно обща глупост, както при обръщането на критическото съждение посредством комерсиалното, откакто Бог в своята трудно разбираема за нас доброта е дарил с реч и производителите на говорещи филми[3]. Понякога и преди съм описвал подобни явления. Не е необходимо обаче да ги повтарям или допълвам (а изглежда би било дори и невъзможно с оглед на склонността към величие, която днес характеризира всичко[4]): достатъчно е да изтъкнем като сигурен резултат факта, че нехудожествената нагласа на един народ се проявява не само когато настъпят лоши времена и по груб начин, а още в добрите, и то по всякакъв начин, така че потисничеството и забраните се различават от почетните докторати, изборите за академик и връчванията на награди само по степен.

Винаги съм предполагал, че тази многостранна съпротива срещу изкуството и по-изтънчения дух на един хвалещ се с любовта си към изкуството народ не е нищо друго освен глупост, може би някакъв специален вид глупост, особена художествена и може би емоционална глупост, във всеки случай обаче глупост, която се проявява така, че това, което наричаме изящна словесност [Schöngeistigkeit][5], съ­щевременно би могло да бъде изящна глупост [Schöndummheit]; а и днес не виждам достатъчно основания да се отказвам от това схващане. Естествено не всичко, което обезобразява това пълнокръвно човешко начинание, каквото е изкуството, може да се оправдае с глупостта; трябва да остане място и за различните видове безхарактерност, както ни учи особено опитът от последните години. Не бива да се възразява обаче, че понятието за глупост тук нямало място, защото се основавало на разсъдъка, а не на чувствата, а пък изкуството зависело именно от тях. Това би било заблуда. Дори естетическата наслада е съждение и чувство. И моля да ми разрешите да прибавя към тази велика формула, която заимствам от Кант, не само припомнянето, че Кант говори за естетическа способност за съждение и за съждение на вкуса, а и веднага да повторя антиномиите, към които то води:

Теза: съждението на вкуса не се основава на понятия, защото в противен случай би могло да се дискутира по въпроса (да се вземе решение посредством доказателство).

Антитеза: то се основава на понятия, защото в противен случай не би могло дори да се спори по въпроса (да се търси съгласие).

А сега искам да запитам дали подобно съждение с подобна антиномия не е залегнало в основата на политиката и в бъркотията на живота изобщо? И не трябва ли да очакваме там, където има съждение и разум, да се появят също и техните сестри и посестрими, различните видове на глупостта? Достатъчно говорихме за важността им. В своето възхитително и до ден-днешен актуално произведение Възхвала на глупостта Еразъм Ротердамски е написал, че без известни глупости човек дори не би се родил!

Чувството за едно както накърняващо усета за срам, така и могъщо господство на глупостта над нас демонстрират и много хора, които дружелюбно и заговорнически се показват изнена­дани, щом доловят, че някой, който е спечелил доверието им, възнамерява да призове това чудовище по име. Успях да изпитам това в началото не само върху себе си, но и скоро след това узнах и историческото му значение, когато, търсейки пред­шественици в разработките за глупостта – каквито открих поразително малко, но мъдреците изглежда предпочитат да пишат за мъдростта! – един начетен приятел ми изпрати отпечатък на изнесен през 1866 г. доклад, чийто автор беше Йох.[ан] Ед.[уард] Ердман[6], ученик на Хегел и професор в Хале. Този доклад, който е озаглавен За глупостта, започва с това, че още оповестяването му е било възприето с присмех. И откакто знам, че това може да сполети дори и един хегелианец, съм убеден, че подобно поведение на хората спрямо тези, които са понечили да говорят за глупостта, си има своите особени причини, и се чувствам твърде несигурен в убеждението, че съм раздразнил мощна и дълбоко противоречива психологическа сила.

Затова и предпочитам веднага да призная слабата позиция, в която се намирам спрямо тази сила: аз не зная какво представлява тя. Не съм открил теория за глупостта, с чиято помощ да се опитвам да избавя света[7]; дори не съм успял в рамките на научната сдържаност да открия изследване, на което тя да е обект, или поне някаква препратка, която волю-неволю да изскочи от разработки за сродни явления. Причината за това може да е моето незнание, но по-вероятно е, че въпросът „Що е глупост?“ толкова малко отговаря на днешния начин на мислене, колкото и въпросите що е доброта, красота или електричество. Въпреки това не по-малко привлекателно е желанието да си формираш понятие и да отго­вориш възможно най-трезво на този предварителен въпрос на всеки живот. Затова и мен един ден ме застигна въпросът какво „действително“ би могло да е глупостта, а не с какво тя паради­ра, описанието на което по-скоро би отговаряло на професионалното ми задължение и умение[8]. И тъй като нито исках да си помогна литературно, нито можех да го сторя по научен път, се опитах да го направя възможно най-наивно – което в подобни случаи без съмнение е най-близко до ума, – като просто проследих употребата на думата [„]глупав[“] и нейното семейство[9], потърсих най-обичайните примери и се опитах да съотнеса едно с друго нещата, които тъкмо си отбелязвах. За съжаление един такъв метод винаги е нещо като лов на зелеви пеперуди: смяташ, че можеш да проследиш известно време, без да изпускаш от очи тази, която мислиш, че наблюдаваш, но тъй като от други посоки прииждат по абсолютно същите зигзагообразни пътища много подобни пепе­руди, скоро вече не знаеш дали все още преследваш същата, която си си набелязал в началото. По същия начин и примерите от семейството на глупостта невинаги позволяват да се разли­чи дали те действително все още са изначално взаимосвързани, или просто външно и ненадейно препращат наблюдението един към друг, и няма да е съвсем просто да се приведат под една шапка, за която да може да се каже, че тя наистина подхожда на главата на един глупак.

При тези обстоятелства е почти все едно как ще започнем, затова да започнем някак си: може би е най-добре това да стане направо с първоначалната трудност, че всеки, който смята да говори за глупостта или да присъства на подобен разговор с полза за себе си, трябва да предпостави, че той самият не е глупав, т.е. да демонстрира, че се смята за умен, въпреки че точно това се смята за всеобщ белег на глупостта! Ако следователно подходим към въпроса защо се смята за глупаво да показваш, че си умен, първо се налага един отговор, който изглежда покрит с праха на дедовите хитрини, защото при този отговор се смята, че е по-предпазливо да не се показваш умен. Вероятно тази характеризираща се с дълбока подозрителност, днес на пръв поглед изобщо неразбираема вече, предпазливост произхожда от отношения, в които за по-слабия е било наистина по-разумно да не бъде смятан за умен – тъй като неговата умност би могла да застраши живота на силния! Глупостта, напротив, приспива недоверието, тя „обезоръжава“, както се казва и до ден-днешен. Следи от такъв древен тарикатлък и хитра глупост се срещат действително още в отношения на зависимост, където силите са разпределени толкова неравномерно, че по-слабият търси избавлението [Heil] си в това, да се престори на по-глупав, отколкото е. Те се проявяват например в т.нар. селска хитрост, после и в общуването на домашната прислуга с образовано цитиращите господари, в отношенията на войника с началството, на ученика с учителя и на детето с родителите. Властимащият се дразни по-малко, когато слабият не може, отколкото когато не иска. Глупостта дори го докарва „до отчаяние“, т.е. несъмнено до състояние на слабост!

На това най-точно отговаря фактът, че умността лесно го „вбесява“! Тя се цени наистина при раболепния, но само докато е свързана с безусловна преданост. В мига, в който това свидетелство за благонадеждност вече не е налице и стане не­сигурно дали умността е в полза на властимащия, тя вече по-рядко бива наричана умност, а по-скоро нескромност, арогантност или коварство; и често се създава впечатлението, че тя подронва честта и авторитета на властимащия дори и когато в действителност не застрашава сигурността му. В сферата на възпитанието това се изразява в това, че един непокорен надарен ученик се третира по-твърдо, отколкото съ­противляващият се от апатия. По отношение на морала това е довело до представата, че волята е толкова по-злонамерена, колкото по-добро е знанието, срещу което тя действа. Дори правосъдието не е останало напълно незасегнато от този личен предразсъдък и преценява умно извършеното престъпление най-често с особена неблагосклонност като „рафинирано“ и „коравосърдечно“. А от политиката всеки може сам да си приведе примери, където и да ги открие.[10]

Но и глупостта – тук вероятно ще трябва да се възрази – може да дразни и невинаги успокоява духовете. Нека да го кажа кратко: тя обичайно поражда нетърпение, в необичайни случаи[11] обаче тя провокира и жестокост; а предизвикващите отвращение ексцесии на тази болна жестокост, които е общоприето да се обозначават като садизъм, показват доста често глупави хора в ролята на жертви. Очевидно това произтича от факта, че тези хора по-лесно стават плячка на жестоките, отколкото другите; но изглежда зависи и от факта, че тяхната осезаема от всички страни липса на съпротива подлудява въображението, както мирисът на кръв – ловната наслада, и го[12] подмамва в пустош, където жестокостта едва ли не затова стига „твърде далеч“, защото вече нищо не може да я ограничи. Това е белег на страдание у самия причинител на страданието, слабост, която е положена в бруталността му; и въпреки че привилегированото възмущение на обиденото съчувствие рядко позволява да се забележи това, както за жестокостта, така и за любовта са необходими двама, които си подхождат! Да се изследва това, би било действително твърде важно за едно човечество като съвременното, което е толкова измъчвано от своята „малодушна жестокост спрямо по-слабите“ (както гласи най-разпространената понятийна парафраза на садизма). Но предвид проследените взаимовръзки по основната линия на разглеждане и повърхностния набор на първите примери може би това, което беше казано, трябва да се сметне вече за отклонение. И като цяло от казаното не може да се извлече повече от това, че може да е глупаво да се правиш на умен, но и невинаги е разумно да бъдеш взет за глупав. Това не подлежи на обобщаване; или единственото обобщение, което би могло да се допусне още тук, би трябвало да е това, че най-разумното в този свят е да привличаш колкото се може по-малко внимание върху себе си![13] И наистина, нерядко това е била и последната дума на мъдростта, до която се е достигало. Още по-често обаче този малодушен резултат се е използвал само половинчато или символично-заместителски, насочвайки вниманието към сферата на повелите за скромност и към още по-обхватни повели, без да е необходимо напълно да се напуска сферата на глупостта и умността.

Както от страх да не изглеждат глупави, така и от страх да не нарушат благоприличието, много хора се смятат за умни, но не го казват. И ако все пак се почувстват принудени да говорят за това, те го правят по заобиколен описателен начин, казвайки за себе си нещо като: „Не съм по-глупав от другите“. Още по-приятно е да пуснеш колкото се може по-безпристрастно и делово забележката: „Мога да твърдя за себе си, че съм средно интелигентен“. А понякога увереността в собствената умност се проявява по заобиколен път в изрази като: „Не позволявам да ме правят на глупак!“. Още по-забележително е, че не само потайният отделен човек в мислите си се смята за твърде умен и надарен, а и исторически действащият, веднага щом се сдобие с власт, казва за себе си или нарежда да се каже, че е извънредно умен, озарен, изпълнен с достойнство, възвишен, милостив, богоизбран и призван за правенето на история. Да, той с удоволствие ще каже това и за някой друг, чието отражение той чувства, че хвърля светлина върху самия него. В титли и обръщения като Величество, Високопреосвещенство, Превъзходителство, Височество, Ваша милост това се е запазило като вкаменелост и едва ли още е одухотворено от съзнание; но това веднага се показва отново в цялата си жизненост, щом като човекът днес заговори като маса. Една ниска средна класа[14] на духа и душата става абсолютно нагла по отношение на потребността от превъзнасяне, щом като се почувства защитена от партията, нацията, сектата или художественото направление и може вместо Аз да каже Ние.

С известна уговорка, която се разбира от само себе си и може да бъде оставена настрана, тази надменност може да се нарече и суетност, и действително душата на много народи и държави днес е завладяна от чувства, между които суетността безспорно заема едно от най-челните места; между глупостта и суетността обаче открай време съществува тясна вътрешна връзка и може би тя ще послужи за обяснение. Глупавият човек обикновено затова изглежда суетен, защото му липсва интелигентността да прикрие това. Но всъщност това дори не е нужно, защото сродството на глупостта и суетността е непосредствено: суетният човек създава впечатлението, че постига по-малко, отколкото би могъл; той прилича на машина, която изпуска парата си от някое нехерметично място. Старата поговорка: „Глупостта и гордостта са посестрими“, има предвид именно това, също като израза, че суетността „заслепява“. Наистина това, което свързваме с понятието суетност, е очакването за слаба ефективност, защото думата „суетен“ означава в основното си значение почти същото като „напразен“. И това намаляване на ефективността се очаква дори там, където в действителност съществува ефективност: нерядко суетността и талантът са също взаимно свързани[15]; но и тогава оставаме с впечатлението, че би могло да се постигне още повече, ако суетният не си пречеше сам. Тази упорита представа за намаляване на ефективността по-нататък ще се окаже най-общата представа, която имаме за глупостта.

Суетното поведение, както е известно, се отбягва не заради това, че може да бъде глупаво, а предимно защото може да се схване като нарушение на благоприличието. „Който сам се хвали, все едно сам се кори“, гласи един сполучлив израз, който озна­чава, че големите раздувки, говоренето много за себе си и самопревъзнасянето се смята не само за неразумно, но и за неприлично. Ако не се лъжа, нарушените по този начин изисквания за благоприличие спадат към многообразните повели за въздържание и дистанцираност, чието предназначение е да щадят самомнителността, при което се предпоставя, че при другите тя не е по-малка, отколкото у самите нас. Такива норми на спазване на дистанция са насочени и срещу употребата на твърде откровени думи, определят поздрава и обръщението, не позволяват да се противоречи без извинение или да се започне писмо с думата Аз, накратко, те изискват спазването на опреде­лени правила, за да не се „приближим“ един към друг „твърде много“. Задачата им е да уравновесяват и изглаждат общуването, да темперират любовта към ближния и самолю­бието и да поддържат нещо като средна температура на човешкото общуване; и такива предписания се срещат във всяко едно общество, дори повече в примитивното, отколкото във високоцивилизованото общество, те дори са познати на безсловесното животинско общество, което лесно може да се види в много от церемониите му. По смисъла на тези правила на дистанцията обаче е забранено да хвалиш настоятелно не само себе си, но и другите. Да кажеш на някого в лицето, че е гений или светец, би било почти също толкова чудовищно, колкото и да го твърдиш за самия себе си; а да изцапаш сам лицето си и да скубеш косите си, според днешния усет не би било по-добре, отколкото да обругаеш някой друг. При тези случаи се задоволяваме със забележката, че не сме по-глупави или по-лоши от другите, както вече беше споменато!

Очевидно неумерените и недисциплинираните прояви са тези, върху които във времена на ред се поставя забрана. И както преди малко стана въпрос за суетността, с която днес народите и партиите се превъзнасят въз основа на някакво собствено озарение, сега трябва да се добави, че живеещото без задръжки живота си мнозинство – точно както отделният индивид, страдащ от мания за величие в сънищата си наяве – претендира не само за мъдростта, но също така и за добродетелта и смята себе си за смело, благородно, непобедимо, набожно и красиво; и [да се добави,] че в света все повече се налага склонността, когато хората се появят като множество, да си позволяват всичко, което иначе поотделно им е забранено[16]. Тези привилегии на станалото голямо Ние направо създават днес впечатлението, че нарастващото цивилизоване и обуздаване на отделната личност се уравно­весява чрез пропорционално нарастващо децивилизоване на нации, държави и съюзи от съмишленици; и очевидно в това се проявява някакво смущение на афекта, нарушава се афективното равновесие, което в основата си предхожда противоречието между Аз и Ние, както и всяка морална преценка. Вероятно би следвало да се запитаме дали това все още спада към глупостта, дали изобщо по някакъв начин е свързано с глупостта?[17]

Уважаеми слушатели! Никой не се съмнява в това! Но нека по-добре, преди да отговорим, да си поемем дъх посредством един пример, който не е лишен от приятност! Всички ние, наистина предимно мъжете, и особено всички известни писатели сме се срещали с дамата, която иска да ни довери направо романа на своя живот и чиято душа, както изглежда, винаги се е намирала в интересни обстоятелства, без да се е стигнало до някакъв успех, който тя по-скоро очаква от нас. Глупава ли е тази дама? Нещо, идващо от изобилието на впечатленията, обикновено ни нашепва: да, такава е! Но вежливостта, както и справедливостта изискват да се приеме, че това невинаги е напълно вярно. Тя говори много за себе си, тя изобщо говори много. Тя прави много категорични преценки и за всичко. Тя е суетна и нескромна. Често ни поучава. Обикновено нещо в любовния й живот не е наред и изобщо животът не й се удава както трябва. Но няма ли и друг вид хора, за които се отнася всичко това или по-голяма част от казаното? Да говориш много за себе си, е на­пример лош навик на егоистите, на неспокойните и дори на определен вид меланхолици. И всичко това касае най-вече младежта; на нея й подобава, предвид явленията на израстване, да говори много за себе си, да бъде суетна, поучаваща, нещо в живота й да не е съвсем наред, с една дума, да показва точно същите отклонения от благоразумието и благоприличието, без поради тази причина да е глупава или по-глупава, отколкото естествената даденост, че тя просто все още не е поумняла!

Уважаеми дами и господа! Съжденията на всекидневния живот и неговото познание за човека наистина най-често са верни, но обикновено не съвсем. Те не са възникнали в резултат на някое правилно учение, а представляват всъщност духовни реакции на съгласие или отхвърляне. Следователно поуката от този пример е само, че нещо може да е глупаво, но не задължително е такова, че значението се сменя заедно с връзката, в която нещото се появява, и че глупостта е тясно преплетена с нещо друго, без някъде да стърчи нишката, която да позволи от един път разделянето на тъканта. Дори гениалността и глупостта са неразривно взаимосвързани и фактът, че при наличието на заплаха да те сметнат за глупав, е забранено да говориш много и да говориш много за себе си, [забраната] се заобикаля по своебразен начин от човечеството – посредством поета. Той може да разказва от името на човечеството, че нещо му се е усладило или че слънцето е на небето, може да прави откровения за самия себе си, да издава тайни, да прави признания, безцеремонно да ни занимава с личната си равносметка (поне много поети държат на това!); и всичко това изглежда така, сякаш човечеството в случая с поета по изключение си позволява нещо, което иначе си забранява. По този начин то непрекъснато говори за себе си и с помощта на поета вече милиони пъти е разказало едни и същи истории и преживявания, просто променяйки обстоятелствата, без от това да произлезе някакъв напредък и обогатяване на смисъла, – не трябва ли накрая да заподозрем човечеството в глупост с оглед на начина на употреба на литературното му творчество и на нагаждането му към тази употреба? Лично аз в никакъв случай не смятам това за невъзможно!

Във всеки случай между сферите на приложение на глупостта и аморалността – схващана в необичайния за съвремието ни широк смисъл на думата, който представлява почти същото като бездуховност, но не и като неразумност – съществува една объркана идентичност и различие. И тази съпринадлежност без съмнение е сходна с това, което Йох.[ан] Ед.[уард] Ердман на едно важно място в споменатия по-рано доклад изразява с думите, че грубостта е „практиката на глупостта“. Той казва: „Думите […] не са единственото проявление на едно духовно състояние. То се разкрива и в действията. Така е и с глупостта. Не само това, да бъдеш глупав, но и да действаш глупаво, да вършиш глупости“ – т.е. практиката на глупостта – „или глупостта в действие наричаме грубост“. Това забележително твърдение заявява нито повече, нито по-малко, че глупостта е емоционален недъг – защото грубостта все пак е такъв! И това ни връща направо към онова „смущение на афекта“ и „нарушение на афективното равновесие“, за което вече бегло споменахме, без да можем да дадем някакво обяснение. Също така и съдържащото се в думите на Ердман обяснение не може напълно да се покрие с истината, защото, независимо че в противовес на „образованието“ [Bildung] визира про­сто отделния груб, недодялан човек и в никакъв случай не обхваща всички форми на приложение на глупостта, грубостта все пак не е само глупост и глупостта не е само грубост, и затова остават за доизясняване още някои неща в съотношението между афект и интелигентност, когато двете се обединят в „приложна глупост“, което тепърва трябва и най-добре можем отново да онагледим с примери.

Ако трябва ясно да очертаем границите на понятието за глупост, е необходимо преди всичко да смекчим присъдата [Urteil][18], че глупостта е просто или предимно липса на разсъдък; както вече беше споменато, най-общата представа, която имаме за нея, изглежда, е чисто и просто представата за неуспех при най-различни дейности, представата за телесни и духовни недъзи. За тази представа в нашите местни наречия има един изразителен пример, обозначаването на недочуването – тоест на един телесен недъг – с думите derisch или terisch, което означава всъщност törisch [глуповат] и така се разполага близо до [семантиката на] глупостта. Защото точно по модела на недочуването упрекът в глупост се използва по народному и в други случаи. Когато някой състезател изостане в решителния момент или извърши грешка, той след това казва: „Бях като закован!“ или: „Не знам къде ми беше главата!“, въпреки че участието на главата при плуването или бокса все пак може да се смята за [макар и] неточно ограничено[19]. По същия начин сред момчета и спортисти някой, който се показва несръчен, се смята за глупав, дори и да е Хьолдерлин. Също така има служебни взаимоотношения, при които човек, който не е хитър и безскрупулен, бива смятан за глупав. Всичко на всичко това са глупостите, отговарящи на по-стари мъдрости от тази, която днес е публично на почит; и доколкото съм информиран, в ста­рогермански времена не само моралните представи, но и понятия като знаещ, опитен и мъдър, тоест интелектуалните понятия, са се намирали във връзка с войната и борбата. И така всяка мъдрост притежава своята глупост и дори психологията на животните е открила в тестовете си за интелигентност, че на всеки „тип успеваемост“ съответства „тип глупост“.

Затова, ако някой иска да открие най-общото понятие за „умност“, от тези сравнения ще се получи нещо като понятие за кадърност и всичко, което не е кадърно, би могло в известен смисъл да значи и глупаво; в действителност същото се полу­чава и когато спадащата към определена глупост кадърност не бива дословно определена като умност. Коя кадърност ще стои в съответния случай на преден план и в определено време ще изпълва понятието за умност и глупост със съдържание, зависи от формата на живота. Във времена на индивидуална несигурност коварството, насилието, остротата на сетивното схващане и телесната ловкост формират понятието за умност­, във времена на одухотворена – за съжаление с необходимото ограничение може да се каже и – буржоазна нагласа към живота на тяхно място застава умственият труд. По-точно казано, това би трябвало да се извърши от по-висшата духовна дейност, но по стечение на обстоятелствата от това се е получил превес на разсъдъчната работа, който е изписан на безизразното лице под строгото чело на делово забързаното човечество; и така се е стигнало дотам, че днес умност и глупост – сякаш изобщо не може да бъде другояче – се свеждат единствено до разсъдъка и степента на неговата кадърност, въпреки че това е повече или по-малко едностранчив подход.

Свързаната поначало с думата глупав всеобща представа за некадърност – както в значението на некадърност за каквото и да било, така и в значението на всеки един случаен вид некадърност – води до твърде забележителни последствия: думите „глупав“ и „глупост“, означавайки генерална неспособност, могат при случай да заместят всяка дума, която трябва да означи някаква специфична неспособност. Това е една от причините за неимоверно зачестилите напоследък взаимни обвинения в глупост. (От друга страна обаче, е и причина за трудната разграничимост на понятието, както стана ясно от приведените примери). Обърнете внимание на бележките по полетата на по-претенциозните романи, които дълго време са били в почти анонимно библиотечно обръщение; тук, където читателят се чувства насаме с писателя, се наблюдава явно предпочитание към изказване на съждение посредством думата „глупости!“ или нейните еквиваленти от рода на „тъпо!“, „безсмислици!“, „идиотщина!“ и тем подобни. Същите са и първите думи на възмущение, когато на театрални постановки или художествени изложби човек застане като маса пред артиста или твореца и бъде шокиран. Тук трябва да се помисли и за думи като „кич“, която и сред самите хора на изкуството е най-предпочитана при изказване на първа преценка; нейният понятиен смисъл обаче, поне доколкото знам, както и начина й на употреба, не може да бъде точно определен, освен ако не решим да я обясним с глагола „превръщам в кич“ [„verkitschen“], който в жаргонна употреба означава нещо като „продавам под пазарната цена“ или „пропилявам“. Тоест „кич“ има значение на прекалено евтина или прахосана стока и на мен наистина ми се струва, че това значение – пренесено, разбира се, в сферата на духовното – винаги може да бъде изведено в случаите, когато думата се употребява несъзнателно правилно.

Тъй като значенията „прахосана стока“, „боклук“ влизат в семантиката на думата глупост основно чрез свързаното с тях значение на некадърно направена, негодна стока, а некадърността и негодността са от своя страна в основата на употребата на думата глупав, то едва ли ще бъде преувеличено твърдението, че сме склонни да определяме като „някак-си-глупаво-и-тъпо“ всичко, което не ни харесва – особено в случаите, когато твърдим, че (като оставим настрана глупостта) го ценим като нещо високо или естетически духовно! И за определяне на това „някак си“ е от значение употребата на тези изрази за глупостта да бъде вътрешно пропита от една втора употреба, която да обхваща също толкова неточните изрази за подло и нравствено долно, което от своя страна ни връща към вече направилата ни веднъж впечатление съдбовна общност на понятията „глупав“ и „неприличен“. Тъй като не само „кич“, естетически израз с интелектуален произход, но и моралните думи „мръсотия!“, „противно!“, „гадно!“, „болнаво!“, „нагло!“ в ядрото си са недоразвити художествени критики и съждения за живота. Може би тези изрази съдържат обаче и някакво духовно усилие, някаква разлика в значението дори когато се употребяват недиференцирано; тогава вместо тях накрая може да се употреби наистина вече полунямото възклицание „Каква низост!“, което замества всичко останало и може да се съревновава за световно господство с възклицанието „Каква глупост!“. Защото явно че тези два израза при случай могат да бъдат употребявани като заместители на всички други, тъй като думата „глупав“ е придобила значението на генерализирана некадърност, докато думата „подло“ – на генерализирано нарушаване на моралните норми; и ако се вслушаме в това, което хората днес говорят един за друг[20], ще излезе, че автопортретът на човечеството, който възниква без надпоставено наблюдение от взаимните групови портрети, е съставен само от производните на тези две, сдобили се с неприятни отсенки думи!

Вероятно си заслужава да се поразсъждава над това. Без съмнение те представляват най-ниската степен на едно несъстояло се съждение, една все още напълно недиферен­цирана критика, която наистина чувства, че нещо не е наред, но не може да определи точно какво. Употребата на тези думи е най-простият и най-лошият възможен израз на отхвърляне, тя е началото на някакъв отговор и същевременно неговият край. В това има нещо като „късо съединение“ и става по-разбираемо, ако се вземе предвид, че „глупост“ и „подлост“, независимо от всичките си останали значения, се употребяват и като обидни думи. А както е известно, значението на обидните думи произлиза не толкова от тяхното съдържание, колкото от тяхната употреба; и много от нас може да обичат магаретата, обаче ще се обидят, ако бъдат определени като такива. Обидната дума не представлява това, което представя, а смесица от представи, чувства и намерения, която изобщо не може да се изрази, а само да се сигнализира. Между другото именно това я свързва с модните думи и чуждиците, поради което и те изглеждат незаменими, въпреки че лесно могат да бъдат заменени. Поради тази причина в обидните думи има нещо невероятно възбуждащо, което наистина съответства на тяхната интенционалност, но не и на тяхното съдържание; и най-ясно това си проличава може би в закачките на младежта: някое дете може да каже „Буш!“ или „Мориц!“[21] и по този начин да вбеси друго дете въз основа на някакви тайни връзки и значения.

Това, което е възможно да се каже за обидните думи, закачките, модните думи и чуждиците, би могло обаче да се каже и за остроумните, пропагандните и любовните думи; общото за всички тези иначе толкова различни думи е, че те служат на някакъв афект и че именно тяхната неточност и необективност ги прави годни да изтласкват цели полета от по-точни, по-обективни и по-правилни думи. Явно в живота понякога е налице потребност от подобно изтласкване, чиято стойност трябва да бъде призната; това обаче, което в тези случаи без съмнение се случва, определено е глупаво, поема, така да се каже, по същите пътища, по които се подвизава и глупостта; тази взаимозависимост може да се изследва най-добре върху централния и касаещ цели държави пример на безхаберната обърканост, на паниката. Когато нещо влияе твърде силно върху даден човек, било то някаква внезапна уплаха или продължителен душевен натиск, може да се случи така, че този човек изведнъж да започне да действа „без глава“. Може да започне да реве като дете, може „сляпо“ да избяга от някаква опасност и също толкова сляпо да се втурне в някаква опасност, може да го обхване пукащо се по шевовете желание да разрушава, псува или да се оплаква. В общи линии вместо някакво целесъобразно действие, което би се изисквало в неговото положение, той ще извърши редица други действия, които привидно винаги – твърде често обаче и в действителност – са безцелни, дори нецелесъобразни. Този вид обратно реагиране ни е най-добре познат от случаите на „панически страх“; но ако не разбираме думата в прекалено тесен смисъл, можем да говорим и за паника на гнева, на алчността и дори на нежността, както и винаги, когато едно състояние на възбуда не може да намери удовлетворение по един колкото жив, толкова и сляп и безсмислен начин. Че има и паника на храбростта, която се различава от тази на страха само по обратната посока на дей­ствие, отдавна вече е забелязано от един колкото духовит, толкова и храбър мъж.

Това, което се случва при настъпване на паника, може да се обясни психологически като изключване на интелигентността и изобщо на по-висшата духовна нагласа, на чието място изплуват по-стари душевни пориви; вероятно обаче следва да добавим, че с парализирането и задушаването на разсъдъка в такива случаи се изпада не само в инстинктивното действие, а се стига и до такова, което преминава отвъд тази област, чак до някакъв инстинкт на крайната беда и до една крайна форма на действие в беда. Този начин на действие придобива формата на пълна обърка­ност, той е лишен от план и привидно напуснат както от разума, така и от всякакъв спасителен инстинкт; несъзнаваният му план обаче цели да замести качеството на действията с техния брой и немалката му хитрост се основава на вероятността, че измежду сто слепи опита, които са пълен провал, ще изскочи един сполучлив. Един изгубил главата си човек, едно насекомо, което неуморно се блъска срещу затвореното крило на прозореца, докато случайно „изпадне“ през отвореното на свобода – в паниката си те не правят нищо по-различно от добре пресметнатите действия на военната техника, която „покрива“ целта си с картечен огън или с разсеяна стрелба, или пък в по-елементарните случаи използва шрапнел или граната.

С други думи, става въпрос за заместване на едно целенасочено с едно покриващо голям обем действие и няма нищо по-човешко от това, да подмениш характеристиката на думите или действията с тяхното количество. Употребата на неясни думи обаче много прилича на употребата на много думи, тъй като, колкото по-неясна е дадена дума, толкова по-голям е обсегът на нейната референция; същото важи и за необективността. Ако тези думи са глупави, то глупостта се оказва свързана чрез тях със състоянието на паника и прекомерната употреба на този упрек [в глупост] и подобни нему се разполагат в близост до душевни опити за спасение с архаичнопримитивни – и, може с право да се каже, патологични – методи. И наистина, при един основателен упрек, че нещо действително е голяма глупост или подлост, може да се разпознае не само изключването на интелигентността, но също така и сляпата склонност към безсмислено разрушение или бягство. Тези думи са не само ругатни, а заместват цял един пристъп от ругатни. Там, където нещо може да се изкаже само чрез тях, се намираме съвсем близо до физическото насилие. За да се върнем към споменати по-рано примери, картините в подобни случаи биват нападани с чадъри (освен това: вместо човека, който ги е нарисувал), книгите биват захвърляни на земята, сякаш по този начин могат да бъдат обезвредени. Налице е обаче и обезсилващият гнет, който предхожда тези избухвания и трябва да ни освободи от тях: човек „просто се задушава“ от яд; „думите не му стигат“, освен най-общите и безсмислените; човек просто си „глътва езика“ и трябва „да си поеме дъх“. Това е степента на безсловесност, дори на машиналност, предхождаща избухването! Тя представлява едно тежко състояние на недостатъчност и в крайна сметка избухването обикновено започва със силно прозрачните думи, че някому „нещо глупаво в края на краищата е дошло в повече“. Но човек сам е това нещо. Във времена, в които високо се цени голямата, смело посягаща активистка сила, е необходимо да си припомним и онова, на което тя понякога толкова прилича.[22]

Уважаеми дами и господа! Днес много се говори за криза на доверието в хуманността, криза на доверието, което до този момент е било инвестирано в човечността; тази криза би могла да се окачестви и като паника, която се кани да замести сигурността, че сме в състояние да решаваме проблемите си свободно и разумно. И не бива да се заблуждаваме, че тези две нравствени – и също така нравствено-художествени – понятия, свобода и разум, които са достигнали до нас като символ на човешкото достойнство от класическата епоха на немския космополитизъм, още от средата на деветнадесети век или малко по-късно вече не се радват на безукорно здраве. Те постепенно „излизат от обръщение“, с тях „човек вече не знае какво да прави“ – че те бяха оставени да се спихнат, не е толкова успех на опонентите, колкото на симпатизантите им. Следователно не бива да се заблуждаваме, че ние или тези, които идват след нас, няма да се върнат към непроменените представи за свобода и разум; наша задача и смисълът на отредените на духа изпитания по-скоро ще бъде да осъществим винаги необходимия, дори твърде желан преход към новото при възможно най-малки загуби – което всъщност е толкова рядко осъзнатата и изпълнена с болка и на­дежда задача на всяко едно поколение! Още повече че беше пропуснат моментът за преход – който трябва да се осъществи навреме – към съхраняващо променени идеи, поради което при подобна дейност на нас ще ни бъдат необходими помощни представи за това, какво е истинно, разумно, значително, умно и естествено, в обратно отражение – помощна представа за това, какво е глупаво. Какво понятие или частично понятие за глупост може обаче да се оформи, когато са разколебани понятията разсъдък и мъдрост? За това, до каква степен възгледите се променят с времето, бих искал само да приведа като малък пример, че докато доскоро в един известен учебник по психиатрия на въпроса „Какво е справедливост“ отговорът „Да се накаже другият!“ се оценяваше като имбецилен, сега той задава основанието на една оживено обсъждана правна концепция.[23] Затова се опасявам, че и най-скромните наблюдения няма да могат да бъдат завършени, ако поне не намекнем за едно независимо от промените във времето ядро. По този начин изникват още няколко въпроса и забележки.

Нямам право да се правя на психолог[24], а и не искам, но поне един бегъл поглед по посока на тази наука е може би първото, от което можем да очакваме помощ в нашия случай. По-старата психология правеше разлика между усещане, воля, чувство и способност за представяне или интелект и за нея беше ясно, че глупостта представлява ниска степен на интелигентност. Съвременната психология обаче развенча несъстоятелната важност на това фундаментално разграничаване на душевните способности, опозна взаимната зависимост и взаимното проникване на различните ефективни способности на душата – и по този начин усложни още повече отговора на въпроса какво всъщност представлява психологически глупостта. Естествено и според съвременните схващания съществува някаква условна самостоятелност на разсъдъчната дейност, но вероятно дори и при най-спокойно положение вниманието, схващането, паметта и други, на практика почти всичко, спадащо към разсъдъка, зависят вероятно също и от качествата на емоционалната способност; към което в състояния както на развълнувано, така и на докрай одухотворено преживяване се прибавя освен това и едно второ взаимопроникване между интелект и афект, което е просто неразложимо. Тази трудност, да се разграничат разсъдъкът и чувството в понятието за интелект, се отразява естествено и в понятието за глупост; и когато например медицинската психология описва мисленето на слабоумни хора с думи като: бедно, неточно, неспособно на абстракция, неясно, бавно, разсейващо се, повърхностно, едностранчиво, сковано, обстоятелствено, свръхподвижно, размито, лесно може да се забележи, че тези качества препращат отчасти към разсъдъка, отчасти към чувството. Следователно може да се каже: глупостта и умността зависят както от разсъдъка, така и от чувството; и кое ще вземе превес, дали например при слабо­умието „на преден план“ ще излезе слабостта на интелекта, или при някои видни строги моралисти – парализата на чувството, е проблем, който можем да оставим на специалисти­те, докато ние като лаици ще трябва да си помогнем в нашите разсъждения по един по-свободен начин.

Под глупав човек се разбира в живота обикновено някой, който е малко „слабоват в главата“. Освен това съществуват обаче и различни духовни и душевни отклонения, които така могат да спънат, осуетят и подведат дори една ненакърнено вродена интелигентност, че пак като цяло се стига до нещо, за което езикът отново разполага само с думата глупост. Тази дума обхваща следователно два в основата си много различни вида: една искрена и проста глупост и една друга, която – малко парадоксално – дори е признак на интелигентността. Първата се основава обикновено на слаб разсъдък, втората – значително по-опасна – на разсъдък, който само по отношение на нещо определено е прекалено слаб.

Искрената глупост малко трудно схваща, тя е това, за което казваме, че „бавно загрява“. Тя е бедна на представи и думи и неумела в прилагането им. Тя предпочита обичайното, тъй като чрез честата употреба то здраво й се натрапва и като успее да схване нещо, тя не е склонна бързо да го пусне, да го остави да бъде анализирано или сама да умува над него. Изобщо тя притежава немалко от червените бузи на живота! Тя често наистина е неопределена в мисленето си и мислите й лесно застиват пред новия набран опит, но затова пък тя обича да се придържа към възприеманото по сетивен начин, което може да преброи като на пръсти. С една дума, тя е милата „светла глупост“ и ако не беше понякога толкова лековерна, неясна и същевременно неподатлива на обучение до степен, че човек да се отчая, то тя щеше да бъде доста прелестно явление.

Не мога да се лиша от възможността да разкрася това явление с няколко примера, които показват и други негови страни и които съм взел от учебника по психиатрия на Блойлер[25]: един слабоумен човек изразява това, което ние определяме просто с формулировката „лекар край леглото на болния“, с думите: „Мъж, държи ръката на друг, той лежи в леглото, след това се появява монахиня“. Това е начин на изразяване на един рисуващ примитивен човек![26] Обърканото слугинче смята, че си правят лоша шега с него, като му казват, че може да даде спестяванията си в касата, където ще получава лихви: никой няма да е толкова глупав, че да й плаща за това, че й съхранява парите! – отговаря тя; и в това се изразява едно рицарско убеждение, едно отношение към парите, което в младостта ми още можеше да се забележи при някои благородни възрастни хора! На трети слабоумен симптоматично му се натрапва, че двумарковата[27] монета има по-малка стойност от едномарковата и от две монети по петдесет пфенинга, тъй като – това е неговата обосновка – двумарковата трябва да се развали и тогава ще се получи по-малко от нея! Надявам се, че не съм единственият слабоумен в тази зала, който от все сърце ще се съгласи с [валидността на] тази теория на стойностите за хора, които не могат да следят рестото си!

Но да се върнем пак на връзката с изкуството: обикновената глупост е наистина често художествен творец. Вместо да отговори на думата дразнител с друга дума, както това беше много характерно за някои експерименти по-рано, тя отговаря направо с цели изречения и каквото и да кажем, тези изречения съдържат в себе си нещо като поезия! Ще повторя някои от тези отговори, като първо привеждам думата дразнител:

„Подпалвам: Пекарят пали дървата.

Зима: Състои се от сняг.

Баща: Той веднъж ме изхвърли по стълбите.

Сватба: Служи за забава.

Градина: В градината времето винаги е хубаво.

Религия: Когато ходиш на църква.

Кой е Вилхелм Тел: Играха го в гората; имаше преоблечени жени и деца.

Кой е св. Петър: Той три пъти е изкукуригал.“

Наивността и силно изразената телесност на подобни отговори, заместването на по-висши представи с разказа на обикновена история, придаването на важност на разказването на излишни неща, на обстоятелства и детайли, а също и съкращаващото сгъстяване и поетизиране [Verdichten][28], като в примера със св. Петър – това са изконни практики на художествената литература; и въпреки че съм на мнение, че прекаляването с тях сближава поета с идиота, няма как да не забележим поетичното в идиота, което хвърля светлина върху факта, че изобразяването на идиота в художествената литература може да се характеризира с [изпитването на] една своеобразна радост[29] от неговия дух.

Претенциозната по-висша глупост се намира доста често в едно наистина крещящо противоречие спрямо тази искрена глупост. Тя не само че демонстрира недостиг на интелигентност, но също така – и по-скоро – нейния провал поради факта, че претендира за постижения, които не са по силите й; и тя може да притежава всички лоши качества на сла­боумието, притежава обаче освен тях и всички онези, които са характерни за неуравновесената, деформирана, променливо енергична, с една дума, нездрава душа. И тъй като няма „нормирани“ души, в това отклонение намира израз, по-точно казано, един недостиг на взаимодействие между едностранчивостите на чувството и един разсъдък, който не е в състояние да ги обуздае. Тази по-висша глупост е същинската болест на образованието (но за да предотвратим някои недоразумения: тя означава необразованост, неправилна образованост, погрешно реализирана образованост, диспропорция между материал и сила на образованието) – нейното описание е почти безкрайна задача. Тя прониква чак до най-висшата духовност; защото, ако автентичната глупост може да се определи като художествен творец, интелигентната е това, което съдейства за интензивността на духовния живот, предимно обаче за неговото непостоянство и безрезултатност. Още преди години писах за нея: „Просто няма някаква значителна мисъл, която глупостта да не умее да приложи, тя е всестранно променлива и може да носи всички дрехи на истината. Истината, напротив, има за всеки отделен случай само една дреха и един път и винаги е в неизгодна позиция“.[30] Тази глупост не е душевно заболяване, но въпреки това тя е най-опасна за живота – опасната за самия живот болест на духа.

Ние би трябвало да я проследим у самите нас, у всеки един от нас, а не да я разпознаваме едва в големите й исторически изблици. По какво обаче да я разпознаем?! И как да я жигосаме така, че всички да я разпознават? Днес психиатрията използва като основна характеристика на случаите, които я касаят, неспособността за ориентиране в живота, провалът във всички задачи, които той поставя, или пък в задача, при която провалът е неочакван. Също и в експерименталната психология[31], която се занимава предимно със здравото, глупостта бива дефинирана по сходен начин. „Глупаво наричаме поведение, което не постига резултат при наличието на всички условия [за постигането му] с изключение на индивидуалните“, пише известен представител на една от най-новите школи в тази наука[32]. Този критерий на способността за делово поведение, на кадърност следователно, може да е безотказен за еднозначните „случаи“ в клиниката или в опитната станция с маймуни – свободно движещите се по улиците „случаи“ обаче налагат необходимостта от някои допълнения, тъй като правилното или грешно „постигане на резултат“ при тях невинаги е така убедително. На първо място, в самото условие, по всяко време да си способен да се държиш така, както при дадени обстоятелства би постъпил някой жизнеспособен човек, се съдържа вече цялата по-висша двусмисленост на глупостта и умността, тъй като „съобразеното с обективността“, „познаващото обективността“ поведение може да използва обективното положение за лична облага или пък да му служи, и който върши едното, обикновено смята вършещия другото за глупак. (Медицински глупав обаче всъщност е само онзи, който не може нито едното, нито другото.) Освен това не можем да отречем, че едно неделово и дори нецелесъобразно поведение може често да е необходимо, тъй като обективността и аперсоналността, субективността и неделовитостта имат сродство помежду си, и колкото и да е смешна необременената субективност, също толкова жизнено невъзможно, дори мисловно невъзможно е естествено едно напълно обективно поведение; дори може да се каже, че една от основните трудности на нашата култура е изравняването между тях. И накрая трябва да вметнем, че в конкретните случаи никой не се държи така умно, както се изисква, че всеки от нас, макар и невинаги, но все пак от време на време е глупав. Затова именно трябва да се различава между провал и неспособност, между конкретна в случая или функционална – и постоянна или конститутивна глупост, между заблуда и безразсъдство. Това е най-важното, тъй като жизнените условия днес са такива – толкова необозрими[33], толкова трудни, толкова объркани, че от случайните глупости на отделните хора лесно може да се получи една конститутивна глупост на цялата общност. А това в крайна сметка извежда наблюденията от сферата на личност­ните характеристики и ни отвежда към представата за едно обременено с духовни дефекти общество. Наистина това, което психологически реално се случва в индивида, не може да се пренася върху социални общности, следователно също и душевните заболявания и глупостта, но днес все пак в много случаи може да се говори за един вид „социална имитация на духовни дефекти“ – примерите за това са очебийни.

С тези допълнения естествено отново прекрачихме границата на психологическото обяснение. Самото то ни показа, че едно умно мислене притежава определени качества като яснота, точност, богатство, разтворимост въпреки твърдостта си и мно­го други, които биха могли да бъдат изброени; и че тези качества отчасти са вродени, отчасти обаче се усвояват като вид мисловна ловкост успоредно със знанията, които получаваме; та нали бистър разсъдък и ловък ум означават приблизително едно и също. В този случай е необходимо да се преодолее само инертността и предразположението, а това може да се школува и комичната дума „мисловен спорт“[34] изразява не чак толкова зле за какво става дума.

Напротив, „интелигентната“ глупост се противопоставя не само на разсъдъка, а по-скоро на духа и душата, ако под душа не си представяме просто купчинка чувства. Тъй като мислите и чувствата се движат съвместно, но също така и понеже в тях намира израз една и съща човешка личност, понятия като теснота, простор, енергичност, простота, вярност могат да се прилагат както към мисленето, така и към чувстването; дори и възникващата от това взаимовръзка сама по себе си все още да не е напълно изяснена, тя все пак е достатъчна, за да може да се твърди, че душата не може да бъде мислена без разсъдъка и че чувствата ни не съществуват без връзка с умността и глупостта. На този вид глупост може да се противодейства с положителни примери и критика.

Представеното тук схващане се отклонява от общоприетото мнение (което по принцип не е грешно, но е крайно едностранчиво), според което една дълбока, автентична душа не се нуждае от разсъдък и дори би могла да бъде замърсена от него. Наистина при простоватите хора някои ценни качества като вярност, постоянство, чистота на чувството и други подобни се срещат в по-чиста форма[35], но това се случ­ва само поради причината, че конкуренцията от страна на другите качества е слаба; един граничен случай на тази констелация беше споменатият по-горе пример на любезно съ­гласяващото се слабоумие. Нищо не ми е по-чуждо от желанието чрез тези разсъждения да унижа добронамереното порядъчно сърце – неговата липса е повече от съпричастна към по-висшата глупост!, – но днес е много по-важно да се надпостави понятието на значимото[36], което споменавам наистина още само и изцяло в качеството му на утопия.

Значимото обединява истината, която можем да възприемем в него, с качествата на чувството, които се ползват с доверието ни, в нещо ново, в някакво прозрение, но също така и в някакво решение, в някакво ободрено упорство и постоянство, в нещо, което притежава както духовно, така и душевно съдържание и „изисква“ от нас или другите определено поведение. По този начин би могло да се твърди – и във връзка с глупостта това е най-важното, – че значимото се поддава на критика както от разсъдъчна, така и от емоционална страна. Значимото също така е общият противник на глупостта и грубостта, и всеобщата диспропорция, в която днес афектите смачкват[37] разума, вместо да го окрилят, се претопява в понятието на значимостта. Но стига толкова за него, може би дори надхвърлихме мярата на това, за което можем да носим отговорност! Защото, ако трябва да допълним още нещо, то би могло да бъде единствено това, че с всичко казано дотук все още не е налице някакъв точен критерий за разпознаване и различаване на значимото и че вероятно няма да е лесно да бъде намерен един напълно удовлетворителен критерий. Но тъкмо това ни отвежда и към последното и най-важно средство срещу глупостта – скромността.

В определени случаи всички ние сме глупави; понякога трябва да действаме сляпо или полусляпо, в противен случай светът би спрял; и ако някой реши да изведе от опасностите на глупостта правилото: „Въздържай се от съждение и решение във всичко, което не разбираш достатъчно!“, – бихме се вкаменили! Ситуацията обаче, за която днес се вдига твърде много шум, наподобява едно отдавна познато ни от сферата на разсъдъка положение. Тъй като знанията и уменията ни са несъвършени, на практика сме принудени във всички науки да правим по принцип прибързани заключения, но ние се стараем и сме се научили да удържаме тези грешки в познати граници и при възможност да ги поправяме, което прави дейността ни измерима с критериите на правилното. Нищо всъщност не пречи да прехвърлим този точен и гордо смирен начин на съждение и действие и върху други области; и аз мисля, че последователното придържане към положението: Действай толкова добре, колкото можеш, и толкова зле, колкото трябва, без да забравяш за ограничения от грешки характер на твоето действие![38], би представлявало вече половината път по посока на едно многообещаващо формиране на живота.

Но с тези набелязани мисли аз всъщност вече от известно време съм на финала на моите разсъждения, които, както предварително предупредих в началото, трябва да се схващат само като едно първоначално проучване. И стъпвайки върху граничната бразда, заявявам, че не съм в състояние да продължа нататък. Тъй като, направим ли една крачка отвъд точката, на която сме спрели, бихме напуснали сферата на глупостта – която дори в теоретичен план е твърде разнообразна и изпълнена с промени – и бихме попаднали в царството на мъдростта, една пуста и, общо взето, отбягвана област.

Превод: Владимира Вълкова/Пенка Ангелова.

Редакция: Владимир Сабоурин