„Войник на съдбата“, 2022 г., режисьор и сценарист Касиел Ноа Ашер, оператор Калоян Божилов, музика Гаро Ашикян. Премиера – 20.03.2023 г., на София Филм Фест
Актьорската природа е странна птица – тя трепти, разперва широко криле, за да достигне хоризонта, да го поеме с тялото и душата си. Понякога се получава, друг път хоризонтът се оказва мираж, илюзия. Дали съумяваме да разгадаем душата на артиста? А трябва ли?
Има артисти, които са като самураите. Тяхната кауза е отвъд тялото, отвъд материята, те помагат на тялото ни да превъзмогне капризите на материята. Когато самураят не може да защити своята кауза, за да избяга от срама на неосъществената мисия, прави ритуално сепуко.
„Войник на съдбата“ е документален филм на Касиел Ноа Ашер за актьора Йосиф Шамли. Приятели, колеги, семейството, това са героите на филма. Но те, както и той – отсъстващият, но вечно действащ персонаж, размишляват за живота и изкуството. Смъртта на Йосиф Шамли е безпощадно сбогуване, всеки от участниците търси причината за този избор – да напуснеш по собствено желание света на живите, за да утвърдиш своята идея за честност, съвършенство, работа, начин на живот.
Началото на филма е архивен запис от участие на Йосиф Шамли в „Пощенска кутия за мръсни приказки“. Разказът, прочетен от Шамли, логично се вписва в замисъла на конструкцията на филма: чудак говори с другото си Аз, избрал да се разхожда гол навън. Последващите срещи са с хора, които ще разтворят спомените си за Йосиф Шамли, всеки от тях прави неповторима изповед за Йосиф – съкровен монолог, чрез който се изгражда образ или по-точно отражение на този образ, защото се оказва, че спомените са различни, характерни, странни.
Една пътечка в гората към планински връх е може би кодът за разгадаване на Йосиф Шамли за актрисата Касиел Ноа Ашер. По нея двамата са вървели заедно. Китайски ресторант, където актьорите редовно се събират след спектакъл, за да продължат своето усещане за единение, се превръща в пепел, ресторантът изгаря, ритуалът умира, с годините се появява отчуждение, а междувременно Йосиф чувства, че магията на тази взаимност е погубена – тази история ни разкрива Владимир Карамазов. За Валентин Ганев Йосиф е ученикът, който търси, трепти да научи нещо ново, за Явор Гърдев той е момчето с видеокасетите, когато „Последно танго в Париж“ се гледа за първи път, но той е и актьорът, който не иска да се приспособи към лесното, към рекламата и перманентния флирт с публиката. За Ваня Щерева Йосиф е първата песен, която тя написва, а той критично подчертава, че песента наподобява парче на „Ревю“. За Роберт Янакиев той е артистът, който иска да направи нещо голямо, смислено, силно. За сестрата той е братът с незабравим аромат. За голямата дъщеря Самуела Йосиф е бащата, който отнема болката, когато си болен, и същевременно човекът, който смята, че никога не е достатъчно добър. Йосиф е знание за непознатото, любопитство към света на другия, артистът, променящ всяка режисьорска концепция, защото има своя идея за театър. За всеки един от героите актьорът Йосиф Шамли е безспорното различно, трудно вписващо се в делничното, в компромиса.
Другата посока на „Войник на съдбата“ е търсенето на причината да се откажеш да пребиваваш в света на другите. Вероятно с годините, въпреки трудолюбието, непреклонността към предателствата и безпринципността, се появява чувството, че не можеш да дадеш повече на близките си, че си останал без сили и не си в състояние да промениш ситуацията, а това предвещава финала. Не е лесно и леко да се назоват, да се анализират знаците, които подсказват отказа от живот. В разказите на участниците във „Войник на съдбата“ се откроява убеждението, че усилията в актьорската професия никога не получават адекватна оценка, актьорският труд е специфичен, той не е изработване на заводска норма, която се изпълнява за определено време, той изисква друг поглед, друго възприятие. Осъзнаването, че промяната е невъзможна, при актьор като Йосиф с чувство за достойнство предизвиква крайния избор. Дали той може да бъде оправдан? Филмът не се наема да дълбае в постъпката, а се опитва да осъществи контакт с друг дискурс: как живее обществото днес? И ако не харесваме това съществуване, то защо не искаме да го променим? Всички участници задават въпроси, в изповедите им се чувства болезнена тревога. Това вече не са интимни разговори, а вик за помощ.
До средата на филма се изгубвах в множеството гласове, а на финала му прозрях, че те са един – гласът на Йосиф, който всеки носи в себе си. Прозрях и нещо свое, че е време да простим за раните, за болките, за предателствата, да простим на себе си за това, че не сме съвършени, не сме онова, което сме мечтали да бъдем, да простим, че постоянно се разминаваме с живота. И най-важното: да позволим на птиците да летят!
Филмът е осъществен с подкрепата на програма „Култура“ на Столична Община.
